Филипа Грегъри - Проклятието на краля

В отговор на кимването ми бавачката обръща Хенри по гръб и повдига нощницата му. Гърдите и коремът му са покрити с червени петна, някои от тях — сливащи се едно с друго, лицето му е подуто от обрива, а зад ушите и по врата му изобщо няма нормална кожа. Целият е в зачервени и възпалени обриви.

— Това дребна шарка ли е? — питам я кратко.

— Или това, или едра шарка — казва тя.

Задрямал до Хенри, Артур проплаква леко, когато ме вижда, аз го вдигам от горещите чаршафи и го слагам да седне на коляното ми. Чувствам, че телцето му гори.

— Жаден съм — казва той. — Жаден — бавачката ми подава чаша разреден ейл и той изпива три големи глътки, а после я избутва. — Болят ме очите.

— Държахме капаците затворени — казва ми тихо бавачката. — Хенри се оплака, че светлината дразни очите му, затова ги затворихме. Надявам се, че сме постъпили правилно.

— Така мисля — казвам. Изпитвам такъв ужас от собственото си невежество. Не знам какво трябва да се направи за тези деца, нито дори какво им е. — Какво казва лекарят?

Артур се обляга на мен, дори тилът му е горещ под целувката ми.

— Лекарят казва, че вероятно е дребна шарка и че, ако е рекъл Бог, и тримата ще се възстановят. Казва да ги държим на топло.

Определено се грижат да им е топло. В стаята е задушаващо горещо, огън гори зад решетката на огнището, под прозореца има пълен с жарава мангал, леглата са отрупани със завивки, и всичките три деца се потят, зачервени от горещина. Слагам Артур обратно върху горещите чаршафи и отивам до малкото легло, където Урсула лежи отпусната и безмълвна. Тя е само на три, мъничка е. Когато ме вижда, вдига ръчичка и помахва, но не проговаря, нито казва името ми.

Нахвърлям се ужасено върху бавачката.

— Не си е изгубила ума! — възкликва тя отбранително. — Просто е отпаднала от горещината. Лекарят каза, че ако треската премине, тя ще се оправи. Пее по малко и хленчи по малко насън, но не е изгубила ума си. Във всеки случай, все още не.

Кимвам, опитвайки се да бъда търпелива в тази прекалено затоплена стая, където децата ми лежат като трупове на удавници върху пясъчен бряг.

— Кога ще идва отново лекарят?

— Сигурно е на път сега, милейди. Обещах му, че ще го повикам, веднага щом пристигнете, за да може да говори с вас. Но той се кълне, че ще се оправят — тя поглежда лицето ми. — Вероятно — добавя.

— А останалите от домакинството?

— Двама пажове са се заразили. Единият се разболя преди Хенри. А кухненската прислужница, която се грижи за кокошките, почина. Но още никой друг не я е прихванал.

— А селото?

— Не знам за селото.

Кимвам. Ще трябва да питам лекаря за това, аз нося отговорност за хората в нашите земи. Ще трябва да поръчам да разпратят от нашата кухня храна в къщите, където има болен, ще трябва да се погрижа свещеникът да ги посещава и да проверя дали, когато някой умре, ще имат достатъчно пари за гробарите. Ако не, ще трябва да платя за гроб и за дървен кръст. Ако положението се влоши, ще трябва да наредя да изкопаят чумни ями, за да заравят телата. Това са задълженията ми като господарка на Стортън. Трябва да се грижа за всички във владението си, не само за децата си. А както обикновено — както става винаги — ние нямаме представа какво причинява болестта, никаква представа какво ще я излекува, никаква представа кога ще се прехвърли в някое друго бедно, прокълнато село и ще убива хора там.

— Писахте ли на негова светлост? — питам.

Моят управител, който чака на прага на отворената врата, отговаря вместо нея:

— Не, милейди, знаехме, че той пътува с Уелския принц, но не знаехме къде са по пътя. Не знаехме къде да му пишем.

— Пишете от мое име, и изпратете писмото в Лъдлоу — казвам. — Донесете ми го, преди да го запечатате и изпратите. Той ще бъде в Лъдлоу до няколко дни. Може дори да е там сега. Но аз ще трябва да остана тук, докато всички оздравеят. Не мога да рискувам да предам тази болест на Уелския принц и неговата годеница, независимо дали е морбили или едра шарка.

— Пази Боже — казва набожно управителят.

— Амин — отвръща бавачката, молейки се за принца, въпреки че е положила длан върху горещото, зачервено лице на сина ми, сякаш вече никой не е по-важен от един Тюдор.

Прекарвам повече от два месеца с децата си в Стортън, докато те бавно, едно след друго, се освобождават от треската в кръвта си, от петната по кожата си, и от болката в очите. Урсула оздравява последна, и дори когато вече не е болна, се уморява бързо и е унила, и засенчва очите си с длан от светлината. В селото има доста болни хора, а едно дете умира. Няма коледно празненство, не позволявам на жителите от селото да идват в замъка за подаръците си в Дванайсетата нощ. Надига се силен ропот, че съм отказала да раздам храна и вино и малки подаръци, но аз се страхувам от болестта в селото и изпитвам ужас, че ако позволя на арендаторите и семействата им да дойдат в замъка, те ще донесат болест със себе си.

