Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Новият архиепископ отсъди, че бракът на краля с кралицата е невалиден, и винаги е бил такъв. Епископ Джон Фишър цял ден оспорва твърденията му, а в края на деня го арестуваха. Изгорете това.

Кралят смята да изпрати херцога на Норфолк при кралицата да ѝ съобщи, че вече ще бъде известна като „вдовстващата принцеса“, и че кралят е женен за лейди Ан, сега наричана кралица Ан. Изгорете това.

Зная какво трябва да последва. Чакам пристигането на кралския вестоносец, и когато той пристига, го завеждам в покоите на принцесата. Тя седи до една маса, сведената ѝ глава е облята от светлината на яркото пролетно слънце, и преписва ноти за лютня. Вдига поглед, когато влизам, а после виждам как усмивката ѝ замира, щом вижда облечения в ливрея вестоносец зад мен. Изведнъж се състарява, от щастлива млада жена се превръща в изпълнен с горчивина и мнителност дипломат. Изправя се на крака и го наблюдава как се покланя. Той се кланя толкова ниско, колкото един вестоносец трябва да се поклони на една принцеса. Тя оглежда предпазливо името отпред върху запечатаното писмо. Обръщат се към нея правилно, наричайки я принцеса Мери. Едва тогава, когато е сигурна, че той няма да опита да покаже неуважение с някакъв хитър ход, тя разчупва кралския печат и безстрастно прочита кратката, набързо надраскана бележка от краля.

От мястото си до вратата виждам, че бележката е от няколко думи, подписана със засукано „Х“. Тя се обръща, усмихва ми се широко и ми подава писмото.

— Колко невероятно добър е негова светлост да ми съобщи за щастието си — казва тя, и гласът ѝ е съвършено спокоен. — След вечеря ще му пиша да го поздравя.

— Оженил се е? — питам, подражавайки на тона ѝ на доволна изненада заради вестоносеца и придворните дами.

— Точно така. За нейна светлост маркизата на Пемброук — рецитира новоизмислената титла, без гласът ѝ да трепне.

Юни — Видях я коронована, свърши се. Джефри беше неин придружител, аз следвах краля. Рязах месото на вечерята за коронацията ѝ. Месото засядаше на гърлото ми. По целия път на процесията не се чу дори един ликуващ възглас. Жените плачеха за истинската кралица. Изгорете това.

Джефри идва нагоре по реката в наета лодка: носи тъмно вълнено наметало и шапка, смъкната над лицето му. Изпраща внучката ми Катерина да ме заведе при него и ме чака край малкия кей, който използват жителите на града.

— Видях кралицата — казва той. — Даде ми това за принцесата.

Безмълвно вземам писмото, запечатано с восък, но обичаният герб с нара липсва.

— Забранено ѝ е да пише — казва Джефри. — Не ѝ е позволено да ви посещава. Държат я почти като затворничка. Той възнамерява да ограничи домакинството ѝ. Онази жена Болейн няма да търпи съперничещ двор и съперничеща кралица.

— Ан очаква ли дете?

— Движи се, изпъчила корем, сякаш носи близнаци. Да.

— Тогава Карл Испански трябва да нахлуе тук преди раждането. Ако е син…

— Той никога няма да има син — казва Джефри презрително. — Тюдорите не са като нас. Ето я сестра ми Урсула, с ново момче в люлката, аз — с ново бебе на път. Всяко дете на Тюдорите със сигурност ще бъде мъртвородено. Девата от Кент се закле, че това няма да стане, върху Тюдорите тегне проклятие. Всички го знаят.

— Така ли? — прошепвам.

— Да.

Лично херцогът на Норфолк ми пише, за да ми съобщи, че домакинството на принцесата трябва да се премести в Болийо, и че няма да се връщаме в двореца Ричмънд.

— Това цели да ме принизи — казва тя без заобикалки. — Редно е една принцеса да живее в дворец. Винаги съм живяла в дворец или замък.

— Болийо е внушителна къща — напомням ѝ. — В прекрасна местност, едно от любимите на баща ви…

— Ловни имения — завършва тя вместо мен. — Да, именно.

— На майка ви също е наредено да се премести — казвам ѝ.

Тя се сепва, с лице, озарено от надежда.

— В Болийо ли ще дойде?

— Не — казвам припряно. — Не, много съжалявам. Не, скъпа моя, няма.

— Нима той я изпраща обратно в Испания?

Не знаех, че се е опасявала от това.

— Не, не я изпраща. Изпраща я в Бъкдън.

— Къде е това?

— Близо до Кеймбридж. Съжалявам, но трябва да кажа, че това не е подходяща къща за нея, а той разпусна и свитата ѝ.

— Нима всички! — възкликва тя. — Кой ще ѝ служи?

— Само няколко души — казвам. — А на приятелките ѝ като например Мария де Салинас, лейди Уилоуби, не е позволено да я посещават. Не позволяват дори на посланик Шапюи да се среща с нея. Тя може да се разхожда само в градините.

— Значи е затворничка?

Отговарям ѝ честно, но е ужасно да кажеш такова нещо на момиче, което обича майка си и почита баща си.

