Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Да не си затънал в дългове, Джефри? — пита Монтагю с лека, насмешлива усмивка.

— Съмнявам се, че ти би могъл да се изхранваш с един малък имот, като постоянно се съдиш със съседите — казва Джефри раздразнено. — Искам просто да получим отново онова, което ни се полага. Почитаемата ни майка би трябвало да заема видно място в двора, би трябвало всички ние също да сме там. Ние сме Плантагенети, родени сме да управляваме, най-малкото, което можем да направим, е да съветваме владетеля.

— А аз ще се грижа за принцесата — казвам — единственото, което има значение за мен.

— Отново гувернантка на принцесата — Монтагю взема ръката ми и ми се усмихва. — Поздравления.

Връщам се в Лондон с Монтагю, със знамето му, развявано пред нас, с бялата роза над главата ми, стражите му, възседнали красиви коне и красиво облечени, яздят около мен, и почти веднага щом влизаме в града, отправяйки се към баржата ни на реката, виждам как хората ни сочат и тичат пред нас, и започват да надават приветствени възгласи. Когато наближаваме реката, по улиците вече има хиляди хора, които крещят името ми, крещят благословии, питат за принцесата, и накрая се провикват: „За Уорик! За Уорик!“

— Достатъчно — Монтагю кимва на един от стражите, който навлиза в тълпата, разблъсквайки хората с едрия си кон, хваща меча си и нанася тъпо отекващ удар с плоската част на един млад лоялист.

— Монтагю! — възкликвам, шокирана. — Той само ни приветстваше.

— Не може — казва Монтагю мрачно. — Връщате се в двора, почитаема майко, и положението ни е възстановено, но не всичко е както преди. Кралят не е такъв, какъвто беше. Мисля, че никога повече няма да бъде същият.

— Мислех, че е много щастлив с Джейн Сиймор? — питам. — Мислех, че тя е единствената жена, която някога е обичал?

Чул саркастичните ми думи, Монтагю прикрива една мрачна усмивка.

— Щастлив е с нея — казва той предпазливо. — Но не е чак толкова влюбен, че да може да понесе дори една критична дума, една дума на съмнение. А ако някой приветства възторжено вас или принцесата, или Църквата, това е тъкмо такава критика, каквато му е непоносимо да чува.

* * *

Покоите ми в двора са същите, които имах преди, толкова отдавна, когато бях тук като придворна дама на Катерина, а тя беше кралица само на двайсет и три години, измъкната от бедността и отчаянието от един седемнайсетгодишен крал, и мислехме, че нищо не може да се обърка никога вече.

Отивам да поднеса почитанията си на новата кралица в покоите ѝ и правя реверанс пред Джейн Сиймор, момиче, което помня като стеснителна, доста непохватна придворна дама на Катерина. Високомерното изражение на бледото ѝ лице ме кара да предполагам, че си спомня как я хоках заради непохватността ѝ, затова внимавам да направя нисък реверанс, и не се изправям, преди тя да ме подкани.

Не показвам с нищо колко съм развеселена, докато оглеждам стаята ѝ и дамите ѝ. Всяка дървена повърхност, върху която е имало сокол или удебелена буква „А“, е била старателно измита и изжулена с пясък, на тяхно място сега има „Дж“ или надигащ се от пепелта феникс. Нейните дами бродират лицемерния ѝ девиз „Обречена да служи и да се покорява“ върху знаме в зеления цвят на Тюдорите. Поздравяват ме дружелюбно. Някои от тях са мои стари приятелки. Елизабет Даръл служеше на Катерина заедно с мен, тук е полусестрата на Франсес Грей, Мери Брандън, и, което е най-изненадващо от всичко, Джейн Болейн, вдовицата на Джордж Болейн, която даде унищожителни показания срещу собствения си съпруг и зълва си Ан. Изглежда, че се е съвзела със забележителна бързина от скръбта, сполетяла семейството ѝ, и ми прави много вежлив реверанс.

Дворът на кралица Джейн ме изумява. Да назначиш Джейн Болейн за своя придворна дама, е все едно съзнателно да приемеш шпионин, който не би приел за унизителна каквато и да било задача. Тя със сигурност трябва да знае, че след като изпрати собствения си съпруг и зълва си на ешафода, Джейн Болейн едва ли ще се поколебае да заложи капан на чужд човек. Но после разбирам. Това не са дами, избрани от Джейн, това са жени, настанени тук от сродниците си, за да се сдобият с покровителство и облаги и да привлекат погледа на краля; това е дело на коварни службогонци, изпратили тези жени тук заради наградата, която ще получат. Това не е двор на английска кралица в какъвто и да било разбираем за мен смисъл. Това е яма, пълна с боричкащи се плъхове.

* * *

Позволено ми е да пиша на принцесата, макар че още не мога да я посещавам. Понасям търпеливо тази забрана, сигурна, че кралят ще я доведе в двора. Кралица Джейн говори мило за нея и ми иска съвет, когато решава да ѝ изпрати нови дрехи и наметало за езда. Заедно избираме нова рокля и ръкави от наситено червено кадифе, за които знам, че ще ѝ отиват, и ги изпращаме по кралски вестоносец на север до Хънсдън, само на трийсет мили оттук, където тя се готви да дойде в двора.