Никой не знае какво е породило болестта, никой не знае дали си е отишла завинаги или ще се върне с горещото време. Всички сме безпомощни пред нея като стадо говеда пред чумата по добитъка; не можем да направим нищо друго освен да страдаме като мучащи крави и да се надяваме най-лошото да ни подмине. Когато най-сетне и последният човек вече се е възстановил и е на крака, а децата от селото отново тръгват на работа, аз съм обзета от толкова дълбоко облекчение, че плащам за литургия в селската църква, за да въздам благодарност, че болестта засега сякаш ни е подминала, че сме били пощадени в този тежък зимен сезон, дори ако това лято топлите ветрове ни донесат чумата.

Едва след като съм стояла на входа на църквата и съм огледала паството, което не изглежда по-оредяло, нито по-мръсно, нито по-отчаяно от обикновено, едва след като съм обиколила селото и съм попитала на всяка порутена врата дали хората са добре, едва когато съм се уверила, че всички в домакинството ни, от момчетата, които гонят птиците от посевите, до главния ми управител, са добре, едва тогава се убеждавам, че е безопасно да оставя децата си и да се върна в Лъдлоу.

Децата стоят на входната врата да махат за довиждане, бавачката държи в ръце моето бебе Реджиналд. Той ми се усмихва и размахва пълничките си ръчички. Провиква се: „Ма! Ма!“ Урсула държи дланите си присвити върху очите, за да ги защити от светлината на утринното слънце.

— Застани прилично — казвам ѝ, докато възсядам коня. — Отпусни ръце отстрани до тялото си и спри да се мръщиш. Бъдете добри деца, и четиримата, и скоро ще дойда у дома да ви видя.

— Кога ще дойдеш? — пита Хенри.

— През лятото — казвам, за да го успокоя; в действителност не знам. Ако принц Артур и неговата младоженка тръгнат на лятно пътуване с кралския двор, тогава мога да се върна в Стортън за цялото лято. Но докато останат в Лъдлоу, под закрилата на съпруга ми, аз също трябва да съм там. Аз не съм само майка на тези деца; имам и други задължения. Аз съм господарка на Лъдлоу и настойница на Уелския принц. И трябва да играя тези роли съвършено, за да мога да скрия онова, което съм родена да бъда: момиче от династията Йорк, Бяла роза.

Изпращам им въздушна целувка, но умът ми вече е далече от тях, насочен по пътя напред. Кимвам на началника на конницата и малката ни кавалкада — половин дузина тежковъоръжени войници, две мулета с вещите ми, три почетни дами на коне, и шумна група слуги — започва дългата езда към Лъдлоу, където ще видя за първи път момичето, което ще бъде следващата кралица на Англия: Катерина Арагонска.

Съпругът ми ме посреща в покоите си. Той работи с двама писари и по цялата голяма маса са разпръснати книжа. Когато влизам, той ги отпраща с махване на ръка, бутва стола си назад и ме поздравява с целувка по двете бузи.

— Подрани.

— Пътищата бяха добри.

— Всичко наред ли е в Стортън?

— Да, децата най-после са по-добре — казвам.

— Хубаво, хубаво. Получих писмото ти — изглежда облекчен; той иска синове и здрави наследници като всеки мъж, и разчита, че трите ни момчета ще служат на Тюдорите и ще увеличат семейното състояние. — Вечеря ли, скъпа?

— Още не, ще вечерям с теб. Да отида ли сега да се запозная с принцесата?

— Веднага щом си готова. Той иска лично да ти я доведе — казва той, като се връща да седне зад масата. Усмихва се при мисълта за Артур като младоженец. — Много настоява да извърши представянето. Попита ме дали може да ти я доведе насаме.

— Много добре — казвам сухо. Несъмнено Артур е преценил, че да ме представи на младата жена, чиито родители настояха брат ми да бъде убит, преди да се съгласят да я изпратят в Англия, е задача, към която трябва да се подходи внимателно. Също толкова добре знам, че тази мисъл едва ли е минала през ума на съпруга ми.

Запознаваме се, както желае Артур, без церемонии, насаме в приемната на управителя на замъка Лъдлоу — пищно обзаведена стая с дървена ламперия непосредствено под собствения ѝ апартамент. Зад решетката на огнището гори хубав огън, по стените висят скъпи гоблени. Това не е бляскавият дворец Алхамбра; но не е и бедно или жалко място. Отивам до огледалото от кован метал и си оправям диадемата. Отражението ми отвръща неясно на погледа ми: тъмни очи, бледа, чиста кожа и красива уста като розова пъпка — това са най-хубавите ми черти. Дългият ми нос, типичен за Плантагенетите, е най-голямото ми разочарование. Оправям диадемата си и чувствам как иглите се впиват в кестенявата ми коса, стегнато увита на кок, а после се извръщам от огледалото като от суета, която би трябвало да презирам, и чакам край огнището.