Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Писмото не я ободри — казва ми той потиснато. — Боя се даже, че влоши положението.

— Как? — питам. Лежа на един диван близо до прозореца, за да уловя последната светлина на залязващото слънце. Прилошава ми при мисълта, че Джефри е занесъл на Мери писмо, което я е накарало да се почувства по-зле. — Как?

— Защото това писмо беше сбогуване.

Повдигам се на лакът.

— Сбогуване ли? Кралицата заминава?

Завива ми се свят при тази мисъл. Възможно ли е племенникът ѝ да смята да ѝ предложи сигурно убежище в чужбина? Нима тя ще напусне Англия и ще остави Мери да се изправи сама срещу баща си?

Лицето на Джефри е пребледняло от ужас.

— Не. По-лошо е, далеч по-лошо. Кралицата пише, че принцесата не бива да спори с краля и трябва да му се подчинява във всичко, с изключение на въпросите, които се отнасят до Бог и спасението на душата ѝ.

— Да — казвам неспокойно.

— И казва, че, що се отнася до нея самата, не се оплаква заради това, което са ѝ сторили, защото е сигурна, че ще се срещнат на небето.

Сега се надигам и сядам.

— А ти как тълкуваш това?

— Не видях цялото писмо. Това е само каквато научих от принцесата, докато го четеше. Тя го притисна до сърцето си, целуна подписа, и каза, че майка ѝ може да я води, а тя ще я следва, и няма да ѝ измени.

— Възможно ли е кралицата да има предвид, че ще бъде екзекутирана, и да иска да каже на принцесата също да се подготви?

Джефри кимва.

— Тя казва, че няма да измени.

Изправям се на крака, но стаята плува около мен, и аз се вкопчвам в горната табла на леглото. Ще трябва да отида при Мери. Трябва да ѝ кажа, че трябва да положи всяка клетва, да сключи всяко споразумение; не трябва да рискува живота си. Единственото, което има тя, това скъпоценно момиче на Тюдорите, е животът ѝ. Не съм я повивала в пелени като новородено бебе, не съм я носила, загърната в хермелин, след кръщението ѝ, нито съм я отгледала като родна дъщеря, за да се откаже от живота си. Нищо не е по-важно от живота. Тя не трябва да жертва живота си като изкупление за бащиното си прегрешение. Не трябва да умира за това.

— Говори се за клетва, която всеки ще трябва да положи. Всеки от нас ще трябва да се закълне върху Библията, че първият брак на краля е бил невалиден, че вторият е законен, и че принцеса Елизабет е единствената наследница на краля, а принцеса Мери е негова незаконородена дъщеря.

— Тя не може да се закълне в това — заявявам. — Нито аз. Нито който и да било друг. Това е просто лъжа. Тя не може да положи ръка върху светата Библия и да оскърби майка си.

— Мисля, че ще бъде принудена — казва Джефри. — Мисля, че всички ще бъдем принудени. Защото мисля, че ще обявят отказа от клетвата за държавна измяна.

— Не могат да екзекутират човек заради това, че е казал истината. — Не мога да си представя страна, където палачът ще ритне столчето изпод краката на човек, изричащ истина, която палачът знае така добре, както и жертвата му. — Кралят е твърдо решен, разбирам това. Но не би постъпил така.

— Мисля, че ще се случи — предупреждава Джефри.

— Как може тя да се закълне, че не е принцесата, когато всички знаят, че е? — повтарям. — Не мога да се закълна в това, никой не може.

Призовават ме заедно с другите перове на кралството в Тайния съвет в двореца Уестминстър, където лорд-канцлерът, новосдобилият се с величие Томас Кромуел, заемащ мястото на Томас Мор като шут, който танцува с ботушите на господаря си, трябва да закълне последователно благородниците на Англия, които стоят пред него като озадачени деца в очакване да рецитират катехизиса.

Знаем как стоят в действителност нещата, защото папата е обнародвал решението си. Обявил е, че бракът на кралица Катерина и крал Хенри е валиден, и че кралят трябва да напусне всички други жени и да заживее в мир със законната си съпруга. Но не е отлъчил краля от Църквата, затова, макар да знаем, че кралят греши, нямаме право да му се противопоставим. Всеки от нас трябва да постъпи така, както смята за най-добре.

А папата е далече, и кралят твърди, че той няма власт в Англия. Кралят е постановил, че съпругата му не му е съпруга, че неговата метреса е кралица, и че нейната незаконна дъщеря е принцеса. Кралят казва, че щом той заявява това, то е истина. Той е новият папа. Ако той заяви, че нещо е така, значи е така. А ние, ако имахме капка смелост или поне някаква сигурна опора в материалния свят, бихме казали, че кралят греши.

Вместо това един по един се приближаваме до голямата маса, където лежи написана клетвата, с големия печат над нея. Вземам перото, топвам го в мастилото и чувствам как ръката ми трепери. Аз съм истински Юда, истински Юда дори само защото вземам перото в ръка. Красиво изписаните думи танцуват пред мен; едва ги виждам, листът е размазано петно, масата сякаш се олюлява, когато се навеждам над нея. Казвам си: да ме пази Господ, аз съм на шейсет години, твърде стара съм за това, твърде слаба съм за това, навярно мога да припадна и да ме изнесат от стаята, и това да ми бъде спестено.

