Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Тя плаче, разбира се, че плаче, а аз навеждам глава и опирам мократа ѝ буза в моята и чувствам как собствената ми скръб и чувство на загуба, и страхът за нея се надигат, докато също съм готова да се разплача.

— Елате — казва нежно Монтагю зад мен. — Елате, почитаема майко, елате, лейди Мери — кимва, сякаш за да се извини за погрешната титла. — Нека всички се върнем в къщата, и можете да си говорите цял ден.

— В безопасност сте — казва Мери, като вдига поглед към мен. Сега виждам тъмните сенки под очите ѝ и умората в изражението ѝ. Никога вече няма да има блесналия поглед на щастливо дете. Загубата на майка ѝ и внезапната жестокост на баща ѝ са я белязали, а бледата ѝ кожа и стиснатата уста говорят за жена, която твърде млада се е научила да понася болката с дълбока решителност.

— В безопасност съм, но толкова се страхувах за вас!

Тя поклаща глава, сякаш за да каже, че никога няма да е в състояние да ми разкаже какво е изстрадала.

— Отишли сте на погребението на майка ми — казва тя, като подава на коняря юздите на коня си и ме хваща под ръка, така че тръгваме обратно към къщата заедно.

— Беше много тържествено, много красиво, и на доста от нас, които я обичахме, беше позволено да присъстват.

— На мен не ми позволиха да отида. Не ми позволиха дори да платя да прочетат молитви за нея. Освен това ми отнеха всичко.

— Знам.

— Но сега е по-добре — казва тя с храбра малка усмивка. — Баща ми прости упоритостта ми и никой не би могъл да се държи по-мило с мен от кралица Джейн. Тя ми подари диамантен пръстен, а баща ми ми даде хиляда крони.

— А имате ли подходящ управител, който да се грижи за нещата вместо вас? — питам неспокойно. — Шамбелан на домакинството ви?

По лицето ѝ минава сянка.

— Сър Джон Шелтън е мой шамбелан. Лейди Ан, съпругата му, управлява домакинството.

Кимвам. Значи тъмничарите са се превърнали в служители. Предполагам, че все още докладват на лорд Кромуел.

— На лорд Джон Хъси не е позволено да ми служи, нито на съпругата му — казва Мери.

— Съпругата му е задържана — казвам много тихо. — В Тауър.

— А възпитателят ми Ричард Федърстън?

— В Тауър.

— Но вие сте в безопасност?

— Да — казвам. — И толкова щастлива да бъда отново с вас.

Разговаряме цял ден; затваряме вратата за всички и говорим свободно. Тя пита за децата ми. Разказвам ѝ за моите малки придворни дами, моите внучки Катерина и Уинифред. Разказвам ѝ колко се гордея с деветгодишния син на Монтагю, Хенри, и колко го обичам. „Наричаме го Хари“, казвам ѝ. „Трябва да го видите на кон, може да язди всяко животно. Страх ме хваща, когато го гледам!“ Разказвам ѝ, че сме загубили момчето на Артур, но че двете му момичета са добре. Урсула дари семейство Стафорд с голямо потомство от три момчета и едно момиче, а Джефри, най-малкият, има вече Артур, който е на пет години, Маргарет, която е на четири, Елизабет, която е на три, и новото ни бебе, малкият Томас.

Без да я питам, тя ми разказва истории за своята полусестра Елизабет, като се усмихва на нещата, които детето казва, и хвали будността и обаянието ѝ. Пита за дамите, които са дошли да служат на Джейн, и се смее, когато ѝ разказвам, че са все назначени от семейство Сиймор, или избрани от Кромуел, колкото и да са неподходящи за работа, и че понякога Джейн ги оглежда объркано, сякаш не разбира как всички те са се озовали в покоите на кралицата.

— А църквата? — пита ме тихо принцесата. — И манастирите?

— Изчезват един по един. Изгубихме абатството Бишам — казвам. — Хората на Кромуел го инспектираха и намериха, че не изпълнява необходимите изисквания, и го предадоха в ръцете на игумен, който вечно отсъства, и чието намерение е да го обяви за опетнено от поквара и да го предаде на тях.

— Не може да е вярно, че толкова много религиозни обители са изменили на вярата — казва тя. — Бишам беше добър молитвен дом, зная, че беше така.

— Никое от разследванията не е честно, използват ги само като начин да убедят абатисата или игумена да се откажат от поминъка си и да си отидат. Инспекторите на Кромуел са посетили почти всеки малък манастир. Смятам, че ще продължат и ще разследват и големите манастири и абатства. Обвиняват ги в ужасни престъпления, а после намират доказателства срещу тях. Имаше някои места, където се търгуваше с реликви — знаете тези неща — и някои места, където живееха по-богато, отколкото би било добре за душите им, но това не е реформация, макар че те държат да я наричат именно така — това е разрушение.

— За облаги?

— Да, единствено за облаги — казвам. — Един Бог знае колко много съкровища са отишли от църквите в хазната, а богатите земеделски земи и сградите са купени от съседите им. Кромуел трябваше да създаде цяла нова служба, за да управлява това богатство. Ако някога наследите короната, скъпа моя, няма да познаете кралството си; то беше ограбено и оголено.

