Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Върви в леглото — казвам. — Ужасно ще ти е зле на сутринта.

Той зачудено поклаща глава.

— Той има глава от желязо — повтаря. — Глава от желязо и сърце като наковалня. Знаеш ли какво прави?

— Не.

— Възлага на собствения ѝ чичо, собственият ѝ чичо, Томас Хауард, да събере доказателства срещу нея. Томас Хауард ще намери свидетелства срещу брака. Ще търси свидетели срещу племенницата си.

— Мъже от желязо със сърца от камък. А принцеса Мери?

Примигвайки, Монтагю кимва.

— Не забравям обичта ви към нея, никога не я забравям, почитаема майко. Веднага повдигнах въпроса. Веднага му напомних.

— И какво каза той? — питам, обуздавайки нетърпеливото си желание да натопя главата на пияния си син в кофа с ледена вода.

— Каза, че тя ще получи подобаващо домакинство, и ще бъде почитана в новия си дом. Ще бъде обявена за законородена. Положението ѝ ще бъде възстановено. Ще дойде в двора, кралица Джейн ще бъде нейна приятелка.

Едва не се задавям, щом чувам новото име.

— Кралица Джейн?

Той кимва.

— Удивително, а?

— Сигурен ли си в това?

— Кромуел е убеден.

Посягам към него, пренебрегвайки вонята на вино, бренди и греян ейл с подправки. Потупвам го по бузата, а той ми се усмихва широко.

— Добра работа. Това е добре — казвам. — Може би това ще свърши добре. И това не са просто рисковани предположения на Кромуел? Това е волята на краля?

— Кромуел винаги изпълнява единствено волята на краля — казва Монтагю уверено. — Можеш да си сигурна в това. А сега кралят иска титлата на принцесата да бъде възстановена, а онази жена Болейн да си отиде.

— Амин — казвам, и внимателно избутвам Монтагю през вратата на личния ми кабинет навън, където го чакат хората му. — Сложете го да си легне — казвам. — И го оставете да спи до късно сутринта.

Прегърнала тази тайна, и внезапно изпълнена с надежда, отивам да посетя братовчедка си Гъртруд Кортни в къщата ѝ в Сейнт Лорънс Понтни, Лондон. Съпругът ѝ, Хенри, е в двора, готвейки се за турнира в деня на майския празник, а Монтагю също трябва да остане с двора. След турнира всички продължават към голямо празненство, което ще се проведе във Франция, техен домакин ще бъде крал Франсоа. Каквото и да планира срещу онази жена Болейн, Кромуел не бърза, а това не е начин да подпомогнем приятелството с Испания или връщането към Рим. Тъй като се доверявам на Томас Кромуел не повече, отколкото бих се доверила на някой наемен войник от бордеите в Пътни, смятам за много вероятно той да подкрепя и двете страни едновременно — Болейн и Франция срещу моята принцеса Мери и Испания, докато се убеди с пълна сигурност коя страна ще победи.

Братовчедката Гъртруд прелива от клюки. Хваща ме в мига, в който слизам от коня си и влизам в имението.

— Ела — казва. — Ела в градината. Искам да говоря с теб, а не бива да ни подслушват.

Тръгвам след нея със смях.

— Какво толкова спешно има?

Веднага щом се обръща, за да заговори, смехът ми замира: толкова сериозна изглежда.

— Гъртруд?

— Кралят разговаря насаме със съпруга ми — казва тя. — Не посмях да ти пиша. Разговаря с него, след като конкубинката изгуби детето си. Казал, че сега разбира, че Бог няма да го дари със син от нея.

— Зная — казвам. — И аз го чух. Дори в провинцията го чух. Сигурно всички в двора знаят, а след като всички в двора знаят, единствената причина е, че сигурно кралят и Кромуел искат всички да знаят.

— Едва ли си чула това: той казва, че тя го прелъстила чрез магьосничество, и че именно затова двамата никога няма да имат син.

Зашеметена съм.

— Магьосничество ли?

Понижавам глас, повтаряйки опасната дума. Да обвиниш жена в магьосничество е равносилно на това да я осъдиш на смърт, защото коя жена може да докаже, че една болест не е предизвикана от нея? Ако някой каже, че е бил урочасан или омагьосан, как може някой да докаже, че не е така? Ако един крал твърди, че е бил омагьосан, кой ще му каже, че греши?

— Да я пази Господ! Какво е казал братовчед ми Хенри?

— Не казал нищо. Бил е твърде удивен, за да проговори. Освен това, какво би могъл да каже? Всички мислехме, че тя го е подлудила, всички мислехме, че тя подлудява всички, той явно беше оглупял от любов, не беше на себе си, кой може да каже, че това не е било магьосничество?

— Нали я видяхме да го разиграва като риба на кукичка — казвам раздразнено. — Нямаше мистерия, нямаше магия. Нима не виждаш как съветват Джейн Сиймор да играе същата игра? Да се приближава, да се отдръпва, да изглежда наполовина прелъстена, а после да бяга плахо назад? Нима не сме виждали краля лудо влюбен в половин дузина жени? Това не е магия, това е същото, което прави всяка блудница, ако има ум в главата. Болейн беше по-различна, защото тя имаше по-бърз ум от останалите, имаше семейство, което я подкрепяше — а кралицата, Бог да я благослови, остаряваше и не можеше да има повече деца.

