Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Ограбили сте наследството ми?

— Съвсем не, вие избрахте живот в бедност. Взехте едно решение в момент на скръб, а сега вземате друго в момент на гняв. Изглежда, не можете да вземете едно решение и да се придържате към него.

— Ще си върна състоянието! — зарича се гневно тя.

Хладно отмествам поглед от нея към Ричард Лейтън, който наблюдава това с нарастващо смущение.

— Все още ли я искате? — питам с безразличие. — Предполагам, че вашият господар Томас Кромуел не е възнамерявал да възнаграждава приятеля си Уилям Барантайн с луда жена без пукнат грош.

Той е объркан. Възползвам се от предимството си:

— А игуменът едва ли би я освободил — казвам. — Игуменът Ричард не би направил това.

— Игуменът Ричард се оттегли — казва Томас Лий спокойно, проговаряйки вместо пелтечещия си другар. — Игуменът Уилям Барлоу ще заеме неговото място и ще предаде абатството на лорд Кромуел.

Не познавам Барлоу, освен по репутацията му като голям поддръжник на реформата, която означава, както всички вече разбираме, ограбване на Църквата и прогонване на достойни мъже. Брат му служи като шпионин на Болейн и изслушва изповедите на Джордж Болейн, които сигурно са интересен разказ.

— Игуменът Ричард няма да си отиде! — възкликвам припряно. — Със сигурност не и заради един свещеник на семейство Болейн!

— Отиде си. И няма да го видите повече.

За момент решавам, че са го отвели в Тауър.

— Арестуван? — питам с внезапен страх.

— Той благоразумно избра да не се стига до това — Ричард се съвзема. — Сега ще отведа снаха ви в Лондон.

— Ето — казвам с внезапна злоба. Бъркам в кесията си и изваждам сребърна монета от шест пенса. Хвърлям я право към него, и Ричард я улавя, без да мисли, така че изглежда като глупак, задето е приел такава дребна монета от мен като просяк.

— За разноските ѝ по пътя. Защото тя няма нищо.

* * *

Пиша на Реджиналд и изпращам писмото до Джон Хелиър във Фландрия, за да го занесе на сина ми.

Дадоха нашето абатство на един непознат, който ще разпусне свещениците и ще затвори вратите на обителта. Отведоха Джейн да се омъжи за приятел на Кромуел. Църквата не може да оцелее при такова положете. Аз самата не мога да оцелея. Кажи на Светия Отец, че не можем да понесем това.

Още съм замаяна от това посегателство в самото сърце на дома ми, в църквата, която обичам, когато получавам бележка от Лондон:

Почитаема майко, моля, елате веднага.

М.

Монтагю ме посреща на вратата на моя дом, около него се увиват зелените клонки на лозата, сякаш това е Planta Genista в ръкопис с цветни илюстрации, растение, което е винаги зелено, независимо от почвата или времето.

Помага ми да сляза от коня си и ме хваща под ръка, докато се качваме по ниските стъпала към входа. Усеща колко скована е походката ми и казва:

— Съжалявам, че ви накарах да яздите.

— Бих предпочела да яздя до Лондон, отколкото да науча новината твърде късно в провинцията — казвам сухо. — Заведи ме в личния ми кабинет, затвори вратата, за да не влизат останалите, и ми кажи какво става.

Той изпълнява молбата ми, и след миг вече седя в стола си до огнището с чаша греяно вино с подправки в ръка, а Монтагю стои пред огъня, облегнат на издадената част на каменната стена около комина, загледан в пламъците.

— Имам нужда от съвета ви — казва той. — Поканен съм да вечерям с Томас Кромуел.

— Вземи си дълга лъжица9 — отвръщам, и синът ми ми отвръща с крива усмивка.

— Това може да е знакът, че всичко ще се промени.

Кимвам.

— Знам за какво става дума — казва той. — Хенри Кортни е поканен заедно с мен; говорил с Томас Сиймор, който играл карти с Томас Кромуел, Никълъс Кару и Франсис Брайън.

— Кару и Брайън бяха поддръжници на Болейн.

— Да. Но сега, като братовчед на семейство Сиймор, Брайън съветва Джейн.

Кимвам.

— Значи сега Томас Кромуел се сприятелява с онези от нас, които поддържат принцесата или са роднини на Джейн Сиймор?

— Том Сиймор ми обещава, че ако Джейн стане кралица, тя ще признае принцесата, ще я доведе в двора, и ще се погрижи тя да бъде възстановена като наследница.

Повдигам вежди.

— Как може Джейн да бъде кралица? Как може Кромуел да направи това?

Монтагю снижава глас, макар да сме зад затворена врата в собствения си дом:

— Джефри говорил с Джон Стоксли, епископа на Лондон, едва вчера. Кромуел го питал дали кралят може законно да изостави онази жена Болейн.

— Законно да я изостави? — повтарям. — Какво означава това? И какво отговорил епископът?

Монтагю се изсмива късо.

— Той не е глупак. Би искал да види семейство Болейн свалени от власт, но казал, че ще съобщи мнението си само на краля, и то само ако знае какво иска да чуе.

