— Ела — казвам бързо.

— Не — той ме повежда към параклиса, покланя се на кралицата и отстъпва назад. — Не прави нищо необичайно — напомня ми.

Докато свещеникът отслужва литургията с гръб към паството, и тихият шепот на латински се носи над нас, откривам, че стискам зърната на броеницата си и ги премятам отново и отново. Със сигурност не е възможно някой от рода Хауард да е направил нещо срещу краля. Том Хауард се издигна заедно със семейството си, като правеха всичко, което кралят поискаше от тях. В страната няма по-предани, по-непоколебими негови поддръжници. Почти не чувам литургията, не мога да изрека молитва. Хвърлям поглед към сведената глава на кралицата и се питам дали тя знае.

Едва когато дворът тръгва на закуска, успявам да тръгна редом с Монтагю и да се престорим, че разговаряме тихо за обикновени неща — майка и син.

— Какво е направил Томи Хауард?

— Прелъстил е дъщерята на шотландската кралица, твоята бивша повереница: лейди Маргарет Дъглас. Оженили се тайно на Великден.

— Лейди Маргарет! — възкликвам. Рядко съм я виждала, след като тя напусна опеката ми, за да служи на Ан Болейн. За момент изпитвам само облекчение, че принцесата не е заплашена от нови неприятности, но после си помислям за хубавото момиче, което беше под моите грижи, но се залута в двора. — Тя никога не би направила нещо, което не подобава на принцеса — казвам ожесточено. — Тя беше придворна дама на нашата принцеса и е дъщеря на Маргарет Тюдор. Не ми казвай, че тайно е сключила брак с човек от нисък произход, без разрешение.

— Наистина ти го казвам — заявява Монтагю.

— Омъжена за Том Хауард? Тайно? Как е разбрал кралят?

— Всички твърдят, че херцогът му казал. Норфолк би ли предал собствения си полубрат?

— Да — казвам на мига. — Защото не може да рискува да допусне кралят да си помисли, че е имало кроеж да омъжат още едно момиче с кралска кръв за някого от семейство Хауард. Норфолк вече има в семейството си Хенри Фицрой, как изглежда, ако семейството впримчи още един наследник на Тюдорите?

— За краля ще изглежда така, сякаш се готвят да узурпират трона — казва Монтагю мрачно.

— За нас е по-добре той да подозира семейство Хауард, а не Плантагенетите — отбелязвам. — Но какво ще стане с лейди Маргарет? Много ли е ядосан кралят?

— Бесен е. По-лошо е, отколкото бих очаквал. Гневи се и на съпругата на Хенри Фицрой, Мери Хауард, която им помагала да се срещат.

— Как са могли да бъдат толкова лекомислени? — Поклащам глава. — Лейди Маргарет знае, че всеки, който я ухажва, си осигурява място близо до трона. В последно време никой не може да прецени колко близо. Ако принцеса Елизабет бъде обявена за незаконородена, а титлата на принцеса Мери не бъде възстановена, тогава лейди Маргарет е трета в реда за наследяването на трона, след майка си и брат си.

— Сега тя го знае — казва Монтагю. — Кралят казва, че херцогът на Норфолк предизвикал предателско разделение в кралството.

— Използва думата предател?

— Да.

— Но чакай — казвам. — Почакай, Монтагю, остави ме да помисля. — Отстъпвам на няколко крачки от него, а после се връщам. — Помисли за момент. Защо херцогът на Норфолк не я е упрекнал? Както казваш, ако кралят отрече принцесата, тогава лейди Маргарет е възможна наследница на престола. Защо Норфолк не се е възползвал от този таен брак, за да вкара наследницата в семейството си? Защо не е насърчил брака и не го е запазил в тайна?

Монтагю се кани да отговори, докато обяснявам представите си за заговора.

— Норфолк трябва да е абсолютно сигурен, че кралят ще посочи Хенри Фицрой за свой наследник — и така ще направи дъщеря му Мери Хауард кралица на Англия. В противен случай щеше да подкрепи брака и да го запази в тайна като още една полезна връзка с кралското семейство.

— Опасни думи — казва Монтагю толкова тихо, че едва го чувам.

— Норфолк никога не би предал брат си заради нещо по-малко от по-добър шанс да се добере до трона — дъщеря му, омъжена за наследника на краля — изричам едва чуто. — Норфолк ще търси най-сигурния шанс за себе си и семейството си. Знае, че това не е лейди Маргарет. Трябва да е абсолютно сигурен, че Хенри Фицрой ще бъде посочен за наследник.

— Следователно? — казва Монтагю. — Какво означава това за нас?

Усещам как изстивам, когато осъзнавам какво има предвид.

— Означава, че си прав и трябва да изведем принцесата от страната — казвам. — Кралят никога няма да ѝ върне титлата. Тя е препятствие по пътя му. Тя е в опасност, ако продължава да стои на пътя му. Всеки, който го възпрепятства, винаги е в опасност.

