— Обещах на принцесата да предам това в ръцете на майка ѝ — казвам, като им показвам сгънатия лист. — Как можем да направим това?

Монтагю протяга ръка към него.

— Ще го дам на Шапюи — казва, назовавайки името на испанския посланик. — Той ѝ пише тайно и предава писмата ѝ до императора и папата.

— Никой не трябва да знае, че е дошло чрез нас — предупреждавам го.

— Знам — казва той. — Никой няма да узнае — пъхва единствения лист в жакета си.

— И така — казвам, като им показвам с жест, че могат да седнат. — Сигурно са ни забелязали, като се срещаме така. Какво ще кажем, че сме обсъждали, ако някой попита?

Джефри е готов с оправданието.

— Можем да кажем, че Джейн, вдовицата на Артур, ни създава неприятности — казва. — Написа ми писмо, в което иска да бъде освободена от обетите си. Иска да излезе от абатството Бишам.

Повдигам вежда към Монтагю. Той мрачно кимва:

— Писа и на мен. Не е за първи път.

— Защо не е писала на мен?

Джефри се изкикотва.

— Тя обвинява тъкмо теб, че си я натикала вътре — казва той. — Втълпила си е, че искаш да подсигуриш състоянието на внука си Хенри, като я държиш вечно заключена и скрита, а земите от вдовишкото ѝ наследство да бъдат под твоите грижи, да пазиш наследството му, за да не го вземе тя. Иска да излезе и да си върне състоянието.

— Е, не може — казвам безцеремонно. — Тя прие обет за вечна бедност по своя воля; няма да ѝ възстановя вдовишкото наследство и да я приема в къщата си, а земите и състоянието на Хенри са под мое попечителство, докато той възмъжее.

— Съгласен — казва Монтагю. — Но можем да кажем, че затова сме се срещнали да говорим тук.

Кимвам.

— И така, защо искахте да ме видите?

Тонът ми е решителен. Моите момчета не трябва да знаят, че съм уморена и уплашена от света, в който живеем сега. Не мислех, че някога ще видя деня, когато една кралица на Англия не може да седи на трона си в своя двор. Никога не съм и сънувала, че ще видя деня, когато незаконният син на един крал приема титли и богатство и се перчи като наследник на трона. А никой, със сигурност никой в дългата история на тази страна, не е и помислял, че един крал на Англия може да приеме ролята на английски папа.

— Кралят трябва да отиде отново във Франция, готви се нова среща — казва Монтагю кратко. — Надява се да убеди крал Франсоа да подкрепи развода му пред папата. Изслушването е определено за Рим тази есен. Хенри иска крал Франсоа да го представлява. В отплата Хенри ще обещае да отиде на кръстоносен поход в подкрепа на папата срещу турците.

— Кралят на Франция ще го подкрепи ли?

Джефри поклаща глава.

— Как би могъл? Във всичко това няма нито логика, нито морал.

Монтагю се усмихва уморено.

— Това не би могло да го обезкуражи. А може само да обещае, просто за да започне походът. Въпросът е там, че кралят взема Ричмънд.

— Хенри Фицрой? За какво?

— Той трябва да остане във френския двор, като гостуващ принц, а синът на френския крал, Орлеанският херцог Анри, ще дойде у дома с нас.

Ужасена съм.

— Французите приемат Фицрой, копелето на Беси Блаунт, в замяна на своя принц?

Монтагю кимва.

— Затова трябва да е сигурно, че кралят се готви да го посочи за свой наследник, и да обезнаследи принцесата.

Не успявам да се сдържа. Отпускам глава в ръцете си, за да не могат синовете ми да видят мъката върху лицето ми, после усещам нежната ръка на Джефри върху рамото си.

— Не сме безсилни — казва той. — Можем да се борим с това.

— Кралят взема във Франция и Дамата — продължава Монтагю. — Смята да ѝ даде титла и състояние; тя ще бъде маркиза на Пемброук.

— Какво? — питам. Това е странна титла: все едно да я направи лорд по собствено право. — И как може да я вземе във Франция? Тя не може да бъде придворна дама на кралицата, тъй като кралицата не присъства. Как може да отиде? Какво ще прави? Каква ще бъде?

— Каквато е — блудница — подмята подигравателно Джефри.

— Нов вид дама — казва Монтагю тихо, почти със съжаление. — Но новата кралица на Франция не желае да се среща с нея, а сестрата на краля на Франция също не желае да я среща, така че тя ще трябва да остане в Кале, когато двамата крале се срещнат. Изобщо няма да се срещне с краля на Франция.

За момент си спомням за Позлатените поля и кралиците на Англия и Франция, които отиваха заедно на литургия, бъбреха като млади момичета, целуваха се и си обещаваха доживотно приятелство.

— Това ще хвърли такава сянка върху случилото се преди — казвам. — Нима кралят не вижда това? Кой ще я придружава?

Монтагю си позволява да се усмихне.

— Вдовстващата кралица Мери не е приятелка на Дамата, и казва, че е твърде болна, за да пътува. Дори съпругът ѝ се е скарал с краля заради онази жена Болейн. Херцогинята на Норфолк не желае да отиде, херцогът не смее дори да я попита. Никоя от изтъкнатите дами не желае да отиде, всички ще си намерят извинение. Дамата има само най-близките си роднини: сестра си и зълва си. С изключение на семействата Хауард и Болейн, тя няма приятели.

