Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Той трябва да постъпи, както смята за уместно. Но аз го предупредих за последствията. Денят ще дойде, а когато дойде този ден, вие трябва да сте готова, принцесата трябва да бъде готова, а ако тронът не ѝ бъде предложен, тя ще трябва да си го вземе — клепачите ѝ потрепват, и за момент виждам само бялото на очите ѝ, сякаш всеки момент ще припадне. — Ще трябва да язди коня си начело на своите войници, ще трябва да укрепи дома си. Ще влезе в Лондон на бял кон, а народът ще я приветства — тя примигва, и лицето ѝ изгубва унесеното си, сънливо изражение. — А вашият син — тя кимва с глава към Монтагю, който чака в дъното на параклиса, — ще бъде до нея.

— Като неин военачалник?

Тя ми се усмихва.

— Като принц-консорт — думите ѝ се отронват в глъхнещата тишина на параклиса. — Той е бялата роза, във вените му тече кралска кръв, сродник е на всеки херцог в кралството, той е пръв сред равни, ще се ожени за нея и ще бъдат короновани заедно.

Зашеметена съм. Извръщам се от нея, а Монтагю веднага идва до мен.

— Отведи я — нареждам. — Казва твърде много. Изрича опасни истини.

Тя се усмихва, напълно невъзмутима.

— Не говорете за синовете ми — нареждам ѝ. — Не говорете за нас.

Тя свежда глава, но не обещава.

— Ще я отведа обратно в „Сион“ — предлага Джефри. — В абатството са много впечатлени от нея. Разучават заедно с нея стари документи, легенди. А стотици хора идват до вратите на абатството да ѝ поискат съвет. Тя им казва какво е вярно. Говорят за пророчества и проклятия.

— Е, не и ние — заявявам. — Ние никога не говорим за такива неща. Никога.

Тежко е утрото, когато се връщам от Лондон и съобщавам на принцесата, че баща ѝ заминава на голям съвет във Франция през октомври и взема двора си; но не и нея.

— По-късно ли ще го последвам? — пита тя с надежда.

— Не — казвам. — Не, няма да го последвате. А майка ви, кралицата, също няма да присъства.

— Баща ми взема само свитата си?

— Главно благородници — опитвам се да печеля време.

— Дамата отива ли?

Кимвам.

— Но кой ще я посрещне? Нали не френската кралица?

— Не — казвам неловко. — Кралицата не желае да я види, защото е родственица на майка ви. Сестрата на краля също не желае. Така че нашият крал ще трябва да се срещне с френския крал сам, а мистрес Болейн ще остане в нашата крепост в Кале и дори няма да влезе във Франция.

Тя изглежда озадачена от тази странна уговорка, както всъщност би бил всеки.

— А спътниците на баща ми?

— Обичайната свита — казвам смутено. После се налага да кажа истината пред бледото ѝ, обидено лице. — Взема Ричмънд.

— Ще заведе във Франция момчето на Беси Блаунт, но не и мен?

Кимвам мрачно.

— А херцогът на Ричмънд ще остане на посещение във Франция.

— На кого ще гостува?

Това е ключовият въпрос. Би трябвало да гостува на метресата на френския крал. Би трябвало да бъде настанен в домакинство с незаконородени благородници. Би трябвало да бъде събран в двойка с някого, като равен с равен, точно както ние изпращаме момчетата си да служат в къщите на нашите братовчеди и приятели, за да могат да научат мястото си в едно домакинство, равно на тяхното. По всички правила на благоприличието Ричмънд би трябвало да отиде в домакинство, съответстващо на неговото: къщата на незаконния син на някой благородник.

— Отива в свитата на краля — изричам през стиснати зъби. — А синът на краля на Франция ще дойде да отседне в нашия двор.

Не бих помислила, че е възможно лицето ѝ да стане още по-бяло, а ръката ѝ пропълзява към корема, сякаш е почувствала внезапно присвиване.

— В такъв случай той отива като принц — казва тя тихо. — Пътува с баща ми като принц на Англия, отсяда при френския крал като признат наследник; но аз съм оставена у дома.

Няма нищо за казване. Тя ме поглежда, сякаш се надява, че ще ѝ възразя.

— Родният ми баща иска да ме превърне в нищожество, сякаш никога не съм се раждала. Сякаш никога не съм живяла.

След този разговор замлъкваме. Мълчим, когато кожухарят от Лондон донася на Мери зимната ѝ наметка и ни казва, че кралят изпратил човек при кралицата да поиска накитите ѝ, за да ги носи лейди Ан в Кале. Кралицата първо отказала да ги предаде, после обяснила, че това са испански накити, след това заявила, че са нейни собствени накити, подарени ѝ от любящия ѝ съпруг, а не част от кралската съкровищница; а сетне, най-накрая победена, ги изпратила на краля, за да му покаже, че се покорява на волята му.

— Той иска ли моите? — пита ме Мери горчиво. — Имам броеница, която беше кръщелен подарък; имам златната верижка, която той ми подари миналата Коледа.

— Ако поиска, ще ги изпратим — казвам спокойно, давайки си сметка, че слугите слушат. — Той е кралят на Англия. Всичко е негово.

