Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Нека бъде много предпазлив — заръчвам, — кажете му, че може да дойде при мен, но да бъде много предпазлив.

Момчето, което носи дърва за огъня, минава покрай нас, носейки кошницата си, и ние веднага млъкваме за момент.

— Във всеки случай, истинска благословия е, че сестрата на краля не доживя да види това. Бедната принцеса! — отбелязва лейди Ан. — Никога не би се поклонила пред едно бебе с кръвта на Болейн!

Вдовстващата кралица Мери Брандън почина в дома си през лятото; някои хора казваха, че е от разбито сърце, задето брат ѝ се оженил тайно за метресата си. И кралицата, и принцесата изгубиха в нейно лице добра приятелка, а кралят изгуби един от твърде малкото хора, склонни да му кажат истината за тази Англия, която създава.

— Кралят обичаше сестра си и беше готов да ѝ прости почти всичко — казвам. — Но ние, останалите, трябва да внимаваме изключително много да не го засегнем.

Наблюдаваме Джон Хъси от горния прозорец, докато конният отряд се приближава по дългата алея с дървета и спира пред къщата. Той слиза от коня и хвърля юздите на един коняр, а после тръгва бавно и тежко към предната врата, като човек на уморителна и тежка мисия.

— Не е възможно да носи заповеди да се преместим отново, или да ни отнеме нещо — казвам неспокойно, наблюдавайки тежките му крачки. — Няма да ни иска нищо. Кралицата отказа да им даде кръщелната рокличка за Елизабет, не може да искат нищо от нас.

— Със сигурност мога да кажа, че е по-добре да не иска нищо от мен — казва тя кратко, и се извръща от прозореца, за да отиде в покоите на принцесата.

Чакам в галерията, когато чувам лорд Джон да се качва бавно по стълбите. Едва възпира трепването си, когато ме вижда да го чакам.

— Ваша светлост.

Покланя се.

— Лорд Джон.

— Току-що пристигнах от Лондон. От кръщението на принцеса Елизабет.

Кимвам, без да коментирам, и си мисля, че едва ли се е веселил добре на угощението за кръщенето, защото изглежда унил и нещастен.

— Секретарят на краля, Томас Кромуел, самият Кромуел, ми нарежда да взема описа с накитите на принцесата.

Повдигам вежди.

— Защо Томас Кромуел ще иска опис на накитите на принцесата?

Той помълчава за миг.

— Той е началник на хранилището за скъпоценности, а заповедта е от краля. Сам поиска това от мен. Не можете да го оспорвате.

— Не мога — съгласявам се. — Не бих го сторила. И затова трябва да ви съобщя със съжаление, че опис не съществува.

Той явно отбелязва за себе си, че ще му създам затруднения.

— Трябва да има.

— Няма.

— Но как можете да знаете, че всичко е на сигурно място?

— Защото аз лично изваждам накитите ѝ, когато ги поиска, а след това ги прибирам обратно. Тя не е златар, който трябва да държи опис на стоките си. Тя е принцеса. Има накити, както има ръкавици. Или дантели. Нямам и опис на ръкавиците. Нямам регистър на дантелите.

Той изглежда напълно объркан.

— Ще му съобщя — казва.

— Направете го.

Но не очаквам да се свърши с това, и наистина е така.

— Томас Кромуел казва, че трябва да направите опис на накитите на принцесата — казва ми горкият Джон Хъси няколко дни по-късно.

Съпругата му, минавайки покрай нас по стълбите, поклаща презрително глава и промърморва нещо под нос.

— Защо? — питам.

Той изглежда объркан.

— Не ми каза защо. Просто каза, че трябва да се направи. Следователно трябва да се направи.

— Много добре — казвам. — Подробен опис ли? На всичко? Или само на най-хубавите бижута?

— Не знам! — възкликва той нещастно, но после се овладява. — Подробен опис. Опис на всичко.

— Ако трябва да се направи подробно, както желае мастър Кромуел, тогава по-добре да го направите с мен, и да доведете двама от писарите си.

— Много добре — казва той. — Утре сутринта.

Преглеждаме гардероба на принцесата и отваряме всички кожени кесийки с нанизите от перли и красивите брошки.

А през това време Томас Кромуел прави друг опис. Неговите агенти кръстосват из страната, като проучват богатствата на манастирите, проучват с какво разполагат и къде се пазят техните съкровища. Никой — нито тук, сред ковчежетата на принцесата, нито в манастирите, не обяснява с каква цел се прави това. Изглежда, че мастър Кромуел е човек, който проявява голям интерес към стойността на чуждите вещи.

