Очевидно са сигурни, че това ще бъде син и наследник. Допитвали са се до лекари и астролози, чели са пророчества, и всички твърдят, че ще се роди едно здраво малко бебе. Толкова са уверени в това, че покоите на кралицата в двореца Елтам са превърнати в пищна детска стая за очаквания принц. За него е изкована люлка от масивно сребро, а придворните дами бродират бельото му със златни нишки. Ще бъде кръстен Хенри, на своя всепобеждаващ баща; ще се роди през есента и кръщението му ще докаже, че кралят е благословен от Бога, а жената, която нарича себе си кралица, има правото да го стори.

Моят капелан и изповедник, Джон Хелиър, идва при мен, докато прибират реколтата. Събират големите купи в нивите, за да имаме сено за зимата; откарват зърното с цели каруци в житниците. Стоя до вратата на житницата, сърцето ми ликува при всеки товар, който се изсипва от каруцата като златен дъжд. Това ще изхрани хората ми през зимата, това ще донесе печалба за имота ми. Тази материална утеха е толкова голяма за мен, че я усещам като греха на лакомията.

Джон Хелиър не споделя радостта ми; лицето му е разтревожено, когато ме моли да поговорим насаме.

— Не мога да положа клетвата — казва той. — Дойдоха в църквата в Бишам, но не мога да се заставя да го сторя.

— Джефри я положи — казвам. — И Монтагю. И аз. Бяхме сред първите призовани. Направихме го. Сега е ваш ред.

— Вярвате ли в сърцата си, че кралят е истинският глава на Църквата? — пита ме той много тихо.

Когато каруците се задават по пътеката, чувам, че хората пеят, едрите волове сега теглят впряга, както през пролетта теглеха плуга.

— Изповядах пред вас лъжата, която изрекох — казвам тихо. — Знаете греха, който извърших, когато подписах клетвата. Знаете, че предадох Бог и своята кралица, и обичната си кръщелница, принцесата. И измених на приятелите си Джон Фишър и Томас Мор. Разкайвам се за това през всеки ден от живота си. Всеки ден.

— Знам — казва той сериозно. — И вярвам, че Бог също знае, и че Той ви прощава.

— Но трябваше да го направя. Не мога да тръгна към смъртта си, както прави Джон Фишър — казвам жално. — Не мога да отида доброволно в Тауър. Прекарах живота си, опитвайки се да не попадна в Тауър. Не мога да го направя.

— Нито пък аз — съгласява се той. — Затова, с ваше позволение, смятам да напусна Англия.

Толкова съм потресена, че се обръщам и улавям ръцете му. Някакъв глупав работник подсвирква похотливо, а друг го удря с юмрук.

— Не можем да говорим тук — казвам нетърпеливо. — Елате в градината.

Отдалечаваме се от шума на житницата, минаваме през портата към градината. В стената е вградена каменна пейка, розите още цъфтят, едри и пищни около нея, и ронят уханните си цветове. Помитам ги с ръка и сядам. Той стои пред мен, сякаш очаква да му се скарам.

— О, седнете!

Той се подчинява, а после замълчава за миг, сякаш се моли.

— Наистина не мога да положа клетвата, а твърде много се страхувам от смъртта. Ще замина за чужбина и ви питам дали има някакъв начин, по който мога да ви служа там.

— Какъв начин имате предвид?

Той подбира внимателно думите си:

— Мога да пренасям съобщения за синовете ви. Мога да посещавам сродниците ви в Кале. Мога да отида в Рим, за да се срещна с хората на папата и да говоря с тях за принцесата. Мога да отида при императора и да говоря с него за леля му, кралицата. Мога да разбера какво говорят английските посланици за нас, и да ви изпратя сведения.

— Предлагате да бъдете мой шпионин — казвам без заобикалки. — Предполагате, че искам или се нуждая от шпионин и вестоносец. Когато тъкмо вие знаете, че дадох клетва да бъда вярна поданица на краля и кралица Ан, и техните наследници.

Той не казва нищо. Ако беше възразил, че има само доброто желание да поддържа връзка между мен и сина ми, щях да разбера, че е шпионин на Кромуел, изпратен да ни компрометира. Но той не казва нищо. Само свежда глава и отронва:

— Както желаете, милейди.

— Ще заминете ли въпреки това, без аз да съм ви възложила нещо?

— Ако не можете да ме използвате в тази работа, тогава ще се опитам да намеря някой, който може. Лорд Томас Дарси, лорд Джон Хъси, вашите сродници? Зная, че мнозина са положили клетвата против волята си. Ще отида при испанския посланик и ще го попитам дали има нещо, което мога да направя. Вярвам, че много лордове биха искали да знаят какво мисли и прави Реджиналд, какви намерения има папата, какво подготвя императорът. Ще служа на интересите на кралицата и принцесата, независимо кой е господарят ми.

Откъсвам роза с меки венчелистчета, бяла роза, и му я давам.