— Да — Гъртруд се овладява. — Да, права си. Но пък, ако кралят мисли, че е бил омагьосан, и смята, че тя е била вещица, и според него това обяснява помятанията ѝ — тогава нищо друго няма значение.

— А следващото, което има значение, е какво ще направи той по въпроса — казвам.

— Ще я напусне — казва Гъртруд тържествуващо. — Ще я обвини за всичко, и ще я напусне. А ние, и Кромуел, и всичките ни роднини по сватовство ще му помогнем да го направи.

— Как? — казвам. — Защото това е точно въпросът, по който Монтагю работи с Кромуел, и Кару, и Сиймор.

Тя ми се усмихва широко.

— Не само те — изтъква. — И още десетки други. Дори не се налага ние да го правим. Онзи дявол Кромуел ще го направи вместо нас.

Оставам да обядвам с Гъртруд и бих останала по-дълго, но един от хората на Монтагю идва да ме вземе следобед и ме моли да се върна в Л’Ербер.

— Какво е станало? — Гъртруд идва с мен до двора на конюшнята, където конят ми е оседлан и готов.

— Не знам — казвам.

— Но нали не сме в опасност? — иска да се увери тя, мислейки си за тайната наздравица, която вдигнахме на обяд — Ан да падне от власт, кралят да се вразуми и принцеса Мери да бъде посочена за негова единствена законна наследница.

— Не мисля — казвам. — Монтагю щеше да ме предупреди. Мисля, че има да ми възложи нещо. Може би сме на печелившата страна, най-сетне.

Монтагю кръстосва с едри крачки нагоре-надолу из личния ни параклис, сякаш му се иска да изтича към брега при отзивчивия собственик на кораб в Грейс и да отплава при брат си Реджиналд.

— Той е полудял — казва с нисък шепот. — Мисля, че сега наистина е полудял. Никой не е в безопасност, никой не знае каква ще бъде следващата му постъпка.

Зашеметена съм от този внезапен обрат. Оставям наметката си настрана и вземам ръцете на сина си в своите.

— Успокой се. Кажи ми.

— Нищо ли не чу по улиците?

— Нищо. Няколко души ме приветстваха, докато минавах, но повечето мълчаха…

— Защото не е за вярване!

Той рязко затиска устата си с ръка, изглежда зашеметен. В параклиса няма никой освен нас, пламъците на свещите трептят, няма тихо затваряща се врата, която да ги накара да се люшнат. Сами сме.

Монтагю се обръща рязко и се свлича на колене пред мен. Виждам, че е бледен и разтреперан, дълбоко разстроен.

— Той арестува Ан Болейн за прелюбодеяние — прошепва синът ми. — А с нея — и някои придворни, задето са пазили тайните ѝ. Все още не знаем колко. Все още не знаем кои.

— Колко? — повтарям слисано. — Какво имаш предвид с това „колко“?

Той вдига ръце.

— Така е! Защо би обвинил толкова хора, дори и ако тя си е лягала с дузини? Защо би допуснал такова нещо да се разбере? За какво му е тази необичайна лъжа, след като може просто да я напусне, без нито дума? Арестуваха Томас Уайът и Хенри Норис, но също и момчето, което пее в покоите ѝ, и собствения ѝ брат — той ме поглежда. — Ти го познаваш! Какво си мисли? Защо би направил това?

— Чакай — казвам. — Не разбирам.

Сядам в стола на свещеника и се отпускам, почувствала, че коленете ми омекват. Мисля си, че съм прекалено стара за това, не съм достатъчно съобразителна, за да стигна веднага до подозрения или заключения. Хенри, кралят, се променя прекалено бързо за мен по начин, неприсъщ за Хенри, принца. Защото принц Хенри беше бърз и умен, но крал Хенри е бърз и лукав като безумец: изпълнен с бясна решителност.

Монтагю бавно ми повтаря имената, добавя имената на още двама мъже, които, изглежда, са изчезнали от двора.

— Кромуел твърди, че тя родила чудовище — казва синът ми. — Сякаш това доказва всичко.

— Чудовище ли? — повтарям глупаво.

— Не мъртвородено дете, а някакво подобие на влечуго.

Поглеждам сина си, вцепенена от ужас:

— Боже мой, как Томас Кромуел открива грях и содомия навсякъде, където погледне! В собственото ми абатство, в спалнята на кралицата! Що за ум има този човек? Какъв глас чува в молитвите си?

— Умът на краля е този, който има значение — Монтагю слага ръце върху коленете ми и вдига поглед към мен, сякаш все още съм всемогъщата му майка и мога да променя нещо. — Кромуел само изпълнява желанията на краля. Ще я изправи на съд за прелюбодейство.

— Ще я изправи на съд за прелюбодейство? Собствената си съпруга?

— Бог да ми е на помощ, аз ще бъда в състава на съда.

— Ти си в състава на съда?

— Споразумяхме се! — изревава той и скача на крака. — Всички ние, които се срещнахме с Кромуел, които казахме, че ще му помогнем да постигне анулиране на брака, сме призовани да отсъдим. Мислехме, че става дума за освобождаване на краля от фалшивите му брачни обети. Мислехме, че ще разследваме валидността на брака, и ще заключим, че е невалиден. Не това! Не това!