Някои от мъжете кимват, разбирайки какво имам предвид.

— Но ще му кажете ли? — пита ме някой. — Кажете на краля, че не можем да изгубим манастирите си. Кажете му, че искаме да се върнат крайпътните олтари и местата за поклонение. Имаме нужда от празниците си, имаме нужда манастирите да са отворени и да служат на бедните. И искаме да го съветват лордовете, не този Кранмър, а принцесата да бъде негова наследница.

— Ще му кажа каквото мога — казвам.

Неохотно, неуверено, като добитък, който се е измъкнал през някой плет в непознато поле и не знае какво да прави със свободата си, те се оставят да бъдат изведени от параклиса и тръгват надолу по пътя към селото.

Когато всичко отново утихва, вратата на абатството се отваря и двамата посетители излизат. Изпитвам истинска наслада, наблюдавайки как притеснено притичват до вратата на църквата и как оглеждат следите от безредици, калта по пода, висящите въжета на камбаните, и се мръщят на ехото от звънтенето.

— Тези хора са много неспокойни — казва ми Лий, сякаш аз съм ги подтикнала към бунт. — Нелоялни.

— Не, не са — казвам безцеремонно. — Те са напълно верни на краля. Разбираха погрешно това, което вършехте, това е всичко. Мислеха, че сте дошли да отмъкнете златото на църквата и да затворите абатството. Мислеха, че лорд-канцлерът затваря църквите на Англия за собствена облага.

Лий се усмихва тънко.

— Разбира се, че не — казва той.

* * *

На следващия ден игуменът Ричард идва при мен в стаята с архивите ми в имението. Седнала съм край голяма кръгла маса с чекмеджета, съдържащи документите за наемите, всяко чекмедже е обозначено с буква. Документите на всеки арендатор са в чекмедже, обозначено с нужната буква, а масата може да се върти от А до Я, за да мога за миг да измъкна документа, който ми трябва. Пристигането на игумена ме разсейва от удоволствието, което може да достави едно добре управлявано делово начинание, каквото е домът ми.

— Днес ще разговарят с монахините.

— Нали не мислите, че ще има проблем?

— Ако снаха ви се оплаче…

Затварям едно чекмедже и бутвам масата малко наляво.

— Тя не може да каже нищо, с което да обвини абатството. Може да каже, че е променила решението си и не иска да бъде монахиня, може да каже, че иска да напусне и да получи вдовишкото си наследство от моето имущество, но на тях им е възложено да търсят прояви на поквара, а тук няма нищо такова.

— Това е единственото нещо, в което могат да ни обвинят — казва той предпазливо.

— Вие не сте виновен — успокоявам го. — Монтагю и аз я насърчихме да стане монахиня, ние с Монтагю я задържахме там.

Въпреки това той изглежда разтревожен.

— Времената са смутни.

— Не е имало по-лоши — казвам, и наистина го мисля. — Никога не съм преживявала по-лоши.

* * *

Хората на Томас Кромуел, Ричард Лейтън и Томас Лий, се сбогуват с мен със съвършена вежливост и се качват на конете си да си вървят. Забелязвам хубавите им коне и богатата сбруя; забелязвам елегантните ливреи, които носят хората на Лий. Изглежда, че да се служи на църквата на краля е доходоносно. Явно съденето на бедните грешници носи изключително добро заплащане. Отпращам ги с махване на ръка, знаейки, че ще се върнат с бързо решение, но въпреки това съм изненадана, когато само четири дни по-късно игуменът идва в имението и ми съобщава, че са се върнали.

— Искат да си тръгна — казва той. — Помолиха ме да се оттегля.

— Не — заявявам категорично. — Нямат право.

Той свежда глава:

— Ваша светлост, те имат заповед с печата на краля, подписана от Томас Кромуел. Имат право.

— Никой не е казал, че кралят трябва да бъде глава на Църквата, за да я унищожи! — избухвам във внезапен гняв. — Никой не е положил клетва, която гласи, че манастирите трябва да бъдат затворени, а добри мъже и жени — изхвърлени на произвола на съдбата. Никой не е искал рисуваното стъкло да бъде свалено от прозорците, никой не искаше златото да бъде отмъкнато от олтарите, никой в тази страна не е полагал клетва, приемаща края на католическата общност! Това не е правилно!

— Умолявам ви — казва той, побелял като ризата си, — умолявам ви да замълчите.

Рязко се извръщам към прозореца и се заглеждам гневно навън, към нежните зелени листа по дърветата, към полюшващите се бяло-розови ябълкови цветчета край стената на овощната градина. Мисля за детето, което познавах, за малкия Хенри, който искаше да служи на страната си, който сияеше от невинност и надежда, който беше, по своя детински начин, благочестив.

Обръщам се назад.

— Не мога да повярвам, че това се случва — казвам. — Изпратете ги при мен.

Инспекторите, Лейтън и Лий, влизат в личния ми кабинет тихо, но без каквито и да било признаци на смущение.

— Затворете вратата — казвам, Лий я затваря и те застават пред мен. Няма столове за тях, а аз не помръдвам от мястото си в големия стол с брокатения балдахин над главата ми.