Джефри и аз гледаме стъписани след направеното от Монтагю описание на този окаян двор. Всяка знатна особа винаги е обкръжена от тълпа близки, роднини по брак, лоялисти, приятели, поддръжници: така подчертаваме величието си. Една дама без придружители дава сигнал на света, че е незначителна. Онази жена Болейн е тук само по прищявка на краля, една много самотна фаворитка. Блудницата на краля не е заобиколена от свита на кралица. Липсва ѝ декор.

— Нима той не я вижда такава, каквато е? — питам безпомощно. — След като тя няма нито приятели, нито близки?

— Той мисли, че тя предпочита него пред всякаква друга компания — казва Монтагю. — И това му харесва. Смята, че тя е рядко създание, недосегаема, награда, до която само той може да се доближи, само той може да спечели. Харесва му, че тя не е обкръжена от благородни дами. Харесва именно странността ѝ, френското ѝ излъчване, изолираността ѝ.

— Трябва ли да отидеш? — питам Монтагю.

— Да — казва той. — Да ми прости Господ, наредено ми е да отида. И точно затова искахме да ви видим. Почитаема майко, мисля, че дойде време да действаме.

— Да действаме ли? — питам неразбиращо.

— Трябва да защитим кралицата и принцесата от тази лудост. Времето дойде. Явно, щом излага на показ Хенри Фицрой като свой наследник, ще отстрани принцесата. Затова си помислих да взема Джефри при мен, в домакинството ми, а когато стигнем в Кале, той може да се измъкне тайно и да се срещне с Реджиналд. Може да му докладва за настроенията на нашите приятели и сродници в Англия, да предаде съобщение на папата, да занесе от името на кралицата писмо до нейния племенник, краля на Испания. Можем да кажем на Реджиналд, че едно категорично решение от страна на папата срещу Хенри ще сложи край на цялата тази история. Ако папата вземе решение против Хенри, тогава той ще трябва да приеме обратно кралицата. Папата трябва да заяви мнението си. Не може да отлага повече. Кралят упорства, но е сляп като къртица в тунел. Не обръща внимание на никого.

— И въпреки това никой не му се опълчва — отбелязвам.

— Именно това трябва да кажем на Реджиналд: че ще му се противопоставим — Монтагю приема предизвикателството, без да трепне. — Трябва да бъдем ние. Ако не ние, кой тогава ще се изправи срещу него? Трябваше да бъде Бъкингамският херцог, най-видният херцог в страната, но той вече загина на ешафода, а синът му е един съсипан човек. Урсула не може да направи нищо с него — вече я питах. Редно е херцогът на Норфолк да съветва краля, но Ан Болейн е негова племенница, а дъщеря му е омъжена за незаконния син на краля. Той няма да възрази срещу издигането на недостойните. Би трябвало Чарлс Брандън да посъветва краля, но Хенри го прогони от двора за една дума против нея.

— Колкото до Църквата, би трябвало да я защитят архиепископът на Йорк или на Кентърбъри; но Улзи е мъртъв, архиепископ Уоръм също е мъртъв, и кралят ще стигне дотам да постави на мястото му свещеника на Болейн. Джон Фишър е непоколебимо смел, но кралят го пренебрегва, а той е стар и здравето му е разклатено. Лорд-канцлерът, сър Томас Мор, предпочете да върне служебния си печат, отколкото да проговори открито, собственият ни брат бе принуден да замълчи с юмрук, а сега кралят слуша само мъже без принципи. Най-важният му съветник, Томас Кромуел, не принадлежи нито към Църквата, нито към висшата аристокрация. Той е човек отникъде, без образование, като животно. Стреми се да служи единствено на краля, като куче. Кралят е съблазнен и вкаран в капан от лоши съветници. Трябва да го отвоюваме обратно от тях.

— Трябва да бъдем ние, няма никой друг освен нас — възкликва Джефри.

— Хенри Кортни? — предлагам, опитвайки се да избегна бремето на предопределението, да назова нашия сродник — Плантагенет, маркизът на Ексетър.

— Той е с нас — казва Монтагю кратко. — От сърце и душа.

— Не може ли да го направи той? — питам малодушно.

— Сам? — пита ме подигравателно Джефри. — Не.

— Ще го направи с нас. Заедно, ние сме бялата роза — казва Монтагю спокойно. — Ние сме Плантагенетите, владетели на Англия по право. Кралят е наш братовчед. Трябва да го върнем при неговите хора.

Поглеждам оживените им лица и си мисля, че баща им ме държеше в сянка и без достатъчно пари, за да не се налага никога да вземам решение като това, за да не се налага никога да поемам дълга си като роден водач на страната, за да не се налага никога да направлявам съдбата на кралството. Скри ме далече от властта, за да не бъда принудена да правя такъв избор. Но вече не мога да оставам скрита. Трябва да защитя поверената ми принцеса, не мога да отхвърля верността си към своята приятелка, кралицата, а моите момчета са прави — това е съдбата на нашето семейство.