Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Какво има?

— Елизабет Бартън, Девата от Кент, е изчезнала от абатството „Сион“. Боя се, че може Кромуел да я е отвел. Той със сигурност ще иска от нея да назове по име онези приятели на кралицата, с които се е срещала. Със сигурност ще се опита да представи това като заговор. Виждала ли си я изобщо след онзи път, когато ти я доведох?

— Веднъж — казвам. — Дойде със съпругата на братовчеда Хенри, Гъртруд Кортни, и се молихме заедно.

— Някой видя ли ви заедно?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Бяхме в параклиса в Ричмънд. Свещеникът беше там. Но той никога не би дал показания срещу мен.

— Сега би го сторил. Кромуел използва изтезания, за да изтръгне признанията, които му трябват. Тя говори ли за краля?

— Изтезания? Той измъчва свещеници?

— Да. Девата говори ли за краля?

— Говори, същото, което казва винаги. Че ако той се опита да изостави кралицата, дните му ще бъдат преброени. Но не каза нищо повече от това, което е казала на самия крал.

— Казвала ли е някога, че ние ще си върнем трона? Някога казала ли е това?

Няма да кажа на сина си, че е видяла в бъдещето как той се жени за принцесата и става консорт. Няма да му кажа как е предсказала, че родът на Плантагенетите отново ще бъде кралската фамилия на Англия.

— Няма да кажа. Дори не и на теб, скъпи мой.

— Почитаема майко, Томас Мор лично я предупреди да не предрича величие за семейство като нашето. Припомни ѝ какво се случи с капелана на Бъкингам, който знаел някакво пророчество и го прошепнал на Бъкингам. Предупреди я, че мнимият пророк подвел нашия братовчед да мечтае за величие, а после кралят бе подведен да го погуби. Кралят погуби и пророка, и обекта на неговото пророчество, и сега изповедникът на херцога и херцогът са мъртви.

— Затова никога не говоря за пророчества.

Наум добавям: „Или проклятия.“

Монтагю кимва, сякаш успокоен.

— Половината придворни са се срещали с нея, за да им предсказва бъдещето или да се молят с нея — казва. — Ние не сме направили нещо повече от това. Сигурна сте, нали? Че не сме направили нищо повече от това?

— Не зная какво може да е казала на братовчедката Гъртруд. А сигурен ли си за Джефри?

Монтагю се усмихва печално.

— Е, сигурен съм най-малкото, че Джефри никога няма да ни предаде — казва той. — Мисля, че е бил в „Сион“ и е пътувал с нея до Кентърбъри. Но същото важи и за мнозина други. Сред тях — Фишър и Мор.

— Хиляди са я слушали да проповядва — изтъквам. — Хиляди са се срещали насаме с нея. Ако Томас Кромуел иска да арестува всеки, който се е молил с Девата от Кент, тогава ще трябва да арестува по-голямата част от кралството. Ако иска да арестува онези, които смятат, че кралицата е несправедливо изоставена, ще трябва да арестува всички в кралството без херцога на Норфолк, семейство Болейн и самия крал. Нима няма да бъдем в безопасност, сине? Ще се изгубим в тълпата.

* * *

Но Томас Кромуел е по-смел, отколкото съм предполагала. По-амбициозен, отколкото съм си давала сметка. Той арестува Девата от Кент, арестува седмина Божии служители заедно с нея, арестува отново и Джон Фишър, епископа, и Томас Мор, бившия лорд-канцлер, сякаш те са незначителни хора, които може да вземе от улицата и да хвърли в Тауър просто заради това, че са изразили несъгласие с него.

— Не може да арестува един епископ заради това, че е говорил с монахиня! — казва принцеса Мери. — Просто не може.

— Казват, че го е сторил — отвръщам.

Не очаквам да бъдем поканени в двора за Коледа, макар да чувам, че организират пищни тържества и празнуват нова бременност. Говори се, че жената, която нарича себе си кралица, върви с вдървено изправена глава, с ръка, вечно вкопчена в корема, и все кара да отпускат връзките на корсажа ѝ. Казват, че е уверена, че този път ще бъде момче. Представям си я на колене всяка вечер, молейки се да стане така.

При тези обстоятелства се съмнявам, че ще искат помощта ми. Присъствала съм на толкова много кралски раждания, че разочарованието ме е обвило като тъмно наметало. Съмнявам се, че ще искат да видят в двора и принцесата, затова нареждам домакинството да се подготви за празненството в Болийо. Не очаквам принцесата да е много весела — не ѝ е позволено дори да изпрати на майка си подарък или празнични благопожелания. Подозирам, че самозваната кралица е предупредила хората да не ни посещават, нито да изпращат подаръци; но за нас принцесата си е принцеса, и положението ѝ изисква да организираме коледно пиршество.

Макар да им е забранено да поднасят почитанията си, трогателно е да се види как хората от провинцията ѝ изпращат дарове в знак на обич и подкрепа. Пред вратата постоянно носят ябълки и сирене, и дори бутове пушена шунка, с благопожеланията на съпругите на местните фермери. Всичките ми роднини, дори най-далечните братовчеди, ѝ изпращат малки коледни подаръци. Църквите, на мили наоколо, се молят поименно за нея и за майка ѝ, а всеки слуга в къщата и всеки посетител говори за нея като за „Нейна светлост принцесата“ и ѝ прислужва на едно коляно.

