Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Джефри коленичи в краката ми и в изражението на милото му лице се смесват смях и скръбно съчувствие.

— Никоя жена, която познавам, не е по-малко безпомощна в този свят — казва той. — Никоя не е по-решителна или силна. А кралицата знае, че и сега мислите за нея и се молите за нея.

— Да, мога да се моля — казвам. — Мога да се моля поне да е спокойна и да не изпитва болка. Мога да се моля за нея.

Тежко се изправям на крака, изоставям изкусителния огън и чашата греян ейл с подправки, и отивам в параклиса си, където коленича на каменния под, както винаги се молеше тя, и поверявам душата на моята най-скъпа Катерина Арагонска в Божиите ръце, надявайки се, че Той ще се погрижи по-добре за нея на небето, отколкото се грижехме ние, тук на земята.

И именно там ме намира Монтагю, когато идва да ми каже, че тя е мъртва.

Тя си отиде като много достойна жена; това трябва да бъде утеха за мен и за нея. Подготвила се за смъртта си, провела дълъг разговор с посланика си, и била в компанията на скъпата си Мария, която пристигнала там на кон в това зимно време, за да бъде до нея. Писала на племенника си и на краля. Разказват ми, че писала на Хенри, че го обича, както го е обичала винаги, и се подписала като негова съпруга. Помолила се с изповедника си и той я помазал със свещен елей и ѝ дал последно причастие, така че тя била, според непоклатимата си вяра, готова за смъртта си. В ранния следобед се изплъзнала от този живот, който беше такава тежка и неблагодарна задача за нея, и — толкова съм сигурна, сякаш съм го видяла — се присъединила към съпруга си Артур в следващия.

Представям си я такава, каквато я срещнах за първи път, млада жена, тръпнеща от вълнение, че ще бъде принцеса на Уелс и озарена от любовта, първата си любов, и си представям как отива на небето така, следвана от своите пет ангелчета, една от най-прекрасните кралици, които Англия е имала някога.

— Разбира се, това променя всичко за принцеса Мери към по-лошо — бурно заявява Джефри, като нахълтва в личния ми кабинет, рязко смъквайки зимния си жакет.

— Как така към по-лошо?

Чувствам се спокойна в скръбта си. Нося рокля в тъмносиньо, цветът на кралския траур на моята династия, макар да ми казват, че кралят носи жълто и златисто и че ярките цветове подхождат на настроението му, защото най-сетне се е освободил от една предана съпруга и не го заплашва нахлуване от страна на нейния племенник.

— Тя изгуби закрилница и свидетелка — съгласява се Монтагю. — Кралят никога не би предприел нищо срещу нея, докато майка ѝ беше жива, щеше да бъде принуден да лиши кралицата от граждански права преди дъщеря ѝ. Сега принцеса Мери е единственият човек в Англия, който продължава да отказва да положи неговата клетва.

Вземам решението, което ме чака отдавна.

— Знам. Знам това. Трябва да я измъкнем от Англия. Сине Монтагю, моментът е сега. Трябва да поемем риска. Трябва да действаме сега. Животът ѝ е в опасност.

Оставам в Лондон, докато Монтагю и Джефри подберат войниците, с които ще заминат за Хънсдън и ще похитят принцесата, ще тръгнат по маршрут, заобикалящ Лондон, и ще наемат кораб, който ще я чака и ще я изведе от някое от малките селца покрай Темза, като Грейс например. Решаваме да не казваме на испанския посланик; той обича принцесата и дълбоко скърби за майка ѝ, но е деликатен, боязлив човек, и ако Томас Кромуел го арестува, мисля, че ще го изстиска като испански портокал и човекът ще си каже всичко след броени дни, може би след броени часове.

Джефри заминава за Хънсдън и, след като чака търпеливо, подкупвайки когото успее, убеждава момчето, което пали огньовете в спалните, да му услужи. Прибира се у дома грейнал от облекчение.

— Тя е в безопасност за момента — казва. — Хвала на Бога! Защото щеше да е почти невъзможно да я измъкнем. Но късметът ѝ се промени — кой би го помислил? Получила е писма от кралицата Болейн, в които се казва, че трябва да бъдат приятелки, че принцесата трябва да се обърне към нея в скръбта си.

— Какво? — питам слисано. Толкова рано сутринта е, че още не съм облечена, а съм още по нощница и поръбена с кожа домашна роба. Джефри е дошъл в спалнята ми, ние сме сами, той разравя жаравата.

— Знам — той едва не се разсмива. — Дори видях принцесата. Позволяват ѝ да се разхожда в градината, по заповед на Ан. Очевидно Дамата е наредила да дадат повече свобода на принцесата и да се отнасят с нея по-мило. Може да приема посетители, а испанският посланик може да ѝ носи писма.

— Но защо? Защо Ан би се променила така?

