Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Той поставя в съда въпроса за брака? Ще го анулира? — питам. — Както се опита да направи с кралицата?

— Не! Не! Не! Нима не ме чуваш? Той не поставя в съда въпроса за брака, изправя на съд жената. Ще я съди за прелюбодейство. И брат ѝ, и още няколко други мъже, Бог знае кои, Бог знае колко. Бог знае дори дали не са наши приятели или родственици. Със сигурност само Бог знае защо!

— Някой от нас? — питам настойчиво. — Нали няма някой от семейството ни или онези, които работят заедно с нас? Някой от поддръжниците на принцесата?

— Не. Не и доколкото ми е известно. Още не са арестувани. Именно това е толкова странно. Всички онези, които са изчезнали, са хора от кликата на Болейн, които по цял ден влизат и излизат от покоите ѝ — Монтагю прави лека гримаса. — Знаеш ги. Норис, Бриъртън…

— Мъже, които Кромуел не харесва — отбелязвам. — Но защо и свирачът на лютня?

— Не знам! — Монтагю разтрива лицето си с ръце. — Него отведоха първи. Може би защото Кромуел може да го изтезава, докато признае? Кромуел може да го изтезава, докато назове други? Докато каже имената, които Кромуел иска да чуе?

— Изтезание? — повтарям. — Да го изтезава? Кралят прибягва до изтезания? Срещу едно момче? Малкият музикант?

Монтагю ме гледа така, сякаш страната, която познаваме и обичаме, нашето наследство, рухва в ада под краката ни.

— А аз се съгласих да бъда в съдебния състав — казва той.

Не само синът ми Монтагю, а още двайсет и петима перове на кралството трябва да издадат присъда над жената, която наричаха кралица. Главен съдия е чичо ѝ, с мрачно лице заради падението на жената, която той постави със сила на трона, превърнала се в кралица, която той намрази. Близо до него е бившият ѝ любовник, Хенри Пърси, треперещ от треска, мънкащ, че е твърде зле, за да присъства, че не бива да го принуждават да присъства.

Всички лордове от моето семейство са там. Поне една четвърт от съдебния състав са наши роднини по сватовство или съюзници, които поддържат принцеса Мери и мразят онази жена Болейн от мига, в който тя узурпира трона. За нас, макар разказите за целувки и прелъстяване да са достатъчно шокиращи, обвинението, че тя е отровила кралицата и е възнамерявала да отрови принцесата, е горчиво потвърждение на най-лошите ни страхове. Останалите от състава са хора на Хенри, на които може да се разчита да мразят или обичат, както им нареди. Тя не си създаде приятелства, докато беше кралица, никой не казва нито дума в нейна защита. Няма надежда за справедливост за нея, докато съдиите изучават доказателствата, които Томас Кромуел така убедително е подготвил.

Елизабет Съмърсет, графинята на Устър, която присъстваше на погребението на кралицата заедно с мен в Питърбъро, се е обърнала срещу приятелката си Ан и съобщава за флиртове и по-лоши неща в спалнята на кралицата. Някой говори за нещо, което друг казал на смъртното си ложе. Това е смесица от дребнави клюки и гротескни скандали.

Монтагю се прибира у дома с мрачно и гневно лице.

— Такъв срам — казва той кратко. — Кралят казва, че според него поне сто мъже са я имали. Какъв позор.

Подавам му чаша греян ейл с подправки, докато го наблюдавам.

— Ти произнесе ли се, че е виновна? — питам го.

— Да — казва той. — Доказателствата бяха неоспорими. Лорд Кромуел имаше обяснения за всички подробности, които някой би могъл да оспори. По някаква причина, която ми е невъзможно да проумея, позволи на самия Джордж Болейн да каже гласно пред двора, че кралят не е способен да стане баща на дете. Допусна публично да бъде обявена импотентността на краля.

— Доказаха ли, че тя е убила нашата кралица?

— Обвиниха я в това. Изглежда, че това е достатъчно.

— В затвор ли ще я изпрати той? Или в манастир?

Монтагю се обръща към мен, по лицето му е изписано мрачно съжаление.

— Не. Ще я убие.

Напускам Лондон. Не мога да слушам предположенията и клюките, постоянното преразказване на неприличните подробности от процеса, безкрайното чудене какво ще последва. Дори хората, които мразеха онази жена Болейн, не могат да разберат защо кралят не обяви брака си за невалиден, не обяви дъщеря си Елизабет за незаконородена, и не изостави майката да умре в някой далечен, студен замък.

Някои от тези неща са направени: бракът е анулиран, детето Елизабет — обявено за копеле. И въпреки това жената все още е задържана в Тауър, а подготовката за екзекуция продължава.

Радвам се, че съм далече от града, но не мога да избия от ума си жената в Тауър. В затвореното и запуснато абатство отивам в студения параклис и коленича на каменния под с лице на изток, макар че красивият кръст и сребърната утвар за олтара са отнесени. Откривам, че се моля пред празен олтар за жената, която мразех, чийто пратеник отмъкна свещените ми предмети.