Докато си тръгва, обезсърчен от мрачното ни безразличие пред историята за накитите, кожухарят допълва, че Дамата не постигнала пълен успех, защото изпратила шамбелана си да вземе баржата на кралицата и той я отмъкнал от въжетата, привързващи я към кея, и поръчал да махнат от нея красивите резбовани нарове, да ги изгорят, а на тяхно място да гравират герба на Ан със сокола. Но очевидно тази стъпка дошла твърде много на краля. Той възроптал, че нейният шамбелан изобщо не е бивало да прави такова нещо, че баржата на Катерина била нейна собственост, че не е трябвало да ѝ я отнемат, и онази жена Болейн била принудена да се извини.

— Но какво иска той? — пита ме настойчиво кожухарят, сякаш имам отговор. — Какво иска той, в името Божие? Как така е редно и правилно тя да вземе накитите на старата дама, но не и баржата ѝ?

— Няма да я наричате „старата дама“ в къщата ми — изсъсквам му. — Тя е кралицата на Англия, и винаги ще бъде.

Монтагю и Джефри не ми изпращат дори една лична бележка от Франция. Получавам бодро незапечатано писмо от Монтагю, който разказва за великолепните дрехи и гостоприемството, и успеха на преговорите. Всички се кълнат един на друг, че ще организират съвместен кръстоносен поход срещу турците, че са най-добри приятели, а сега вече били на път към дома.

Едва когато идва в Ричмънд да поднесе почитанията си на принцесата, Монтагю успява да ми разкаже, че по обратния път на връщане от Франция спрели да пренощуват в Кентърбъри, където Елизабет Бартън, Девата от Кент, успяла да премине през хилядна тълпа и покрай стражата, и да се добере до градината, където кралят се разхождал с Ан Болейн.

— Тя го предупреди — казва ми весело Монтагю. Стоим в нишата на един еркерен прозорец в покоите на принцесата. Стаята е необичайно тиха; дамите на принцесата се приготвят за вечеря, принцесата е в тоалетната си стая и камериерките ѝ избират бижутата. — Застана пред него, а после падна на колене, заговори много почтително и го предупреди за негово добро.

— Какво каза?

Малките стъкла на прозорците отразяват лицата ни. Извръщам се за всеки случай — да не би някой отвън в тъмнината да гледа вътре.

— Каза му, че ако напусне кралицата и се ожени за онази жена Болейн, ще ни връхлети мор и че потната болест ще унищожи всички ни. Каза, че той няма да живее повече от седем месеца след сватбата и това ще унищожи страната.

— Боже мой, а какво каза той?

— Беше уплашен — гласът на Монтагю е толкова тих, че едва го чувам. — Беше много уплашен. Никога преди не съм го виждал такъв. Каза: „Седем месеца? Откъде накъде точно седем месеца?“, и погледна към Ан Болейн, сякаш искаше да я попита нещо. Тя го спря с един поглед, а после Девата беше отведена. Но явно това означаваше нещо ужасно за краля. Той повтори: „Седем месеца“, докато я отвеждаха.

Призлява ми. Виждам как стъклата пред мен се полюшват, а после се отдръпват, сякаш ще припадна.

— Почитаема майко, добре ли сте? — пита настойчиво Монтагю. Усещам как ме хваща и ме слага да седна в един стол, докато някой отваря прозореца, студеният въздух полъхва в стаята и в лицето ми и аз се задъхвам, сякаш не мога да дишам.

— Мога да се закълна, че му е казала, че очаква дете — прошепвам на Монтагю. Идва ми да заплача при тази мисъл. — Блудницата Болейн. Трябва да е легнала с него, когато той я направи маркиза, и да му е обещала момче — седем месеца, считано от сега. Това означава датата за краля. Затова е бил толкова потресен от думите седем месеца. Чул ги е от нея. Мисли, че детето му ще се роди след седем месеца, а сега Девата му е казала, че ще умре в деня на раждането. Затова го е страх. Мисли, че е прокълнат и че той и наследникът му ще умрат.

— Девата говори за проклятие — казва Монтагю, като разтрива леденостудените ми ръце в големите си длани. — Казва, че вие знаете нещо за това проклятие.

Извръщам глава от тревожното му лице.

— Знаете ли, почитаема майко?

— Не.

* * *

Говорим отново насаме чак след вечеря, когато принцесата се оплаква от умора и болки в корема. Изпращам я рано в леглото и занасям до леглото ѝ чаша топъл ейл с подправки. Тя се моли пред разпятието си, но става и се плъзва под завивките, които съм отметнала за нея.

— Вървете да клюкарствате с Монтагю — казва тя с усмивка. — Знам, че ви чака.

— На сутринта ще ви разкажа всички забавни неща — обещавам ѝ, и тя се усмихва, давайки си вид, че е възможно новините за посещението на баща ѝ и на неговата тържествуваща любовница във Франция да бъдат забавни.

Той ме чака в личните ми покои и аз поръчвам вино и захаросани плодове, преди да отпратя всички. Става и се ослушва край вратата, а после слиза по малката стълба до двора на конюшнята. Чувам как външната врата изщраква, после той влиза в стаята с Джефри и аз заключвам вратата след тях.