— Такъв е моят отговор — казвам. — Това е вашият знак. Идете при приятеля на Джефри, стария му управител Хю Холанд, той ще ви преведе благополучно през Тясното море. После идете при Реджиналд, кажете му как стоят нещата при нас, а после служете на него и на принцесата като на един човек. Кажете му, че клетвата е твърде много за всички нас, че Англия е готова да въстане, а той трябва да ни каже кога.

* * *

Джон Хелиър потегля на следващия ден, а когато хората ме питат за него, казвам, че е заминал неочаквано и без предизвестие. Ще трябва да намеря нов свещеник за домакинството и изповедник за себе си, и това е много неприятно и тревожно.

Когато приорът Ричард свиква цялото домакинство след църква в неделя да положи клетва за вярност на краля в параклиса на обителта, съобщавам за изчезването на Джон Хелиър и казвам, че доколкото знам, има роднини в Бристъл, така че може би е отишъл там.

Съзнавам, че прибавихме още една брънка към веригата, която се простира от кралицата в замъка Кимболтън до Рим, където папата трябва да помогне за нейното избавление.

През септември, когато дворът се връща в Лондон със застудяването на времето, Монтагю идва за кратко посещение в Бишам.

— Реших лично да дойда и да ти съобщя — той скача от коня си и коленичи за благословията ми. — Не исках да пиша.

— Какво се е случило?

Усмихвам се. От начина, по който скача на крака, се досещам, че новините не са лоши за нас.

— Тя изгуби детето — казва той.

Като всяка жена по света, изпитвам спазъм на болка при новината. Ан Болейн е най-лошата ми неприятелка, а детето щеше да ѝ помогне да възтържествува, но дори и така да е, вървяла съм твърде много пъти бавно към покоите на краля с лоши новини за мъртво бебе, за да не помня онова чувство за ужасна загуба, за неосъществени надежди, мисълта за така уверено мечтаното бъдеще, което сега вече никога няма да се случи.

— О, Бог да упокои душата му — казвам и се прекръствам. — Бог да упокои душата на бедното невинно създание.

И този път няма да има момче от династията на Тюдорите; ужасното проклятие, което кралицата от рода на Плантагенетите и майка ѝ, вещицата, стовариха върху рода на Тюдорите, все така продължава да действа. Питам се дали ще стигне до самия край, както предрече братовчедка ми, и изобщо няма да има момчета от рода Тюдор, а само момиче, безплодно момиче.

— А кралят? — питам след миг.

— Мислех, че ще бъдеш доволна — отбелязва Монтагю, изненадан. — Мислех, че ще тържествуваш.

Правя лек жест с ръка.

— Нямам толкова кораво сърце, че да желая смъртта на едно неродено дете — казвам. — Каквото и да е потеклото му. Момче ли беше? Как го прие кралят?

— Напълно обезумя — казва Монтагю спокойно. — Заключи се в покоите си и зарева като ранен лъв, блъскаше глава в дървената ламперия; чувахме го, но нямаше как да влезем. Бесня цяло денонощие, плачеше и крещеше, после заспа като пияница с глава в огнището.

Слушам Монтагю мълчаливо. Това прилича на яростта на разочаровано дете, не на скръбта на мъж, на баща.

— А после?

— После, на сутринта, личните му камериери влязоха при него, и той излезе, измит и обръснат, с накъдрена коса, и не каза нито дума за станалото — казва ми Монтагю и сякаш сам не вярва на думите си.

— Не може да понесе да се говори за това?

Монтагю поклаща глава.

— Не, държи се така, сякаш изобщо не се е случило. Нито нощта, през която е проливал сълзи, нито загубата на бебето, нито съпругата-родилка. Никога не е било. Не е за вярване. След изработването на люлката и боядисваното на стаите, превръщането на покоите на кралицата в Елтам в трапезария и лични покои за принц, сега той не говори нищо за това, сякаш отрича, че изобщо някога е имало дете. А и всички ние се държим, сякаш това никога не е било. Весели сме, надяваме се тя да зачене скоро. Изпълнени сме с надежди и никога не сме познали отчаянието.

Това е по-странно, отколкото Хенри да обвинява Бог, че е забравил Тюдорите. Мислех си, че той ще се гневи срещу съдбата или дори ще се настрои срещу Ан, както се настрои срещу кралицата. Мислех си, че може да заяви, че тя има някакъв ужасен недостатък и затова не може да го дари със син. Но това е най-странното от всичко. Той преживя загуба, която не може да понесе, и затова просто я отрича. Като безумец, изправил се пред нещо, което не иска да вижда, той отрича, че то изобщо съществува.

— А никой ли не говори с него? След като всички знаете, че това се е случило? Нима никой дори не му изказва съчувствие за загубата?

— Не — казва унило Монтагю. — В двора няма човек, който би се осмелил. Нито старият му приятел Чарлс Брандън, нито дори Томас Кромуел, който е с него всеки ден и говори с него всяка минута. В двора няма човек, който би имал куража да каже на краля нещо, което той отрича. Защото ние му позволихме да казва кое е истина и кое — не, почитаема майко. Ние му позволихме да ни казва какъв е светът. И точно това прави той сега.

— Казва, че изобщо не е имало дете?

— Абсолютно никакво. И затова тя трябва да се преструва на щастлива и да си дава вид, че е добре.