— Защото, докато кралица Катерина беше жива, кралят нямаше друг избор, освен да остане с Дамата, длъжен беше да доведе докрай разрухата на Църквата. Знаете какъв е, когато всички казваха, че това не може да се направи и не бива да се прави, той ставаше все по-упорит и по-упорит. Но сега, когато кралицата е мъртва, той е свободен. Спорът му с императора е приключен, не го заплашва нахлуване, не е нужно да влиза в спор със Светия Отец. Сега е вдовец, може законно да се ожени за Ан, ако иска, и няма причина да не се помири с принцесата. Тя е дъщерята на първата му съпруга; един син от втората съпруга просто ще наследи трона преди нея.

— Значи онази жена се опитва да се сприятели с принцесата?

— Казва, че ще се застъпи пред баща ѝ, казва, че ще бъде нейна приятелка, казва, че тя може да дойде в двора и дори не за да бъде придворна дама, а да има собствени покои.

— Ще има ли предимство пред копелетата Болейн? — питам, по-остро отвсякога.

— Не каза това. Но защо не? Ако той се ожени за Ан втори път, този път с благословията на Църквата, тогава и двете момичета ще заемат второ място пред едно законородено момче.

Кимвам бавно. После ме обзема прозрение и казвам тихо, с голямо задоволство:

— Ах. Разбирам. Тя сигурно се страхува.

— Да се страхува ли? — Джефри се извръща от бюфета със сладкиш, останал от снощи, в ръка. — Да се страхува?

— Кралят не е женен за нея. Имаше две венчални служби, но Светият Отец обяви и двете за недействителни. Тя е просто негова конкубинка. Сега кралицата е мъртва и той може да се ожени отново. Но може би няма да се ожени за нея.

Джефри ме поглежда с отворена уста, на пода падат трохи от сладкиша. Дори не му казвам да използва чиния.

— Няма да се ожени за нея?

Започвам тържествуващо да броя на пръсти:

— Тя не му роди син, успя да износи само едно момиче, той я разлюби и започна да ухажва други жени. Тя не му донесе нито мъдрост, нито добри приятели. Няма влиятелни чуждестранни роднини, които да я закрилят, не може да разчита на английските си роднини. Чичо ѝ се обърна срещу нея, сестра ѝ е прогонена от двора, зълва ѝ обиди краля, и в мига, когато положението ѝ стане нестабилно, Томас Кромуел ще се обърне срещу нея, тъй като е склонен да служи само на фаворитка. А ако тя вече не е фаворитка?

Вали сняг, извън Лондон е много студено, когато се отправяме на север по големия път към Питърбъро. Времето е толкова лошо, снегът — толкова заслепяващ, а пътищата — толкова непроходими, че пътуваме цели два дни, като ставаме призори и яздим по цял ден. В ранния мрак на следобедите спираме веднъж в една голяма къща и молим за гостоприемство, и веднъж — в един хубав хан. Вече не можем да разчитаме на манастирите по пътя за гостоприемство и вечеря. Някои от тях са окончателно затворени, някои от монасите са прехвърлени в други обители, други са прогонени. Мисля си, че може би Томас Кромуел не е предвидил това, когато започна голямото си разследване на манастирите и заграби богатствата им в полза на краля. Той твърди, че прочиства злосторничество, но всъщност унищожава една важна институция в страната. Абатствата хранят бедните, грижат се за болните, помагат на пътниците, притежават повече земя от всеки друг с изключение на краля, и я обработват добре. Сега вече нищо по пътя не е сигурно. Вече никой пътник не може да се чувства в безопасност. Дори приютите за поклонници са затворили врати, богатството на параклисите се разграбва, а силата им се отрича.

Следобед на третия ден виждам пред мен камбанарията на абатството на Питърбъро, сочеща нагоре към металносивото небе, докато конят ми навежда глава да се предпази от студения вятър и се тътри равномерно напред, влачейки големите си копита в снега. Около мен има дузина въоръжени стражи, и когато влизаме през портите на града, докато камбаната бие за вечерния час, те ме обкръжават, за да ме предпазят от хората по улиците, които гледат мрачно, докато виждат знамето ми и започват да викат.

За миг ме обзема страх, че ще крещят против мен, гледайки на мен като на дама от двора, една от многото нови благородници, забогатели по благоволение на Тюдорите, макар вече да не се ползвам с това благоволение. Но от един прозорец някаква жена изкрещява към мен:

— Бог да благослови бялата роза! Бог да благослови бялата роза!

Сепната, вдигам поглед и я виждам да ми се усмихва широко.

— Бог да благослови кралица Катерина! Бог да благослови принцесата! Бог да благослови бялата роза!

Уличните хлапета и просяците, които се отдръпват от пътя на войниците, се спират и започват да викат възторжено, макар да нямат представа коя съм. Но от малките крайпътни магазинчета, излизащи от работилници и изсипващи се както от църквите, така и от кръчмите, идват мъже, които смъкват шапки, един-двама дори коленичат в мразовитата кал, докато минавам, и подвикват благословии за покойната кралица, за дъщеря ѝ, и за мен и моя род.

Някой дори подема стария вик: „За Уорик!“, и аз разбирам, че не са забравили, също както не съм забравила и аз, че някога имаше Англия с крал от династията Йорк на престола, на когото му стигаше да бъде крал и не претендираше да бъде папа, който имаше метреса, която не претендираше да бъде кралица, който имаше незаконни деца, а те не претендираха да бъдат наследници.