Не им нареждам да зачитат положението ѝ и да се противопоставят на краля; но в къщата ни в Болийо по нищо не личи той някога да е проговарял. Много от хората на служба при нея са с нея, откакто тя беше малко момиче. За нас тя винаги е била „Нейна светлост“; дори и да искахме да я наречем с друго име, не бихме могли да го запомним. Лейди Ан Хъси дръзко я нарича с истинската ѝ титла, а когато някой отбелязва това, тя казва, че е на четиридесет и три години и е твърде стара да променя навиците си.

Принцесата и аз възсядаме конете си, за да отидем на лов в една слънчева зимна утрин. Намираме се в централния вътрешен двор, с хората от малката ѝ свита, възседнали конете си и готови да потеглят в тръс, подавайки си в кръг последната чаша греяно вино преди тръгване, за да се предпазят от студа; хрътките тичат навсякъде, душейки всичко, понякога избухвайки в развълнувано джафкане. Началникът на конницата на принцесата ѝ помага да се качи на седлото, докато аз стоя до главата на коня и го потупвам по шията. Без да мисля, пъхам пръст под колана на коня ѝ, за да се уверя, че е стегнат колкото трябва. Началникът на конницата ми се усмихва и свежда глава в лек поклон.

— Не бих оставил колана на коня на нейна светлост разхлабен — казва той. — Никога.

Изчервявам се смутено.

— Зная, че не бихте го допуснали — казвам. — Но не мога да я оставя да се качи, без да го проверя.

Принцеса Мери се разсмива.

— Тя би ме накарала да яздя на допълнително седло зад вас, ако можеше — казва палаво. — Би ме накарала да яздя магаре.

— От мен се очаква да ви пазя — казвам. — На седлото или където и да било другаде.

— Тя ще е в пълна сигурност на Блеки — казва той, а после нещо при портата привлича погледа му и той се обръща и ми казва тихо: — Войници!

Забързано се покатервам на издигнатото стъпало за възсядане на конете, за да мога да видя над мятащите се глави на конете, че в двора тичешком влизат войници, а зад тях — мъж върху едър кон, с развято знаме.

— Томас Хауард, херцогът на Норфолк.

Принцеса Мери се размърдва, сякаш се кани да слезе от коня, но аз ѝ кимвам да остане на седлото и се изправям в цял ръст, като статуя на пиедестал, чакайки херцогът на Норфолк да се изравни с мен.

— Ваша светлост — казвам студено. Обичам баща му, стария херцог, който беше верен поддръжник на кралицата. Привързана съм към съпругата му, моята братовчедка, а той я прави много нещастна. Няма нищо, което да харесвам у него — този човек, който зае мястото на един по-изтъкнат баща, и наследи цялата му амбиция и нищо от мъдростта му.

— Почитаема графиньо — казва той. Поглежда покрай мен към принцесата. — Лейди Мери — казва много високо.

Настъпва раздвижване, когато всички го чуват, и сякаш всички искат да възразят. Виждам как началникът на стражата му се оглежда бързо наоколо, сякаш за да преброи колко души сме и да прецени в колко голяма опасност се намира. Виждам го как отбелязва, че отиваме на лов и че много от мъжете имат ками и ножове на кръста. Но Хауард е в безопасност: наредил е на стражите си да дойдат напълно въоръжени, готови за схватка.

Хладнокръвно преброявам тях и оръжията им, поглеждам херцога със суровото изражение и се питам какво ли се надява да постигне. Лицето на принцеса Мери е леко извърнато, сякаш не го чува, сякаш не знае, че той е там.

— Донесох ви новини за промени в домакинството — казва той, достатъчно високо, за да го чуе тя. Въпреки това тя не благоволява да го погледне. — Негова светлост кралят нарежда да дойдете в двора.

Това привлича вниманието ѝ; тя се обръща, със светнало лице, усмихната:

— В двора ли? — пита.

Той мрачно продължава. Осъзнавам, че това не е удоволствие за него. Това е мръсна работа, която ще трябва да свърши, а вероятно и по-лошо, ако смята да служи на краля и на жената, която нарича себе си кралица.

— Трябва да отидете в двора, за да служите на принцеса Елизабет — казва той, с ясен глас над шума на конете и хрътките, и надигащия се недоволен ропот сред свитата на принцесата.

Радостта мигновено изчезва от лицето ѝ. Тя поклаща глава и казва:

— Не мога да служа на принцеса, аз съм принцесата — казва тя.

— Не е възможно… — подемам.

Хауард се обръща грубо към мен и тиква в ръцете ми разтворен лист хартия с надраскания инициал „Х“ на краля в долния край, и с неговия печат.

— Прочетете го — казва грубо.

Слиза от коня си, хвърля юздите на един от хората си и влиза без покана през отворените двойни врати в голямата зала оттатък.

— Ще се видя с него — казвам бързо на принцесата. — Вие вървете на езда. Ще видя какво трябва да направим.