— А някой от нас знае ли какво иска да чуе той?

Монтагю поклаща глава.

— Знаците са противоречиви. От една страна, той свика парламента, свика и среща на съвета си. А Кромуел явно заговорничи срещу семейство Болейн. Но кралят накара испанския посланик да ѝ се поклони като на кралица, за първи път — така че, не, не знаем.

— Тогава трябва да изчакаме, докато разберем.

Замислено изхлузвам ръкавиците си за езда и ги премятам на страничната облегалка на стола си. Протягам ръце към топлината на огъня.

— Какво иска в такъв случай Кромуел от нас? Защото в момента ми дължи едно абатство, и не храня топли чувства към него.

— Иска от нас да обещаем, че Реджиналд няма да пише против него и ще престане да подтиква папата да предприеме действия срещу краля.

Смръщвам се.

— Защо толкова държи на доброто мнение на Реджиналд?

— Защото Реджиналд говори от името на папата. А Кромуел и кралят са в постоянен ужас, че папата ще отлъчи и двамата от Църквата и после никой няма да се подчинява на техните заповеди. Кромуел се нуждае от подкрепата ни заради собствената си безопасност — продължава Монтагю. — На закуска кралят казва едно, а на вечеря — точно обратното. Кромуел не иска да сподели участта на Улзи. Ако свали от трона Ан, както Улзи свали Катерина, иска да бъде сигурен, че всички ще окачествят това пред краля като богоугодна постъпка.

— Ако свали от трона Ан и спаси нашата принцеса, тогава ще го подкрепим — казвам неохотно. — Но трябва да посъветва краля да се покори отново на Рим. Трябва да възстанови Църквата. Не можем да живеем в Англия без нашите манастири.

— Щом Ан си отиде, кралят ще сключи съюз с Испания и ще върне Църквата под управлението на Рим — предрича Монтагю.

— И Кромуел ще даде такъв съвет? — питам скептично. — Изведнъж се е превърнал в предан папист?

— Не иска да бъде обнародвана булата за отлъчването — казва тихо Монтагю. — Знае, че това ще съсипе краля. Иска да си мълчим за нея и да подготвим пътя за връщането на краля към Рим.

За момент изпитвам чувство на радост, свързана с усещането, че имам, най-после, някакъв дял в играта, някаква власт. Още откакто Томас Кромуел започна да съветва краля да предаде нашата кралица, да унищожи нашата принцеса, крещим срещу вятъра. Сега като че ли времената се променят.

— Той трябва да разчита на нашето приятелство срещу семейство Болейн — казва Монтагю. — А семейство Сиймор искат да подкрепим Джейн.

— Тя ли е новата любима на краля? — питам. — Наистина ли мислят, че той ще се ожени за нея?

— Сигурно му действа успокояващо, след Ан — изтъква Монтагю.

— И отново ли е любов?

Той кимва.

— Оглупял е по нея. Мисли, че тя е скромно провинциално момиче, стеснителна, невежа. Вярва, че тя не проявява интерес към въпроси, които засягат мъжете. Вижда семейството ѝ и се надява тя да бъде плодовита.

Младата жена има петима братя.

— Но не е възможно да смята, че е най-прекрасната жена в двора — възразявам. — Винаги е искал най-доброто. Не е възможно да мисли, че Джейн надминава по блясък всички други.

— Не, променил се е. Тя не е най-хубавата — ни най-малко, — но му се възхищава много повече, отколкото на който и да е друг — казва Монтагю. — Това е новата му база за сравнение. Харесва му начинът, по който тя го гледа.

— Как го гледа?

— Благоговейно.

Попивам това в ума си. Разбирам, че за краля, разтърсен от мисълта за собствената си смъртност след часовете, прекарани в безсъзнание, изправен пред перспективата за собствената си смърт без мъжки наследник, обожанието на едно непорочно провинциално момиче може да бъде облекчение.

— И така?

— Довечера ще вечерям с Кромуел и Хенри Кортни. Да му кажа ли, че ще се присъединим към тях срещу Ан?

Спомням си огромната новоприсъдена власт на семейство Болейн и огромното богатство на семейство Хауард, и си мисля, че дори при това положение можем да ги обуздаем.

— Да — казвам. — Но му кажете, че цената на нашата подкрепа е връщането на принцесата и абатствата. Ще пазим отлъчването от Църквата в тайна, но кралят трябва да се върне към Рим.

* * *

Монтагю се връща от вечерята си с Кромуел с преплитащи се крака, толкова пиян, че почти не може да стои прав. Легнала съм си, когато потропва на вратата ми и пита дали може да влезе, а когато отварям, застава на прага и казва, че не иска да се натрапва.

— Синко! — казвам с усмивка. — Пиян си като коняр.

— Томас Кромуел има глава от желязо — казва той със съжаление.

— Надявам се, че не си казал нищо повече от онова, за което се споразумяхме.

Монтагю се обляга на рамката на вратата и въздиша тежко. Топъл дъх на ейл, вино, и, струва ми се, бренди, защото Кромуел има екзотични вкусове, ме лъхва леко в лицето.