— Ако някога наследя короната, ще поправя всичко това — казва тя много тихо. — Кълна се. Ще поправя всичко.

Дворът заминава за Доувър, за да огледа новите укрепления, после новобрачните ще заминат на лов. Заподозрените придворни са освободени от Тауър, а моят сродник Хенри Кортни се връща в двора, но все още не в Тайния съвет.

— Доказа ли невинността си? — питам го много тихо, докато се качваме на конете си и се готвим да потеглим.

— Нищо не беше доказано или отхвърлено — казва той, докато ми помага да се кача на седлото и вдига поглед към мен, мръщейки се срещу ярката слънчева светлина. — Мисля, че целта не беше да проверят дали сме виновни, а да ни сплашат и да ни объркат. И — допълва той с крива усмивка, — несъмнено успяха да го сторят.

Някога това беше най-щастливото време от годината за краля, но това не важи за сегашното лято. Той хвърля поглед към чинията на Джейн, докато тя закусва, сякаш му се иска да ѝ прилошава, наблюдава я, леко наклонил глава на една страна, докато тя танцува с дамите си, сякаш би бил по-доволен, ако е уморена. Не съм единствената, която мисли, че той търси някакъв недостатък, питайки се защо тя не очаква дете, мислейки си, че може би някакъв нейно прегрешение я прави недостойна да износи наследник за Тюдорите, или дори да бъде коронована за кралица. Женени са от по-малко от осем седмици, но кралят бързо разпознава неуспеха у другите. Изисква съвършенство — а това е жената, за която се ожени, защото беше сигурен, че тя е пълната противоположност на Ан Болейн.

Ситингборн има много ханове, построен на Уотлинг Стрийт — пътят от Доувър за Лондон, главният маршрут за поклонниците, тръгнали към гробницата на Бекет в Кентърбъри. Отсядаме в „Лъва“, тук залата за пиршества е толкова просторна, а стаите — толкова многобройни, че могат да подслонят по-голямата част от двора и само по-незначителните придружители и по-низшите слуги трябва да отседнат в хановете наблизо.

За първи път в живота си виждам, че макар да отмятат назад качулките си, за да открият главите си в чест на кралското знаме, поклонниците извръщат лица от краля. Не смеят да направят нищо повече, но не подвикват благословии, нито се усмихват, докато язди край тях. Обвиняват го за затварянето на по-малките манастири, боят се, че ще продължи и ще унищожи и по-големите. Това са набожни хора, привикнали да се молят в църквата на някое абатство в малките си градове, които сега откриват, че абатството е затворено, а някакъв нов лорд на Тюдорите със сурово лице сваля оловото от покрива и стъклата от прозорците. Това са хора, които вярват в светците от малките крайпътни параклиси, които вярват, че бащите и дядовците им са били спасени от чистилището благодарение на строените с дарения семейни параклиси, отслужващи литургии за душите на дарителите. Сега параклисите са унищожени. Кой ще отслужва литургия за тях? Това са хора, възпитани да почитат местните църкви, хора, които са наемали земи от манастирите, които са отивали в манастирската лечебница, когато се разболеят, които са отивали в кухнята на абатството във времена на глад. Когато кралят нареди инспекцията, а после — затварянето на малките манастири, той изтръгна сърцето на малките общности и предаде техните съкровища на чужди хора.

Сега тези поклонници пътуват до параклиса на духовник, убит от крал, от друг един Хенри. Те вярват, че Томас Бекет се застъпил за Църквата, възпротивявайки се на краля, и че чудесата, които постоянно се случват край почитаната му гробница, идват да докажат, че духовникът е бил прав, а кралят е грешал. Докато кралските стражи влизат в тръс в селото, скачат от едрите си коне и се подреждат от двете страни на селската улица, поклонниците шепнат за Джон Фишър, който умря за вярата си на кралския ешафод; за Томас Мор, който не можа да се застави да изрече, че кралят е законен глава на църквата, и предпочете да пожертва живота си, отколкото да сложи името си под тази клетва. Докато хората от кралската свита влизат на коне в града, кимайки надясно и наляво, в отговор не се виждат сияещи лица или развълнувани викове. Вместо това хората извръщат глави или свеждат очи, и се понася недоволен ропот, като шум на скрит между дълбоки брегове поток.

Хенри го чува; вдига глава и оглежда студено поклонниците, които стоят по праговете на хановете или се надвесват от прозорците, за да видят човека, който унищожава тяхната Църква. Кралските телохранители го чуват, оглеждайки се смутено, долавяйки разколебана вярност, дори в собствените си редици.

Много, много хора, които знаят, че съм гувернантка на принцесата и глава на нейното домакинство, се провикват към мен: „Бог да я благослови! Бог да я благослови!“, боейки се дори да изрекат истинското ѝ име и титлата ѝ, тъй като са се заклели да се отрекат от нея, но все така искат да ѝ изпратят обичта и предаността си.