Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Поддръжниците на Болейн, включително Елизабет Съмърсет, която е тук, на тази маса, ще подкрепят жената, която нарича себе си кралица, и нейното бебе Елизабет, но семейство Хауард, с Франсес, графиня на Съри, ще се отцепи от по-младия си клон и ще подкрепи мъжкия наследник, въпреки че той е копелето на Беси Блаунт, защото е женен за жена от тяхното семейство. Мария, както и цялото ми семейство, всичките ми роднини по сватовство, всички представители на старата аристокрация на Англия, сме готови да дадем живота си, за да поставим принцеса Мери на трона. Тук, на тази маса, на вечерята след погребението на кралицата, са събрани кликите, които ще поведат война една срещу друга, ако кралят умре тази вечер. А аз, която съм виждала страна във война, знам много добре, че по време на битките ще се появят и други наследници. Моят братовчед Хенри Кортни, родственик на краля? Синът ми Монтагю, сродник на краля? Синът ми Реджиналд, ако се ожени за принцесата и доведе със себе си благословията на Светия Отец и войските на Испания? Или дори самата Франсес, която със сигурност мисли за това, докато стои тук с широко отворени очи и замъглен от амбиция поглед, дъщеря на вдовстващата кралица на Франция, племенница на краля?

След миг тя се съвзема.

— На разсъмване — съгласява се тя.

— Нося ви това — той ѝ подава писмо, върху което виждам печата на съпруга ѝ — изправен еднорог. Бих дала много да узная какво ѝ пише тайно. Тя взема писмото, обръща се към мен и казва: — Моля да ме извините. — Разменяме си старателно отмерени реверанси, а после тя излиза забързано от стаята си, за да каже на слугите си да опаковат багажа, и да прочете писмото си.

Ние с Мария я изпращаме с погледи.

— Ако негова светлост не се възстанови… — казва Мария много тихо.

— Мисля, че е по-добре да пътуваме с лейди Франсес — казвам. — Мисля, че всички трябва да се върнем в Лондон. Можем да пътуваме с ескорта ѝ.

— Тя ще иска да бърза.

— Същото искам и аз.

Прекарваме една нощ на път, яздейки възможно най-бързо към Лондон, като по пътя питаме за новини, но изрично забраняваме на слугите си да казват защо толкова бързаме да се върнем в двора.

— Ако хората узнаят, че кралят е тежко ранен, боя се, че ще се вдигнат на бунт — казва ми тихо Франсес.

— Няма съмнение в това — отвръщам мрачно.

— А вашите роднини по брак ще бъдат…

— Верни — казвам кратко, без да обяснявам какво може да означава това.

— Ще трябва да има регентство — казва тя. — Ужасно дълго регентство за принцеса Елизабет. Освен ако…

Чакам да видя дали има куража да довърши изречението.

— Освен ако — приключва тя категорично.

— Дай Боже негова светлост да се възстанови — казвам простичко.

— Невъзможно е да си представя страната без него — съгласява се Франсес.

Кимвам в знак на съгласие, когато хвърлям поглед към останалите и си мисля, че явно не е невъзможно; защото всеки от тях си представя точно това.

* * *

Спираме да пренощуваме в един хан, който може да подслони дамите и прислужничките от голямата ни група, но мъжете ще трябва да отидат в отдалечени ферми, а стражите — да спят в оборите. Затова първата ни мисъл е, че не сме добре охранявани, когато чуваме шума на приближаващи конници, а после ги виждаме как се задават в галоп надолу по пътя по здрач — половин дузина са, препускат усилено.

Дамите се отдръпват зад голямата маса в общото помещение, но аз излизам отпред, за да посрещна онова, което се задава. Бих предпочела по-скоро да посрещна страха, отколкото да позволя той да влезе с тежки стъпки в залата. Франсес, маркизата на Дорсет, обикновено толкова нетърпелива да бъде първа, ме оставя да се изправя преди нея пред опасността, и аз стоя сама, в очакване конете да спрат пред прага. На светлината, изливаща се от вратата, а после във внезапното потрепване на факла, държана от един от конярите, който изтичва напред, виждам кралската ливрея в зелено и бяло и от страх сърцето ми пропуска един удар.

— Съобщение за графинята на Устър — казва той.

Елизабет Съмърсет излиза припряно напред и взема писмото, подпечатано с герба със сокола. Оставям другите жени да се струпат около нея, докато тя разчупва печата на онази жена Болейн и се навежда към факлите, за да може да чете на потрепващата им светлина; но никой друг не може да види съобщението.

Излизам на пътя и се усмихвам на вестоносеца.

— Яздили сте дълго в студа — отбелязвам.

Той подхвърля юздите на коня си на един коняр.

— Наистина.

— Опасявам се, че в хана не може да се намери легло, но мога да изпратя хората ви в една ферма наблизо, където спят стражите ми. Ще се погрижат да получите храна и място, където да си починете. Ще се връщате ли в Лондон с нас?

— Трябва да отведа графинята в двора утре на зазоряване, преди всички вас — изръмжава той. — Знаех, че никъде тук няма да има място за спане. А предполагам, че няма и нищо за ядене.