Пиша ѝ да я попитам дали е здрава, дали е щастлива. Пиша ѝ, като ѝ съобщавам, че ще я видя скоро, че отново ще бъдем щастливи заедно, че се надявам кралят да ми позволи да управлявам домакинството ѝ и всичко ще бъде както преди. Казвам, че дворът отново е спокоен и весел, и че тя ще открие в лицето на Джейн кралица и приятелка. Не отбелязвам, че имат много общи неща, тъй като разликата във възрастта им е само осем години, защото, разбира се, Мери е принцеса по рождение и възпитание, а Джейн — безинтересна дъщеря на провинциален рицар, и чакам отговор.

Скъпа лейди Маргарет,

Толкова съжалявам и ми е толкова мъчно, че не мога да дойда в двора, и отново да бъда с Вас. Имах нещастието да оскърбя баща си, краля, и макар че бих сторила всичко да му се подчинявам и да го почитам, не мога да проявя неподчинение и неуважение към святата памет на майка си или към моя Бог. Молете се за мен.

Мери

Изобщо не разбирам това, така че веднага отивам в покоите на краля да намеря Монтагю. Той играе карти с един от братята Сиймор, които сега са важни личности, и аз чакам играта да приключи и се смея на внимателно преценените загуби на Монтагю. Хенри Сиймор прибира печалбата си, покланя ми се и бавно се отдалечава надолу по галерията.

— Какво се е случило с принцесата? — питам рязко, с ръце, стиснали писмото ѝ, скрито дълбоко в джоба ми.

— Кралят няма да я доведе в двора, докато тя не положи клетвата — казва той кратко. — Изпрати при нея Норфолк, който я наругал в лицето и я нарекъл предателка.

Объркано поклащам глава.

— Защо? Защо кралят би настоявал тя да положи клетвата сега? Кралица Катерина е мъртва, Ан е мъртва, Елизабет — обявена за незаконородена, той има нова кралица и — дай Боже — тя ще го дари със син и наследник. Защо му е да настоява тя да положи клетвата сега? Какъв е смисълът от това?

Монтагю се извръща, откъсвайки поглед от разтревоженото ми лице, и прави няколко крачки.

— Не знам — казва той простичко. — Няма логика. Мислех си, че щом онази жена Болейн е мъртва, всичките ни беди ще приключат. Мислех, че кралят ще се помири с Рим. Не разбирам защо му е да упорства. Най-вече не разбирам защо му е да упорства в това отношение към дъщеря си. И на куче не бихте говорили така, както ѝ говореше Норфолк.

Затискам устата си с длан, за да потисна надигащ се вик.

— Заплашил я е?

— Каза, че ако била негова дъщеря, щял да блъска главата ѝ в стената, докато омекне като печена ябълка.

— Не! — Не мога да повярвам, че дори Томас Хауард би се осмелил да говори така на една принцеса. Не мога да повярвам, че който и да е баща би позволил на такъв човек да заплашва дъщеря му с насилие. — Боже мой, Монтагю, какво ще правим?

Синът ми има вид на човек, тласкан постепенно и неумолимо към опасност, боен кон, който върви неохотно към грохота на оръдията.

— Мислех, че тревогите ни са приключили, но те започнаха наново — казва той бавно. — Мисля, че трябва да я отведем. Кралица Джейн се застъпва за нея, дори Кромуел съветва тя да дойде в двора, но кралят се развика на Джейн, че принцесата би трябвало да бъде съдена за държавна измяна и че Джейн е глупачка, задето я защитава. Мисля, че кралят се е обърнал срещу принцесата, мисля, че е решил, че тя е негов враг. Самото ѝ присъствие, дори когато е далеч, е упрек към него. Няма как да забрави как се е отнесъл с майка ѝ, ако я вижда. Не може да мисли за нея и да се преструва, че Ан не е съществувала. Не може да се преструва, че не е достатъчно стар да ѝ е баща. Не може да понесе мисълта за неподчинението ѝ. Трябва да я отведем. Не мисля, че тя е в безопасност в неговото кралство.

* * *

Джефри отново язди до спотаеното крайречно селце Грейс, и когато се връща, съобщава, че лодкарят е готов да тръгне, когато му наредим, и остава верен на принцесата. Нашият роднина в Кале, Артур Плантагенет, лорд Лайл, ми пише, че може да приеме пратката, която се готвя да му изпратя, и че едно съобщение до неговия управител в Лондон може да го предупреди кога ще бъде доставена тя. Монтагю довежда в двора половин дузина здрави ездитни коне, като казва, че ги обучава за ловния сезон. Нашият братовчед Хенри Кортни плаща на един коняр в Хънсдън за новини, и разбира, че сега позволяват на принцесата да се разхожда в градината всяка сутрин, за здраве.

Следвам кралица Джейн към параклиса преди закуска, когато виждам Монтагю в свитата на краля. Той се приближава до мен, коленичи за благословията ми, и когато полагам ръка върху главата му, прошепва:

— Норфолк е разобличил своя полубрат пред краля и Том е арестуван за държавна измяна.

Мъча се да не изглеждам шокирана, докато Монтагю се изправя и ме хваща под ръка.