Той се покланя, без никакъв срам.

— Радвам се за това — казва спокойно. — В Църквата има много поквара и порочност, и Томас Лий и аз се гордеем да бъдем Божиите инструменти за пречистване и реформация.

— Тук няма поквара или порочност — казва разпалено Джефри. — Така че можете да си вървите.

Лейтън прави странен жест с глава, нещо като леко кимване.

— Знаете ли, сър Джефри, именно в това винаги ме уверяват всички. В такъв случай ние ще се убедим в това и ще си тръгнем колкото може по-бързо. Имаме много работа. Не искаме да оставаме тук по-дълго, отколкото е необходимо.

Той се обръща към игумена.

— Предполагам, че можем да използваме стаята ви за разпитите си? Ще ни изпращате канониците и монахините един по един, първо канониците, а после монахините. Първо най-старите.

— За какво ви е да говорите с монахините? — пита Джефри. Никой от нас не иска снаха ми Джейн да се оплаква на непознати за решението си да постъпи в манастир, или да настоява за освобождаването си.

Бързо потиснатата усмивка, която се мярва на лицето на Лейтън, ми подсказва, че знаят за Джейн, и знаят, че ѝ отнехме вдовишкото наследство, когато я насърчихме да постъпи в манастира, знаят и че тя иска да бъде освободена от обетите си и да си възвърне състоянието.

— Винаги разговаряме с всички — казва Ричард Лейтън тихо. — Така се уверяваме, че не сме пропуснали нищо. Вършим Божие дело, вършим го задълбочено.

— Игуменът Ричард ще седи с вас, и ще чуе всичко казано, нали — искам да се уверя аз.

— Уви, не. Игуменът Ричард ще бъде първият човек, когото ще разпитаме.

— Вижте — казвам, в пристъп на внезапен гняв. — Не можете да идвате тук в моето абатство, основано от семейството ми, и да задавате въпроси, както поискате. Това е моята земя, това е моето абатство. Няма да го позволя.

— Подписахте клетвата, нали? — пита небрежно Лейтън, като прелиства книжата на писалището. — Нали? Доколкото си спомням, само Томас Мор и Джон Фишър отказаха да подпишат. Томас Мор и Джон Фишър, и двамата вече покойници.

— Разбира се, че почитаемата ми майка подписа — отговаря Джефри от мое име. — Няма съмнение в лоялността ни, не може да има съмнение.

Ричард Лейтън свива рамене.

— Тогава сте приели краля за върховен глава на Църквата. Той нарежда абатството да бъде посетено. Тук сме по негово нареждане. Нима оспорвате правото му, неговото божествено право, да управлява своята църква?

— Не, разбира се, че не — принудена съм да отвърна така.

— Тогава моля ви, ваша светлост, позволете ни да започнем — казва Лейтън с изключително дружелюбна усмивка, издърпва стола на игумена иззад масата му, настанява се на него и отваря торбата си, докато Томас Лий придърпва към себе си куп листа и започва да пише нещо на първата страница. Написаното гласи: Инспекция на абатството Бишам, април 1536 г.

— О — казва Ричард Лейтън, сякаш току-що му е хрумнало. — Искаме да разговаряме и с домашния ви свещеник.

Хваща ме напълно неподготвена.

— Нямам такъв — казвам. — Изповядвам се пред игумена Ричард, както и домакинството ми.

— Никога ли не сте имали? — пита Лейтън. — Бях сигурен, че в отчетите на абатството се споменава заплащане… — прелиства страниците, сякаш търси нещо, което си спомня смътно, прехвърляйки ги бързо като актьор, играещ ролята на човек, който търси име в стари документи.

— Имах — казвам твърдо. — Но той си замина. Напусна. Не ми даде никакво обяснение — хвърлям поглед към Джефри.

— Изключително ненадежден — казва той твърдо.

— Не беше ли Хелиър? — пита Лейтън. — Джон Хелиър?

— Той ли беше?

— Да.

* * *

Остават в къщата за гости към абатството една седмица. Хранят се заедно с канониците в трапезарията на абатството и се будят през нощта от камбаната на абатството, която звъни за молитва. С известно удоволствие научавам, че се оплакват от безсъние. Килиите са малки и с каменни стени, в тях не се пали огън — само в кабинета на игумена и в трапезарията. Сигурна съм, че им е студено и неудобно, но това е монашеският живот, който разследват; би трябвало да са доволни, че е беден и суров. Томас Лий е свикнал с по-високи стандарти, пътува с четиринайсет мъже, носещи неговата ливрея, а брат му е негов постоянен спътник. Казва, че е редно да отседнат в имението, а аз казвам, че биха били добре дошли, но съм нападната от истинска напаст от бълхи и в момента опушваме и проветряваме всички стаи. Той явно не ми вярва, а аз не се и опитвам да го убедя.

На третия ден от посещението им Томас Стандиш, отговорникът на кухнята, нахълтва в мандрата, където гледам как доячките правят сиренето.

— Милейди! Селяните са горе в абатството! По-добре елате веднага!

С трясък пускам дървената преса за сирене върху добре остърганата дъска и смъквам престилката си.

— И аз ще дойда! — възкликва оживено една от млекарките. — Ще хвърлят оня Кръмър от коня му.