Вдигам очи и срещам спокойния поглед на Монтагю, прикован върху мен. Той ще подпише, а Джефри ще подпише след него. Съгласихме се, че трябва да подпишем, така че никой да не може да се съмнява в лоялността ни; ще подпишем, надявайки се на по-добри дни. Бързо, преди да намеря смелост да размисля, надрасквам името си, Маргарет, графиня на Солсбъри, и така подновявам верността си към краля, обещавам предаността си на децата от брака му с жената, която нарича себе си кралица, и го признавам за глава на англиканската църква.

Това са лъжи. Всичко това са лъжи, от начало до край. А аз съм лъжкиня, защото го подписвам. Отдръпвам се от масата и вече не ми се иска да се бях престорила, че припадам, иска ми се да имах куража да пристъпя напред и да умра, както кралицата каза на принцесата, че трябва да е готова да стори.

* * *

По-късно ми разказват, че благочестивият стар човек, изповедник на две кралици на Англия, и — Бог е свидетел — мой добър приятел, Джон Фишър, отказал да подпише клетвата, когато го измъкнали от килията му в Тауър и я сложили пред него. Не уважили възрастта му, нито дългата му вярност към Тюдорите; натрапили му клетвата, а когато той я прочел и препрочел и накрая казал, че не смята, че би могъл да отхвърли властта на папата, го отвели обратно в Тауър. Някои хора казват, че ще бъде екзекутиран. Повечето хора твърдят, че никой не може да екзекутира един епископ на Църквата. Аз не казвам нищо.

Томас Мор също отказал да положи клетвата, и аз се сещам за топлите кафяви очи и шегата му за синовното покорство и състраданието му към мен, когато Артур изчезна. Иска ми се да бях стояла до него, когато им е казал, както подобава на учен, че би подписал друг писмен вариант на клетвата, че е съгласен с голяма част от нея, но че не може да я подпише точно в този ѝ вид.

Мисля си за благостта на духа му, накарала го да каже, че не вини онези, изготвили клетвата, нито може да упрекне дори с една дума онези, които са я подписали; но в името на собствената си душа — само на своята — не може да подпише.

Кралят предано бе обещал на своя приятел Томас, че никога няма да го подложи на изпитание по този въпрос. Но кралят не спазва обещанието си към човека, когото обичаше, когото всички обичаме.

Аз се връщам в Бишам, Джефри — в Лордингтън. Имам лош вкус в устата всяка сутрин, когато се събуждам, и си мисля, че това е мирисът на малодушието. Радвам се да се махна от Лондон, където приятелят ми Джон Фишър и Томас Мор са задържани в Тауър, и където честните очи на Елизабет Бартън ще гледат втренчено от един шип на Лондонския мост, докато гарваните и мишеловите ги изкълват.

Създават нов закон, какъвто никога преди не ни е бил нужен. Нарича се Указ за държавна измяна, и постановява, че всеки, който изрази пожелание за смъртта на краля, или я призовава със силата на волята си, или я призовава било гласно, било писмено или чрез изработката на някаква вещ, или който заплашва да причини някаква телесна вреда на краля или на наследниците му, или нарича краля тиранин, е виновен в държавна измяна и ще бъде екзекутиран. Когато братовчед ми Хенри Кортни ми съобщава с писмо, че този указ е бил прокаран и трябва много да внимаваме с всичко, което пишем, си помислям, че не е нужно да ме предупреждава да изгоря писмото му; изгарянето на писаното слово е нищо, сега трябва да се научим да забравяме мислите си. Не трябва никога да мисля, че кралят е тиранин, трябва да забравя думите, които родната му майка каза, когато тя и баба му кралица Елизабет пожелаха края на неговия род.

Монтагю придружава краля, когато той потегля на дълго пътуване със свита от приятели, а Томас Кромуел организира друга обиколка: разпраща неколцина от доверените си хора, за да установят с какво разполага всяка религиозна обител в Англия, от всеки размер и орден. Никой не е наясно защо точно лорд-канцлерът би искал да узнае това; но никой не смята, че то вещае добро за богатите, спокойни манастири.

Моята бедна принцеса се крие в спалнята си в двореца Хатфийлд, опитвайки се да избегне оскърбленията в дома на принцеса Елизабет. Кралицата отново е преместена. Сега е затворена в замък — Кимболтън в Хънтингдъншър, новопостроена сграда само с един вход и изход. Управителите на замъка ѝ — със същия успех могат да бъдат наречени нейни тъмничари — живеят от едната страна на вътрешния двор, кралицата и дамите ѝ и малкото домакинство — от другата. Казват ми, че е болна.

Жената, която нарича себе си кралица, се е настанила в двореца Гринич за раждането на детето си, в същите кралски апартаменти, където Катерина понасяше редом с мен тежките родилни мъки, надявайки се на момче.