Не мога да кажа, че съм много по-отзивчива от манастирите, които се позовават на светостта си и крият съкровищата си. Всъщност, протакам ден след ден изготвянето на описа. Изваждаме всички малки ковчежета, лишени от стойност неща, които тя пази от детството си, сбирка от мидени черупки от брега в Доувър, няколко изсушени плодчета, нанизани на копринен конец. Грижливо съставяме списък на изсушени цветя. Диамантената брошка от император Карл изниква като малък призрак от времето, когато тя беше наследницата на краля и двама от най-великите принцове на Европа бяха предложени за нейни съпрузи. От малки кутии в дъното на шкафовете изваждам закопчалката на един колан, и катарама с липсваща втора част. Тя има прекрасни броеници, нейната набожност е добре известна, има десетки златни разпятия. Изваждам всичките, и малките корони-играчки, направени от златна тел и стъкло, и карфиците със сребърни главички, и гребените от слонова кост, и две ръждясващи конски подкови за късмет. Описваме иглите ѝ за коса, комплект клечки за зъби от слонова кост и сребърен гребен за въшки. Описвам в подробности всичко, което намирам, и карам лорд Джон да се погрижи неговият писар да го препише в описа си, който продължава страница след страница, всяка подписана с инициалите на двама ни. Нужни са цели дни, преди да приключим и съкровищата на принцесата, големи и малки, са вече разпрострени по всички маси в съкровищницата, и всичко, до най-малката карфица, е описано.

— Сега трябва да опаковаме тези неща и да ги предадем на Франсис Елмър в личния кабинет на краля — казва лорд Джон. Изглежда изтощен. Не съм изненадана. Беше отегчителна и безсмислена работа, и дълго, дълго протакана от мен.

— О, не, не мога да направя това — казвам простичко.

— Но именно затова направихме описа!

— Не затова направих описа. Направих описа, за да се подчиня на нарежданията на краля, предадени ми от мастър Кромуел.

— Е, сега той ми поръчва да ви кажа да дадете скъпоценностите на мистрес Елмър.

— Защо?

— Не зная защо!

Прозвучава като рев на ранен бик.

Поглеждам го спокойно. И двамата знаем защо. Жената, която нарича себе си кралица, е решила да вземе накитите на принцесата и да ги даде на незаконородената си дъщеря. Сякаш една коронка с диаманти, достатъчно малка, за да бъде завързана върху главата на бебе, може да преобрази едно заченато в грях дете в принцеса на Англия.

— Не мога да го направя без заповед на краля — казвам. — Той ми заръча да пазя дъщеря му и да съхранявам имуществото ѝ. Не мога да предам вещите ѝ само по нечие нареждане.

— Това е нареждане на Томас Кромуел!

— На вас той може и да ви се струва важен човек — казвам снизходително. — Но аз не съм се заклела да му се подчинявам. Не бих могла да предам скъпоценностите в разрез с нареждането на самия крал, освен ако имам заповед от краля, пряко до мен. Когато ми предоставите такава, ще предам накитите на онзи, когото негова светлост посочи като достоен за тях. Но позволете да ви попитам: кой би бил това? Кой според вас е достоен за накитите, които са били дадени на нашата принцеса?

Лорд Джон изтърсва една ругатня и изхвръква от стаята. Вратата се трясва зад него, чуваме как ботушите му трополят надолу по стълбите. Чуваме затръшването на предната врата и изръмжаването му към стражите, когато вдигат оръжията си за почест. После настъпва тишина.

Един от писарите вдига поглед към мен.

— Не можете да направите нищо друго, освен да отлагате — казва той с неочаквана яснота, проговаряйки за първи път след дни на безмълвна работа, и обръщайки се безочливо направо към мен. — Великолепно се справихте със забавянето, ваша светлост. Но ако един мъж полудее и иска да унижи съпругата си и да ограби дъщеря си, е много трудно да го спрете.

Потеглям към дома си с натежало сърце, защото момчето на Артур, Хенри, е починало от възпаление на гърлото, и ще го погребем в семейната гробница. Научавам, че ожаднял по време на лов, и някакъв глупак му позволил да пие вода от селски кладенец. Почти веднага щом се прибрал у дома, се оплакал от оток и парене в гърлото. Загубата на едно момче от рода Плантагенет, момчето на Артур, е резултат от моментна небрежност, и аз изживявам отначало скръбта си по Артур и се обвинявам, че не успях да опазя сина му.

Ако майка му, Джейн, не се беше оттеглила в манастира, а беше изпълнила дълга си към мъртвия си съпруг и децата си, тогава може би малкият Хенри щеше да е жив днес. Сега, тя се хвърля надолу по каменните стъпала към семейната гробница, вкопчва се в желязната решетка и проплаква, че иска да е там със сина и съпруга си.

Тя е извън себе си от скръб, налага се да я отведат обратно в манастира и да я сложат в леглото, за да плаче, докато заспи. През цялото време, докато продължава посещението ми, тя не ми казва дори една разбираема дума, така че не ми се налага да слушам как иска да не е постъпвала в манастира, и че иска да отхвърли обетите си и да излезе. А може би сега иска да остане.

Даваме семейна вечеря за дошлите на погребението, а когато масата е раздигната, Джефри и Монтагю оставят съпругите си в приемната и идват в личната ми стая.

— Срещнах се с испанския посланик, Шапюи, миналия месец — казва Монтагю без предисловие. — След като папата се произнесе против краля, а Хенри пренебрегна решението му, Шапюи има предложение за нас.