Филипа Грегъри - Проклятието на краля

* * *

Тя е само на двайсет години. Само на двайсет години, а няма и година, откакто е погребана майка ѝ. Разделена е от приятелите си и е задържана под арест като грешница, като престъпница. Тя няма нищо, което да я крепи, освен вярата си в Бог, и се страхува, че Бог е наредил да умре като мъченица за вярата си.

Състав от съдии, събрани да разследват нейното предателско неподчинение срещу краля, се борят за кратко със съвестта си и се съгласяват още веднъж да изпратят вест до Хънсдън, където сега тя е държана като загворница без опит да се прикрие, че е в немилост. Изготвят документ, наречен „Подчинението на лейди Мери“, и ѝ казват, че трябва да го подпише, или ще я обвинят в измяна. Обвинението в държавна измяна носи със себе си смъртна присъда, а тя знае, че половин дузина мъже са задържани в Тауър по обвинение, че са се опитали да я спасят, и че животът им зависи от следващата ѝ постъпка. Тя вярва, че майка ѝ е била отровена от съпругата на баща ѝ, вярва, че баща ѝ ще нареди да я обезглавят, ако не му се подчини. Никой не може да я спаси, никой не може дори да стигне до нея.

Бедното дете, бедното скъпо дете. Тя подписва трите клаузи. Първо подписва, че приема баща си като крал на Англия и че ще се подчинява на всичките му закони. После подписва, че го признава за върховен глава на английската църква, след това подписва последната клауза:

Свободно и искрено признавам и потвърждавам, че бракът между Негово Величество и майка ми е бил, по Божия закон и човешкия закон, кръвосмесителен и незаконен.

— Подписала го е? — пита ме Джефри при едно кратко посещение в Лондон, идвайки да заеме пари от мен, ужасѐн от новината.

Кимвам.

— Един Господ знае какво ѝ е коствало да се закълне в святото Му име, че майка ѝ е била блудница, извършила кръвосмешение. Но го подписа, и прие да бъде наричана „лейди Мери“, прие, че не е принцеса, а копеле.

— Трябваше да я отведем дълго преди това! — възкликва яростно Джефри. — Трябваше да дойдем преди правниците да стигнат там, и да я похитим!

— Не можехме — казвам. — Знаеш, че не можехме. Отложихме, когато беше болна, после отложихме, защото мислехме, че тя е в безопасност след смъртта на Ан, а после заговорът беше напълно разкрит. При това положение имаме късмет, че не сме в Тауър с другите.

* * *

Сега лорд Кромуел поставя за гласуване пред камарите на парламента указ, който постановява, че кралят сам ще посочва наследника си. Сам ще избере наследника си, бил той дете от Джейн, или — както бодро заявява указът — от която и да е следваща съпруга.

— Той има намерение да се ожени отново? — пита Джефри.

— Не го изключва като вариант — казва Монтагю. — Нашата принцеса е отхвърлена, а незаконородената Елизабет губи титлата си. Ясно се казва, че ако няма деца от кралица Джейн, той може да избере наследника си. Сега има три собствени деца, от които да избира; и всичките — обявени за копелета: истинската принцеса, незаконородената принцеса, и незаконороденият херцог.

— Всички непрестанно питат кого възнамерява да назове — казва Джефри. — В парламента, докато четяха указа, мъжете непрекъснато ме питаха кого възнамерява кралят да определи за свой наследник. Някой дори ме попита дали мисля, че кралят няма да посочи нашия братовчед Хенри Кортни като наследник, връщайки семейството ни на власт.

Монтагю се изсмива късо.

— Нима унищожава децата си, за да може да се обърне към братовчедите?

— Никой ли не очаква той да се сдобие с дете от Джейн? — питам. — Дали този указ не показва, че той се съмнява в собствената си потентност?

Откакто Ан Болейн отиде на ешафода, задето заедно с брат си се присмя, че кралят не може да изпълни съпружеските си задължения, всички добре си даваме сметка, че е незаконно да говорим такива неща. Виждам как Монтагю хвърля поглед към затворената врата и залостените прозорци.

— Не. Ще посочи Фицрой — казва Джефри убедено. — На откриването на парламента Фицрой вървеше пред краля, носейки шапката му пред всички. Не може да има по-красноречив жест. Получи половината земи и постове на горкия Хенри Норис, а кралят смята да го настани в замъка Бейнардс със съпругата му, Мери Хауард.

— Именно там отседна Хенри Тюдор, когато най-напред дойде в Лондон — изтъквам аз. — Преди коронацията си като Хенри VII, преди да се премести в Уестминстър.

Джефри кимва.

— Това е сигнал за всички. Принцеса Мери, незаконородената Елизабет и незаконороденият Фицрой са еднакво незаконородени, но принцеса Мери едва сега е освободена от затворничеството си, а Елизабет е немощно бебе. Фицрой е единственият млад мъж със собствен замък и собствени земи, а сега има и дворец в сърцето на Лондон.

— Кралят все още би могъл да се сдобие със син от Джейн — изтъква Монтагю. — Сигурно именно на това се надява. Ако този брак е законен в Божиите очи, защо да не се сдобие със син сега? Тя е млада жена на двайсет и осем години, от добър, плодовит род.

