Джефри доближава за мен един стол до огнището, аз сядам и подпирам стъпала на топлата решетка. Джефри нежно отпуска длан на рамото ми, разбирайки, че чувствам смъртта на Хенри като физическа болка.
— Шапюи предлага Реджиналд да дойде в Англия тайно и да се ожени за принцесата.
— Реджиналд? — казва Джефри неразбиращо. — Защо той?
— Той е неженен — казва Монтагю нетърпеливо. — Ако трябва да е някой от нашия род, тогава трябва да е той.
— Това идея на императора ли е? — питам. Напълно съм зашеметена от перспективата, която се открива пред учения ми син.
Монтагю кимва.
— За да сключи съюз. Можете да прозрете идеята му, това е непобедим съюз. Тюдори и Плантагенети. Това е старото решение. Това е точно същото, което Тюдорите направиха, когато най-напред дойдоха в страната и ожениха Хенри Тюдор за Елизабет Йоркска. Сега ние го правим, за да елиминираме семейство Болейн.
— Така е! — Джефри се съвзема от ревността си, че Реджиналд ще бъде принц-консорт, за да помисли какво бихме спечелили от това. — Императорът ще слезе на суша тук, за да подкрепи бунта?
— Обеща да го стори. Посланикът смята, че сега е моментът. Онази жена Болейн роди момиче, а чувам, че то е болнаво. Кралят няма законен наследник. При това онази Болейн проговори открито, заплашвайки живота на кралицата и на принцесата. Може да се е опитала отново да отрови епископ Фишър; може да посегне на живота на кралицата. Посланикът смята, че и двете са в опасност. Императорът е съгласен да дойде в една страна, която е готова и го чака, и ще доведе Реджиналд.
— Щом те стъпят на суша, двамата ще се оженят. Ще издигнем нейното и нашето знаме. Всичките ни роднини по брак ще ни подкрепят, всички Плантагенети. Отново три слънца в небето, трима синове на Йорк на бойното поле. А императорът пристига да подкрепи принцесата и всеки честен англичанин ще се бие за Църквата — казва Джефри развълнувано. — Дори няма да се стигне до битка. Хауард ще мине на другата страна в мига, когато види, че шансовете не са на негова страна, а пък никой друг няма да се бие в подкрепа на краля.
— Дали тя би се съгласила да се омъжи за него? — пита ме Монтагю.
Бавно поклащам глава, знаейки, че това проваля плана.
— Тя няма да се противопостави на баща си. Твърде много е да искаме това от нея. Тя е само на седемнайсет. Обича баща си, аз самата я научих, че неговата дума е закон. Макар да знае, че той е предал и затворил майка ѝ, това не променя покорството на една дъщеря към баща ѝ. Той все още е крал. Тя никога не би извършила акт на измяна срещу законен крал, никога не би престъпила волята на баща си.
— Да кажа ли тогава на Шапюи „не“? — пита ме Монтагю. — Да разбирам ли, че тя се подчинява безусловно на дълга си?
— Не казвай „не“ — намесва се бързо Джефри. — Помисли си какви бихме могли да бъдем, помисли си, че бихме могли да се върнем на трона. Синът им ще бъде Плантагенет, бялата роза отново на престола на Англия. А ние отново ще бъдем кралското семейство.
— Кажи му, че засега не е възможно — опитвам се да печеля време. — Дори все още няма да говоря с нея за това. — Само за миг си представям как синът ми най-сетне се прибира у дома, завръща се у дома триумфално, като герой на Църквата, готов да защити Църквата в Англия, принцесата и кралицата. — Съгласна съм, че предложението е добро. Това е огромен шанс за страната и почти невероятно, голямо завръщане за нас. Но времето не е настъпило, не още. Не и докато не бъдем освободени от своя дълг да се покоряваме на краля. Трябва да изчакаме папата да наложи волята си. Не и докато Хенри не бъде отлъчен от Църквата — тогава ще сме свободни да действаме. Тогава принцесата ще е свободна от своя дълг като поданица и дъщеря.
— Този ден трябва да дойде — заявява Джефри. — Ще пиша на Реджиналд и ще му кажа да притисне папата. Папата трябва да обяви, че никой не трябва да се подчинява на краля.
Монтагю кимва.
— Той трябва да бъде отлъчен от Църквата. Това е единственият начин да продължим напред.
Болийо, Есекс
Есента на 1533 г.
Джон де Виър, граф на Оксфорд, непоколебимо верен на Хенри, от презиран род на верни привърженици на Ланкастър от поколения насам, се задава на кон по оградената с дървета дълга алея, преминава през красивата голяма градинска порта, и влиза във вътрешния двор на Болийо с двеста конници в леки брони, яздещи в тръс след знамето му.
Принцеса Мери, застанала до мен на прозореца, който гледа към вътрешния двор, вижда как въоръжените мъже спират и слизат от конете.
— От неприятности по пътя ли се бои, та язди с толкова много хора?
— Като цяло, един Де Виър по-скоро носи беда, а не я посреща — казвам кисело, но знам, че пътищата са опасни за служителите на краля. Хората са мрачни и мнителни, боят се от събирачите на данъци, страхуват се от новите чиновници, които идват да оглеждат църквите и манастирите, вече не надават приветствени възгласи, когато видят розата на Тюдорите, а ако видят герба на Ан — избрала е сокол, който кълве нар, за да демонстрира победата си над кралица Катерина, — плюят на пътя пред конете ѝ.