— Не, няма, името му е Кромуел, а вие ще останете тук — казвам твърдо.

Излизам с решителни крачки от кухнята и домакинът ме хваща под ръка, за да ме преведе по калдъръма на двора.

— Само десетина души са — казва. — Нейт Ридли и синовете му, един мъж, когото не познавам, и старият Уайт и неговото момче. Но са изпълнени с решителност. Казват, че няма да позволят инспекцията да се проведе. Казват, че знаят всичко за тези инспекции.

Каня се да отговоря, когато думите ми са удавени от внезапен силен камбанен звън. Някой бие камбаните безредно, ненавременно, после чувам, че звънят наобратно.

— Това е знак — Стандиш се затичва. — Когато бият камбаните наобратно, това означава, че обикновените хора са взели властта, че селото се е вдигнало на бунт.

— Спрете ги! — заповядвам. Томас Стандиш затичва напред, докато аз го следвам до абатството, където дебелите въжета на камбаните висят зад църквата. Тук стоят трима мъже от Бишам и един, когото не познавам, а в малкото пространство трясъкът на ненавременния звън е оглушителен.

— Спрете! — изкрещявам, но никой не може да ме чуе. Силно удрям по главата един от хората си с опакото на дланта, и смушквам другия с тъпия нож за сирене, който още държа в ръка. — Престанете!

Те спират да дърпат въжетата веднага щом ме виждат, а камбаните продължават да звънтят все по-нестройно и по-нестройно, докато затихнат. Зад мен двамата посетители, Лий и Лейтън, влизат припряно в църквата, а мъжете се насочват към тях с гневно ръмжене.

— Излизайте — казвам им рязко. — Вървете при игумена. Не поемам отговорност за безопасността ви.

— Тук сме по работа на краля — подема Лий.

— Тук сте по работа на дявола! — възкликва един от мъжете.

— Хайде сега — казвам тихо. — Достатъчно.

На двамата посетители казвам:

— Предупреждавам ви. Вървете при игумена. Той ще ви предпази.

Те свеждат глави и почти тичешком излизат от параклиса.

— Сега — казвам спокойно, — къде са останалите?

— В абатството са, прибират потира и одеждите — докладва Стандиш.

— Спасяваме ги! — казва ми старият фермер Уайт. — Спасяваме ги от онези еретични крадци. Би трябвало да ни оставите да свършим Божията работа.

— Не сме само ние — казва ми непознатият. — Не сме сами.

— А кой сте вие?

— Аз съм Гудман, от Съмърсет — казва той. — Мъжете от Съмърсет също защитават своите манастири. Защитаваме Църквата, както е редно да сторят и монасите, и големите земевладелци. Дойдох тук да го кажа на тези добри хора. Трябва да се противопоставят, да защитят собственото си абатство. Всеки от нас трябва да съхрани Божията утвар за по-добри времена.

— Не, не трябва — казвам бързо. — И ще ви кажа защо. Защото след като тези двама мъже избягат — а съм сигурна, че можете да ги накарате да хукнат обратно към Лондон — кралят ще изпрати армия и тя ще избеси всички ви, до един.

— Не може да ни обеси всичките. Не и ако цялото село се вдигне — възразява фермерът Уайт.

— Да, може — казвам. — Нима мислите, че той няма оръдия и пушки? Нима мислите, че той няма конници с копия и пешаци с пики? Нима мислите, че не може да построи достатъчно ешафоди за всички ви?

— Но какво да правим? — Волята за борба напълно ги е напуснала. Няколко от селяните се опитват да влязат в църквата и ме гледат така, сякаш очакват да спася абатството. — Какво да правим?

— Кралят се превърна в Чудовищния кърт — изпищява една жена от тълпата. Мръсният ѝ шал крие извърнатото ѝ лице. Не я разпознавам и не искам да виждам лицето ѝ. Не искам да давам показания срещу нея, докато тя продължава, крещейки думи на измяна: — Кралят се е превърнал в мним крал, космат като козел. Полудял е и изяжда всичкото злато в страната. Няма да има месец май. Няма да има майски празник.

Тревожно хвърлям поглед към вратата и виждам Стандиш да кима успокоително. Посетителите не са чули това; крият се в стаята на игумена.

— Вие сте мои хора — казвам тихо в унилото мълчание. — Това е моето абатство. Не мога да спася абатството, но мога да спася вас. Вървете по домовете си. Нека инспекцията приключи. Може би няма да открият никакво нарушение и канониците ще останат тук, и всичко ще бъде наред.

Понася се нисък стон, сякаш всички изпитват болка.

— А ако не стане така? — обажда се някой отзад.

— Тогава трябва да помолим краля да отпрати своите заблудени съветници — казвам. — И да поправи стореното зло в страната. Да я направи такава, каквато беше в старите дни.

— По-добре да я върне към старите времена, преди Тюдорите — казва някой много тихо.

Протягам ръка да им наредя да мълчат, преди някой да изкрещи: „За Уорик!“

— Тихо! — казвам, и това прозвучава повече като молба, отколкото като заповед. — Не може да проявявате нелоялност към краля. — Разнася се шепот в одобрение на тези думи. — Затова трябва да позволим на неговите служители да си свършат работата.