* * *

Стоя с младата кралица Джейн в приемната ѝ, чакайки скромно и смирено до трона ѝ, докато стотици хора ѝ се кланят и молят за една или друга услуга. Джейн изглежда доста зашеметена пред този внезапен изблик на интерес към здравето и благополучието ѝ. Всеки ѝ поднася по някакъв малък подарък, който тя взема, а после го подава на една от дамите си, която пък го слага на една маса зад гърба ѝ. От време на време хвърля поглед към мен, за да се увери, че наблюдавам и одобрявам поведението на дамите ѝ и благоприличието в покоите ѝ. Леко кимвам. Въпреки разноските по домакинството на принцесата все още съм най-състоятелната жена в двора, със собствено състояние, с най-високата титла, която владея по собствено право, и досега — най-възрастната. Аз съм на шейсет и две години, а Джейн е шестата кралица, която съм видяла на този трон. Права е да насочва към мен свенливия поглед на бледосините си очи и да търси потвърждение, че прави всичко както трябва.

Тя започна царуването си с ужасна грешка. Изобщо не е бивало да позволяват на лейди Маргарет Дъглас да се среща тайно с Том Хауард. Изобщо не е бивало да се допуска Мери Хауард, младата херцогиня, омъжена за Хенри Фицрой, да ги насърчава. Кралица Джейн, заемаща един престол, все още топъл от потта на изплашената последна „обитателка“, главозамаяна от издигането си, не е следила поведението на придворните си, не е знаела какво става. Но сега Том е в Тауър, обвинен в държавна измяна, лейди Маргарет е затворена в покоите си, а кралят е бесен на всички.

— Не, арестувана е, тя също е в Тауър — казва ми бодро Джейн Болейн.

Усещам познатата тежест в сърцето си при мисълта за Тауър.

— Лейди Маргарет? По какво обвинение?

— Държавна измяна.

Изречени от Джейн Болейн, тези думи звучат като смъртна присъда.

— Как може да бъде обвинена в държавна измяна, когато единственото, което е направила, е да се омъжи по любов за един млад човек? — питам разумно. — Лекомислие, да. Непокорство, да. И, разбира се, кралят е оскърбен. С право. Но как така това може да бъде държавна измяна?

Джейн Болейн свежда очи.

— Държавна измяна е, щом кралят казва така — заявява тя. — Той казва, че са виновни. И наказанието е смърт.

* * *

Потресена съм. Щом кралят може да обвини обичната си племенница в измяна и да я затвори в Тауър, заплашена от смъртна присъда, той със сигурност може да обвини и дъщеря си. Особено когато я нарича своя незаконна дъщеря и изпраща най-злите си служители да я заплашват с насилие. Отивам към покоите на краля да се посъветвам с Монтагю, когато чувам тропот на войнишки ботуши зад гърба си.

За момент имам чувството, че ще припадна от страх, отдръпвам се и се долепям до стената, и усещам студения камък, студен като килиите в Тауър, да се допира до гърба ми. Изчаквам, с блъскащо в гърдите ми сърце, докато отминат — две дузини кралски телохранители в ярката ливрея на Тюдор, маршируващи в крак през коридорите на двореца Гринич, на път са към залата за аудиенции на краля.

В мига, в който ме подминават, ме обзема страх за Монтагю. Прошепвам: „Синът ми“, и тръгвам бързо зад войниците, докато те се качват с тропот по стълбите към покоите на краля, където голямата врата на залата за аудиенции се отваря със замах и те влизат, в колона по двама, излъчващи заплаха.

Стаята е претъпкана, но кралят не е там. Тронът е празен; той е вътре, в личния си кабинет, вратата е затворена за придворните му. Той не желае да бъде свидетел на ареста. Ако има писъци и плач, той не желае да бъде смущаван. Докато оглеждам оживената стая, виждам с облекчение, че Монтагю също не е тук; вероятно е вътре с краля.

Войниците не са дошли за сина ми. Вместо това водачът им се приближава уверено до сър Антъни Браун, фаворитът на краля, неговият доверен началник на конницата, и изключително любезно го моли да дойде с тях. Антъни се изправя на крака от мястото до прозореца, където се е разположил, усмихва се като истински придворен, и пита небрежно:

— И по какво обвинение?

— Държавна измяна — следва тихият отговор, и всички, които са близо до Антъни, сякаш се изпаряват.

Началникът на стражата оглежда придворните, внезапно потънали в шокирано мълчание.

— Сър Франсис Брайън? — пита.

— Тук — казва сър Франсис. Пристъпва напред, а мъжете, с които е бил, се плъзват назад, сякаш вече не го познават, сякаш никога не са го познавали. Той се усмихва, черната превръзка на окото му оглежда сляпо стаята; не вижда приятели. — С какво мога да ви услужа? Имате ли нужда от помощта ми?

— Можете да дойдете с мен — казва началникът на стражата с някакъв мрачен хумор. — Защото вие също сте арестуван.

— Аз ли? — казва Франсис Брайън, братовчед на тази кралица, братовчед на предишната кралица, човек, сигурен в кралското благоволение след години приятелство. — За какво? Какво обвинение може да има срещу мен?

— Държавна измяна — казва мъжът за втори път. — Държавна измяна.

Гледам как двамата мъже излизат заедно, оградени от стража, и виждам до себе си херцога на Норфолк, Томас Хауард.

— Какво може да са направили? — питам. Специално Брайън е оцелял от хиляда опасности, бил е прогонван в изгнание от двора поне два пъти и се е връщал невредим всеки път.