— Ще сляза да го поздравя — казвам. — Вие чакайте в покоите си. — Затварям вратата и слизам бавно по големите каменни стълби до входната зала, където Джон мята шапката си на една маса и изхлузва кожените си ръкавици.
— Лорд Джон.
— Графиньо — казва той, изключително вежливо. — Мога ли да пусна конете си във вашите пасища за днес? Няма да останем задълго.
— Разбира се — казвам. — Нали ще вечеряте с нас?
— Това би било отлично — казва той. Семейство Де Виър винаги са имали добър апетит. Семейството беше в изгнание с Хенри Тюдор и се върна при Бозуърт с намерение да погълне Англия.
— Дойдох да видя лейди Мери — казва той без заобикалки.
Смразявам се цялата, когато го чувам да я нарича така. Сякаш, като отрича името ѝ, обявява смъртта на принцесата. Спирам за миг и му отправям продължителен, тежък поглед.
— Ще ви заведа при нейна светлост принцеса Мери — казвам спокойно.
Той слага длан върху ръката ми. Не я отърсвам, само го поглеждам мълчаливо. Той неловко отмества ръка.
— Един съвет — казва. — Към една ценена, уважавана, обичана сродница на краля на Англия. Един съвет…
Чакам в ледено мълчание.
— Волята на краля е тя да бъде наричана лейди Мери. Това ще се случи. За нея ще бъде по-лошо, ако му се противопостави. Дойдох да ѝ кажа, че трябва да се подчини. Тя е незаконородена. Той ще я напътства и ще се грижи за нея като за своя незаконородена дъщеря, а тя ще приеме името лейди Мери Тюдор.
Усещам как кръвта нахлува в лицето ми.
— Тя не е незаконородена, а кралица Катерина не е била блудница. И всеки, който твърди това, е лъжец.
Той не може да ме погледне в лицето с лъжата на устните си, в изгарящото ми от гняв лице. Извръща се от мен, сякаш се срамува от себе си, и тръгва към приемната. Затичвам след него; спохожда ме безумна мисъл да се хвърля пред вратата и да го възпра да каже ужасните думи на нашата принцеса.
Той влиза, без да изчака да съобщят за него. Покланя ѝ се съвсем леко, а аз се втурвам зад него твърде късно, за да му попреча да предаде позорното си съобщение.
Тя го изслушва. Не реагира, когато той се обръща към нея с „лейди Мери“. Гледа го спокойно, гледа през него с тъмносиния си поглед, докато накрая той започва да се чувства дотолкова унизен, че започва да се повтаря, губи нишката на мисълта си, и най-сетне замлъква.
— Ще пиша на негова светлост, баща си — казва тя кратко. — Можете да занесете писмото.
Тя се надига от стола си и минава бързо покрай него, без да чака да види дали той ще се поклони или не. Джон де Виър, хванат натясно между стария навик да проявява почтителност и новите правила, се навежда, изправя се, и накрая застава неловко, като глупак.
Следвам я до личния ѝ кабинет и я виждам как сяда до масата и придърпва към себе си лист хартия. Оглежда връхчето на едно перо, потапя го в мастилото, избърсва го внимателно, и започва да пише с уверения си, елегантен почерк.
— Ваша светлост, помислете внимателно, преди да започнете да пишете. Какво ще кажете?
Тя вдига поглед към мен, смразяващо спокойна, сякаш се е подготвила за това, най-лошото, което би могло да се случи.
— Ще му кажа, че никога няма да престъпя заповедите му, но че не мога да отхвърля правата, които Бог, природата и собствените ми родители са ми дали — леко свива рамене. — Дори и да исках да отстъпя от дълга си, не мога да го сторя. Родена съм като принцеса на Тюдорите, ще умра като принцеса на Тюдорите. Никой не може да твърди нещо различно.
Болийо, Есекс
Ноември 1533 г.
Монтагю идва в Болийо през един мрачен ден с мъгла и мразовит дъжд, с половин дузина войници около него и без развято знаме.
Посрещам го в двора на конюшнята, когато влизат с тропот.
— Идваш предрешен?
— Не точно предрешен, но нямам желание да се набивам на очи — казва той. — Не мисля, че ме шпионират или следят, и бих искал това да си остане така. Но трябваше да ви видя, почитаема майко. Спешно е.
— Влизай — казвам. — Оставям конярите да отведат конете, а хората на Монтагю — да се доберат сами до залата, където могат да получат греян ейл с подправки, за да се стоплят в студеното време. Повеждам сина си нагоре по малките стълби към личния си кабинет. Внучките ми, Катерина и Уинифред, и две други дами седят в прозоречната ниша, опитвайки се да уловят последната светлина за ръкоделието си, а аз им казвам, че могат да го оставят и да си вървят, за да разучават танци в приемната. Те правят реверанс и си тръгват, много доволни, че ги изпращам да танцуват, а аз се обръщам към сина си.
"Проклятието на краля" отзывы
Отзывы читателей о книге "Проклятието на краля". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Проклятието на краля" друзьям в соцсетях.