Няма прецедент за екзекуцията на кралица на Англия. Не е възможно една кралица да бъде обезглавена. Никога досега жена не е излизала от Тауър, за да отиде на смърт на малката морава пред параклиса. Не мога да си го представя. Непоносимо ми е да си го представя. И не мога да повярвам, че Хенри Тюдор, принцът, когото познавах, би могъл да се обърне срещу жена, която е обичал така. Той е крал, чиито умения в изисканото ухажване по правилата на рицарската любов са пословични в двора. Той не може да бъде жесток; за Хенри винаги има любов, истинска любов. Не е възможно да иска да осъди съпругата си, майката на детето си, на смърт. Зная, че се обърна срещу собствената си добра кралица, че я отпрати и я пренебрегна. Но да обърнеш гръб на една жена, която не е оправдала очакванията ти и да я пренебрегваш, е различно, напълно различно от това, да се промениш за една нощ и да наредиш смъртта на една любима жена.

Моля се за Ан, но откривам, че мислите ми отново и отново се насочват към краля. Мисля си, че сигурно беснее от ревнива ярост, засрамен от това, което хората говорят за него, опозорен от злобното остроумие на семейство Болейн, чувствайки старостта си, усещайки как младежката привлекателност се стапя под тлъстините по лицето му. Сигурно всеки ден се поглежда в огледалото и вижда как младият, красив принц изчезва зад разплутото лице на стар, смешен крал, как златното дете се превръща в стария Злокобен кърт. Всички обожаваха Хенри, когато беше млад крал; той не може да проумее как неговият двор, съпругата, която издигна от нищото, може да са се обърнали срещу него и — по-лошо — да са му се присмивали като на тлъст стар рогоносец.

Но се оказва, че греша. Докато си мисля за чувствителния човек, който се присвива от срам, гневен, задето е загубил жената, заради която унищожи толкова много, Хенри лекува гордостта си, като ухажва момичето Сиймор. Не се гледа в огледалото и не оплаква младостта си. Всяка вечер поема по реката в баржата си, за да вечеря с нея, а свирачите на лютия свирят безспир. Изпраща ѝ малки подаръци и планира бъдещето им, сякаш са невеста и жених, сгодени през пролетта. Не скърби за младостта си, а се опитва да си я върне; и само няколко дни, след като оръдейният изстрел от Тауър съобщава на цял Лондон, че кралят е извършил едно от най-ужасните престъпления, които човек може да извърши — убил е съпругата си, кралят се жени отново и имаме нова кралица: Джейн.

— Испанският посланик ми каза, че Джейн ще доведе принцесата в двора и ще се погрижи да ѝ бъде оказвана подобаваща почит — казва ми Джефри. Разхождаме се в полята към Хоум Фарм и оглеждаме раззеленяващите се посеви. Някъде сред белите цветчета на глогините от живия плет един кос отправя дръзка песен към света — мелодични ноти, изпълнени с надежда.

— Наистина ли?

Джефри сияе.

— Нашата неприятелка е мъртва, а ние оцеляхме. Лично кралят повика Хенри Фицрой при себе си, взе го в обятията си и каза, че онази жена Болейн щяла да убие него и принцесата, и че той е късметлия, задето още ги има.

— Значи ще повика принцесата?

— Веднага щом Джейн бъде провъзгласена за кралица и събере свитата си. Нашата принцеса ще заживее с новата си майка, кралицата — след броени дни.

Вземам под ръка любимия си син и за миг облягам глава на рамото му.

— Знаеш ли, при живот с такива обрати, съм почти изненадана, че съм все още тук. Много съм изненадана, че всичко се оправя отново.

Той ме потупва по ръката.

— Кой знае? Все още има възможност да видите коронацията на любимата си принцеса.

— Шшт, шшт — казвам, макар че нивята са пусти, само някъде далеч един работник разкопава задръстена канавка. Сега е държава измяна дори да се говори за смъртта на краля. Кромуел всеки ден създава нов закон, за да предпази репутацията на краля.

Чувам звука от копита по пътя и ние се обръщаме назад към къщата. Виждам знамето на Монтагю да се развява над живите плетове, а когато влизаме в двора на конюшнята, той слиза от коня си. Идва бързо към нас двамата, усмихнат, пада на едно коляно за благословията ми, а после се изправя.

— Имам новини от Гринич — казва. — Добри новини.

— Принцесата ще се върне в двора? — предполага Джефри. — Нали казах, че ще стане така?

— Още по-хубаво — казва Монтагю. Обръща се към мен. — Вие сте тази, която канят да се върне в двора — казва той. — Почитаема майко, тук съм, за да донеса покана лично от краля. Изгнанието свърши, вие трябва да се върнете.

Не зная какво да кажа. Поглеждам усмихнатото му лице и се мъча да намеря думи.

— Реставрация?

— Пълна реставрация. Ще бъде както преди. Принцесата в двореца, а вие — до нея.

— Хвала на Бога — възкликва Джефри. — Отново ще ръководите домакинството на принцеса Мери, точно както едно време. Ще бъдете там, където ви е мястото, където е мястото на всички нас, в двора, отново ще разполагате с постове и васални имоти, всички ще разполагаме.