— Можете да изпратите хората си във фермата, а аз мога да ви намеря място на масата тук тази вечер — казвам. — Аз съм графинята на Солсбъри.

Той се покланя ниско.

— Знам коя сте, ваше благородие. Аз съм Томас Форест.

— Можете да бъдете мой гост на вечеря тази вечер, господин Форест.

— Ще бъда много благодарен за вечерята — казва той. Обръща се и извиква на хората си да последват коняря с факлата, който ще им покаже пътя до фермата.

— Да — казвам, като влизам пред него вътре, където подреждат сгъваемите маси за вечеря и измъкват пейките. Той долавя мириса на печено месо, който се носи откъм кухнята.

— Но какво е това бързане? Толкова неотложна нужда ли има кралицата от своята дама, че ви изпраща да прекосите цялата страна през зимата? Или е просто прищявка на бременна жена, на която трябва да угодите?

Той се навежда към мен.

— Не ми казаха нищо — казва. — Но аз съм женен мъж. Познавам признаците. Кралицата е на легло, всички влизат и излизат припряно в покоите ѝ с гореща вода и кърпи, и всички те, от първата придворна дама до най-младата кухненска прислужница, говорят с всички нас, мъжете, с такъв тон, сякаш сме глупаци или престъпници. Акушерките са там. Но никой не внася люлка.

— Тя губи детето си? — питам.

— Без съмнение — казва той с безпощадна искреност. — Още едно мъртво бебе на Тюдорите.

Оставям дамите да бързат обратно към двора, където кралят се възстановява от падането си и се опитва да възприеме новината за смъртта на поредното дете, и потеглям спокойно към дома си. Въпросът сега, единственият въпрос, е как кралят ще приеме загубата на сина си — защото бебето е било момче. Дали ще види това като знак за Божието неодобрение и ще се обърне срещу втората си съпруга, както се обърна и обвини първата?

Прекарвам няколко часа на колене в параклиса на абатството, мислейки за това. Хората от домакинството ми, Бог да ги благослови, се преструват, че ми вярват, че се моля. Уви, всъщност не съм вглъбена в молитва. В тишината и покоя на параклиса прехвърлям отново и отново в ума си мисълта какво ще направи момчето, което някога познавах толкова добре, сега, когато е мъж и е изправен пред смазващо разочарование.

Момчето, което познавах, щеше да се присвие от болка при такъв удар; но после щеше да се обърне към хората, които обича, и онези, които го обичат, и утешавайки тях, щеше да ободри себе си.

— Но той вече не е момче — казва ми тихо Джефри, когато се присъединява към бдението ми един ден и коленичи до мен, а аз му прошепвам тези мисли. — Дори не е млад мъж. Ударът по главата го разтърси дълбоко. Характерът му и без това ставаше все по-тежък, несъмнено се разваляше като мляко, което се вкисва на слънце; но внезапно всичко стана още по-лошо. Монтагю казва, че той сякаш е осъзнал, че ще умре точно като съпругата си, кралицата.

— Мислиш ли, че изобщо скърби за нея?

— Макар и да не искаше да се върне при нея, той знаеше, че тя е наблизо, обича го, моли се за него, надява се да се помирят. А после внезапно той се озовава на косъм от смъртта, и след това бебето умира. Според Монтагю той се бои, че Бог го е изоставил. Ще трябва да намери някакво обяснение.

— Ще обвини Ан — предричам.

Джефри тъкмо се кани да отвърне, когато игуменът Ричард влиза тихо и коленичи до мен, прочита кратка молитва, прекръства се и казва:

— Ваша светлост, може ли да ви прекъсна?

Обръщаме се към него.

— Какво има?

— Имаме проверка — казва той. Говори с такова презрение, та за момент решавам, че жабите са изпълзели от крепостния ров и са плъзнали из градината.

— Проверка?

— Така го наричат. Инспекция. Хората на милорд Кромуел са дошли да се уверят, че нашата обител е добре ръководена, в съответствие с разбиранията на нейните основатели и нашия орден.

Изправям се на крака.

— Това е безспорно.

Той излиза пред мен от църквата и тръгва към личната си стая.

— Милейди, те всъщност го оспорват.

Отваря вратата, двама мъже се обръщат и ме поглеждат безочливо, сякаш ги прекъсвам, макар да са в стаята на моя игумен, в моето абатство, на моите земи. Изчаквам за момент, без да помръдна или да проговоря.

— Нейна светлост графинята на Солсбъри — казва игуменът. Едва тогава те се покланят, и от неохотната им вежливост осъзнавам, че абатството е в опасност.

— А вие сте?

— Ричард Лейтън и Томас Лий — казва спокойно по-възрастният. — Работим за милорд Кромуел…

— Зная какво правите — прекъсвам го. Това е човекът, който разпитваше Томас Мор. Това е човекът, който влезе в абатството Шийн и започна да разпитва монасите. Това е човекът, който се яви като свидетел срещу Девата от Кент, Елизабет Бартън. Не се съмнявам, че моето име и имената на синовете и домашния ми свещеник са били вписани нееднократно в книжата в малката кафява торба, която носи.