Джефри ме поглежда, сякаш знам защо не може да стане така.

— Той няма да се сдобие с жив син, това няма да стане никога. Има проклятие, нали, почитаема майко?

Казвам същото, както винаги.

— Не зная.

— Ако някога е имало такова проклятие, че кралят няма да има син и наследник, тогава то не означава нищо, защото той има Фицрой — казва Монтагю раздразнено. — Тези истории за проклятия са празни приказки, защото съществува херцогът, който всеки миг може да бъде посочен за престолонаследник и да измести принцесата, живо доказателство, че няма проклятие.

Джефри не обръща внимание на брат си и се обръща към мен:

— Имало ли е проклятие?

— Не знам.

Почти пея от надежда, докато потегляме извън стените на града, излизаме в полята и тръгваме на север и изток към селото Хакни. Летният ден, позлатен от слънчева светлина, обещава хубаво време и, докато Джефри язди от дясната ми страна, а Монтагю — от лявата, за първи път, между моите момчета, отдалечавайки се от Лондон и заплашително извисяващия се Тауър, изживявам момент на силна радост.

Веднага щом принцеса Мери се отрече от майка си и отхвърли вярата си, кралят изпрати да я доведат, даде ѝ красивото си ловно имение само на няколко мили от Уестминстър, и ѝ обеща завръщане в двора. Позволяват ѝ да вижда приятелите си, позволено ѝ е да се разхожда и да язди, когато пожелае; тя е свободна. Веднага изпраща да ме повикат, и ѝ позволяват да ме види.

— Ще бъдете поразена, когато я видите — предупреждава ме Джефри. — Минаха повече от две години, откакто я видяхте за последно, тя беше болна и много нещастна.

— И двете бяхме болни и много нещастни — казвам. — За мен тя винаги ще бъде прекрасна. Съжалявам единствено, че не можах да ѝ спестя нещастието.

— Аз съжалявам за това, че не можахме да я измъкнем — казва Джефри мрачно.

— Достатъчно — Монтагю го прекъсва рязко. — Онези дни приключиха, слава Богу, и всички ги преживяхме, по един или друг начин. Никога не ги споменавайте отново.

— Някакви новини за Кару? — Джефри се обръща към Монтагю, като говори с нисък глас, макар че близо до нас няма никой освен половин дузина от собствените ни стражи, които яздят отпред и зад нас, твърде далече, за да ни подслушат.

Монтагю поклаща мрачно глава.

— Нали нищо не ни свързва с него? — настоява Джефри.

— Всички знаят, че почитаемата ни майка обича принцесата като дъщеря — казва Монтагю раздразнено. — Всички знаят, че съм говорил със съзаклятниците. Всички вечеряхме с Кромуел и заговорничихме за падането от власт на Ан. Не е нужно да си Кромуел, за да повдигнеш обвинения срещу нас. Просто трябва да се надяваме, че Кромуел не иска да повдигне обвинения срещу нас.

— Половината Таен съвет се противопостави на това, че кралят обезнаследява принцесата — възроптава Джефри. — Повечето от тях говориха за това пред мен.

— А ако Кромуел иска да отстрани половината Таен съвет, тогава можеш да си сигурен, че ще има доказателства — Монтагю поглежда през мен към по-младия си брат. — А както ми звучи, ти ще си първият, до когото ще стигне.

— Защото съм първият, който се застъпва за нея! — избухва Джефри. — Защитавам я!

— Тихо, момчета — казвам. — Никой не се съмнява в когото и да е от двама ви. Монтагю, недей да дразниш брат си, пак се държите като деца.

Монтагю свежда глава в неубедително извинение, а аз се заглеждам напред, към малкия хълм, върху който е разположена старата ловна хижа: куличките едва се виждат над дърветата.

— Значи тя ни очаква? — питам. Забелязвам, че съм нервна.

— Разбира се — потвърждава Монтагю. — Веднага щом поздрави краля, попита дали може да ви види. И той се съгласи. Каза, че знае, че тя ви обича и че винаги сте ѝ била добра настойница.

От периферията на гората виждаме алеята, която води към замъка, а към нас в лек галоп се задават ездачи. Струва ми се, че виждам, засенчвам очи срещу ярката светлина на утринното слънце, виждам, че сред мъжете яздят дами, виждам потрепването на роклите им. Казвам си, че са излезли да ни посрещнат, усмихвам се леко и пришпорвам коня си напред в тръс, а после в лек галоп.

— Хеееееей! Хееееееей! — Джефри надава вик и ме следва, когато потеглям напред, а аз съм почти сигурна, а после — напълно сигурна, че в центъра на ездачите е самата принцеса, и че, също като мен, тя чувства, че не може да чака и миг повече, и е излязла да ни посрещне.

— Ваша светлост! — извиквам, напълно забравяйки за променената ѝ титла. — Мери!

Конете забавят ход, когато двете групи се събират, и аз дръпвам юздите и спирам ловния си кон, който пръхти възбудено. Един от стражите изтичва напред и ми помага да сляза от седлото, а моята скъпа принцеса се смъква несръчно от коня си, сякаш отново е дете, скача долу при мен, хвърля се в обятията ми и аз я прегръщам силно.