— Страхувам се, че да. Страхувам се, че да.

Тя извръща глава.

— Тогава по-добре да си приготвяме багажа — казва тихо. — Защото ако не му се подчиня, навярно той ще затвори и мен.

Джефри и Монтагю открито идват заедно да ме посетят, привидно за еднодневен лов в големия парк около Болийо. Веднага щом съобщават за пристигането им, принцесата слиза да ги поздрави в оградената със стени градина.

Денят е прекрасен. Тухлените стени задържат топлината и нито едно листо не помръдва в безветрения въздух. Монтагю пада на едно коляно, когато принцесата се задава към него, и вдига усмихнато лице към нея.

— Имам прекрасни новини за вас — казва той. — Хвала на Бога, че най-сетне мога да ви донеса добри новини. Папата отсъди в полза на майка ви. Нареди на краля да напусне всички други и да я приеме обратно в двора.

Тя ахва леко и бузите ѝ поруменяват.

— Толкова се радвам — отвръща. — Хвала на Бог за Неговата милост, и за това, че е проговорил на папата. Бог да благослови папата, че е имал куража да каже каквото е редно — тя се прекръства и се извръща от синовете ми, докато аз обгръщам с ръце слабите ѝ рамене и я прегръщам за миг. Очите ѝ са пълни със сълзи. — Добре съм — казва тя. — Толкова съм облекчена. Толкова се радвам. Най-сетне. Най-сетне Светият Отец проговори, и баща ми ще го чуе.

— Ако само… — започвам, а после млъквам, без да довърша. Безсмислено е да го пожелавам: само ако папата се беше произнесъл по-рано. Но поне се произнесе сега. Онази жена Болейн очаква дете и е сключила някаква форма на брак с краля, но това не би трябвало да попречи на краля да се върне при съпругата си. Имали сме бременни блудници в двора преди; кралицата с години е живяла редом с негова любима метреса и незаконен син.

— Баща ми отново ще се покори на Светия Отец, нали?

Тя се обръща пак към Монтагю, със старателно овладян глас.

— Мисля, че ще преговаря — казва проницателно Монтагю. — Ще трябва да се разбере с Рим, а свободата и положението на майка ви като кралица трябва да бъдат възстановени. Решението на папата ангажира всички християнски крале. Баща ви няма да рискува Франция и Испания да се съюзят против него.

Тя има вид, сякаш от малките ѝ рамене е повдигнато огромно бреме.

— Носите ми много добри новини, лорд Монтагю — казва тя. — И вие, сър Джефри. — Обръща се към мен: — Сигурно се радвате да видите синовете си, когато ни носят такова щастие.

— Да — казвам.

Момиче е. Всички тези неприятности заради едно незаконородено момиче с кръвта на Болейн. Според твърденията на всички това доказва, че Бог е отвърнал лице от краля. Ще я нарекат Елизабет.

След месеците на чакане това, че онази жена Болейн не можа да роди момче, ни донася огромно облекчение. Един син и наследник щеше да убеди краля, че е бил прав през цялото време, че Бог му се е усмихнал, каквото и да казва Светият Отец. Сега няма нищо, което да му попречи да се помири с кралицата и да утвърди принцеса Мери като своя наследница. Защо да не го стори? Той няма законен син, когото да постави на нейното място. Семейство Болейн поеха огромен риск и се провалиха. Оказа се, че тяхната Ан не им донесе по-голяма полза, отколкото тяхната Мери. Кралят може да се върне при съпругата си, тя ще може да се върне в двора.

Най-сетне, казвам си, колелото на съдбата се завъртя в полза на принцесата и на майка ѝ, кралицата. Папата обяви, че бракът с Катерина Арагонска е законен, че бракът с Болейн е невалиден. Детето Болейн е копеле, а и момиче. Блясъкът на позлатата падна от онази жена Болейн и короната също ще ѝ бъде отнета.

* * *

Уверена съм. Всички чакаме Хенри да се подчини на папата и да върне съпругата си на трона, но не се случва нищо. Незаконородената Елизабет ще бъде кръстена; майка ѝ, блудницата, запазва мястото си в двора.

Шамбеланът на принцесата, лорд Джон Хъси, се връща в Болийо, яздейки нагоре по големия път от Лондон.

— Беше на кръщенето — отбелязва кисело съпругата му Ан. — Носеше балдахина, защото му беше наредено да го направи. Не мислете, че е вложил сърце в това. Не мислете, че той не обича нашата принцеса.

— Съпругата на братовчед ми, Гъртруд, беше кръстница — отвръщам. — А никой не обича кралицата повече от нея. Всички трябва да заемаме местата си и да играем ролите си.

Тя ми хвърля поглед, сякаш несигурна колко е редно да каже.

— Той се срещна с един от лордовете на Севера — казва. — По-добре да не споменавам кой. Казва, че Северът е готов да се вдигне, за да защити кралицата, ако кралят не се подчини на папата. Да му кажа ли, че може да дойде при вас?

Стискам зъби, за да удържа страха си. В джоба ми, увита около броеницата, е емблемата на лорд Том Дарси с петте Христови рани, украсена с избродираната бяла роза на моята династия.