— Игуменът Ричард няма да се оттегли — казвам. — В абатството няма никакви нередности и той не е извършил нищо нередно. Ще остане на поста си.

Ричард Лейтън разгъва един свитък и ми показва печата.

— Наредено му е да се оттегли — казва той със съжаление.

Оставям го да поднесе свитъка към мен, за да мога да прочета дългите многословни изречения. После вдигам поглед към него.

— Няма основания — казвам. — И аз знам, че нямате доказателства. Той ще обжалва.

Той отново навива свитъка:

— Няма възможност за обжалване — казва. — Не се нуждаем от основания. Страхувам се, че решението е окончателно, ваша светлост.

Изправям се на крака и посочвам с жест към вратата, за да им кажа, че трябва да си вървят.

— Не, моето решение е окончателно — казвам. — Игуменът няма да се оттегли, освен ако не успеете да покажете, че е извършил нещо нередно. А вие не можете да докажете това. Така че той остава.

Те се покланят, както са длъжни да сторят.

— Ще се върнем — казва Ричард Лейтън.

* * *

Това е време на изпитания. Знам, че в някои манастири е имало разпуснатост на нравите, а техните служители са нарицателно за поквара. Знам — всички знаят — за костите от гълъби и реликвариите с патешка кръв, и късчетата връв, които се предлагат на лековерните като пояса на Светата Дева. Страната е пълна с боязливи глупци, а най-лошите служители в манастирите са се възползвали от тях, подвели са ги, експлоатирали са ги и са водили охолен живот, проповядвайки бедност. Никой не възразява кралят да възложи на честни мъже да открият тези злоупотреби и да ги спрат. Но сега ще видя какво ще стане, когато инспекторите на краля дойдат в обител, която служи Богу и на хората, където съкровищата се използват за прослава на Бога, където рентите, вземани от игумена, се използват, за да нахранят бедните. Моето семейство основа това абатство и аз ще го защитя. Това е моят живот: също като моите деца, като моята принцеса, като моята къща.

Монтагю ми пише от Лондон, без печат и без подпис:

Той казва, че е разбрал, че Бог няма да го дари със син от нея.

Задържам за миг писмото в ръка, а после го натиквам дълбоко в сърцето на огъня. Разбирам, че Ан Болейн няма още дълго да се нарича кралица.

* * *

В часа преди вечеря, когато седя с дамите си в личните си покои, а музикантът свири на лютня, чувам силно чукане по външната врата.

— Продължавайте — казвам на музиканта, който оставя звука на лютнята да замре, докато ние се вслушваме в стъпките, които минават през коридора и се качват по стълбите. — Продължавайте.

Той тъкмо е започнал отново да свири, когато вратата се отваря и хората на Кромуел, Лейтън и Лий, влизат в стаята и ми се покланят. С тях, подобно на надигнал се от гроба призрак, но тържествуващ призрак в нови дрехи, е снаха ми, скърбящата вдовица на сина ми Артур, Джейн, която за последно видях да дращи с нокти по вратата на семейната крипта и да плаче за съпруга и сина си.

— Джейн? Какво правите тук? И с какво сте облечена? — питам я.

Тя надава лек дързък смях и отмята глава.

— Тези господа ме ескортират до Лондон — казва тя. — Сгодена съм и ще се омъжвам.

Чувствам как се задъхвам, как ме обзема гняв.

— Вие сте послушница — казвам тихо. — Да не сте си изгубили напълно ума? — Поглеждам Ричард Лейтън. — Нима ще похитите една монахиня?

— Тя разговаря с игумена, и той я освободи — казва той спокойно. — Никоя послушница не може да бъде задържана, ако промени решението си. Лейди Поул е сгодена за сър Уилям Барантайн и ми е наредено да я отведа при новия ѝ съпруг.

— Мислех, че Уилям Барантайн само краде вещи и земи от Църквата? — казвам злобно. — Изоставам. Не знаех, че освен това пленява монахини.

— Не съм монахиня, освен това изобщо не биваше да бъда натикана там и държана там! — изкрещява ми Джейн.

Дамите ми скачат на крака, внучката ми Катерина изтичва към мен, сякаш се кани да се изпречи между мен и Джейн, но аз внимателно я отмествам настрани.

— Вие молехте, умолявахте, плакахте да ви бъде позволено да се оттеглите от света, защото сърцето ви било сломено — казвам спокойно. — Сега виждам, че сърцето ви е излекувано и искате да излезете отново. Но не забравяйте да кажете на новия си съпруг, че взема една бедна послушница, а не наследница. Няма да получите нищо от мен, когато се омъжите, а баща ви може да не пожелае да даде наследство на една избягала монахиня. Нямате син, който да носи името ви или да ви наследи. Можете да се върнете в света, ако желаете; но той няма да ви върне всичко. Няма да намерите нещата така, както ги оставихте.

Тя е ужасена. Не е мислила за това. Предполагам, че годеникът ѝ също ще бъде ужасен, ако изобщо се ожени за жена, която не е наследница.