Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Не мога да направя нищо, освен да служа Богу — казва тя упорито. — Каквото и да ми струва това, не мога да направя друго, освен да следвам Неговите закони. Това трови моя живот, а също и този на краля. Всички казват, че той е като обсебен. Това не е любов, виждали сме го влюбен. Това е като болест. Тя не говори на сърцето му, на неговото вярно, любящо сърце. Разчита на суетата му и я подхранва, сякаш тази суета е чудовище. Позовава се на учеността му и го подмамва с думи. Всеки ден се моля Светият Отец да пише просто и ясно на краля, за да му каже да се откаже от тази жена. Сега се моля заради Хенри, дори не и заради себе си. За негово добро, защото тя го унищожава.

— С нея ли е заминал на пътуване?

— Замина на лятно пътуване, оставяйки Томас Мор да преследва еретици из Лондон и да ги изгаря, задето са оспорили властта на Църквата. Лондонските търговци са подложени на гонения, но на нея ѝ е позволено да чете забранени книги.

За момент не виждам умората, изписана по лицето ѝ, бръчките около очите ѝ, или бледността на бузите ѝ. Виждам принцесата, която изгуби младия мъж, когото обичаше, своята първа любов, момичето, което спази обещанието си към него.

— Ах, Катерина — казвам нежно. — Как стигнахме дотук? Как изобщо можа да се случи това?

— Знаете ли, че той тръгна, без да се сбогува? — казва тя зачудено. — Никога преди не е правил това. Никога през целия си живот. Нито дори през тези последни няколко години. Колкото и ядосан или разтревожен да беше, никога не си лягаше, без да ми пожелае лека нощ, и никога не си тръгваше, без да се сбогува. Но този път потегли на коня си, и когато изпратих хора след него да предадат благопожеланията ми, той отвърнал… — тя млъква рязко, с отслабнал глас. — Казал, че не са му необходими благопожеланията ми.

Мълчим. Мисля си, че не е типично за Хенри да бъде груб. Майка му го научи на съвършените обноски, подходящи за кралска особа. Той се гордее с вежливостта си, с галантността си. Фактът, че проявява нелюбезност — публична и жестока нелюбезност към съпругата си, кралицата — е още един отчетлив щрих в очертаващия се портрет на този нов крал: крал, който е готов да извади нож срещу невъоръжен, по-млад човек, който е готов да остави придворните си да преследват един стар приятел до смърт, който гледаше как неговата фаворитка, брат ѝ и сестра ѝ представят завличането на един кардинал на Светата църква в пъкъла.

Поклащам глава, мислейки за глупостта на хората, за тяхната жестокост, за безсмислената, злорада жестокост на глупавия човек.

— Перчи се — казвам уверено. — В някои отношения той си остава онзи малък принц, когото познавах. Перчи се, за да ѝ достави удоволствие.

— Бил студен — казва кралицата. Загръща раменете си с шала, сякаш чувства студенината му в стаята си дори сега. — Моят пратеник каза, че когато кралят се извърнал, очите му били ясни и студени.

* * *

Само няколко седмици по-късно, точно когато се готвим да излезем на езда, получаваме съобщение от краля. Катерина вижда кралския печат и разкъсва плика в двора на конюшнята, с лице, светнало от надежда. За момент си мисля, че кралят ни нарежда да се присъединим към него в пътуването, че се е съвзел от гнева си и иска да види съпругата си и дъщеря си.

Бавно, докато чете писмото, лицето ѝ посърва.

— Новините не са добри — това е единственото, което казва.

Виждам как Мери притиска ръка към корема си, сякаш внезапно ѝ е прилошало, и се извръща от коня си, като че ли ѝ е непоносима мисълта да седи на седло. Кралицата ми подава писмото, тръгва от двора на конюшнята и влиза в двореца, без да каже и дума повече.

Чета. Това е кратко и рязко нареждане, подписано от един от секретарите на краля: кралицата трябва незабавно да приготви багажа си, да напусне двореца Гринич и да отиде в Мор, една от къщите на покойния кардинал. Но Мери и аз няма да отидем с нея. Ние трябва да се върнем в двореца Ричмънд, където кралят ще ни посети, когато мине оттам по време на пътуването си.

— Какво мога да направя? — пита Мери, като гледа след майка си. — Какво е редно да направя?

Тя е само на петнайсет години; не може да направи нищо.

— Трябва да се подчиним на краля — казвам. — Както ще направи майка ви. Тя ще му се подчини.

— Тя никога няма да се съгласи на развод — възразява възмутено Мери, повишава тон, а лицето ѝ е измъчено.

— Ще му се подчини във всичко, което съвестта ѝ позволява — поправям се аз.

Прибираме се у дома, а аз съм обзета от предчувствие за буря, която ще избухне в мига, в който вратата на спалнята на Мери се затвори зад нас. През целия път до дома, в кралската баржа, докато хората я поздравяваха с възгласи от речния бряг, тя беше спокойна и изпълнена с достойнство. Зае мястото си в задната част на баржата на златния си трон, като обръщаше глава надясно и наляво. Когато лодкарите я поздравяваха, тя вдигаше ръка; когато продавачките на риба на кея в Ламбет крещяха: „Бог да благослови вас, принцесо, и майка ви, кралицата“, тя сведе леко глава, за да покаже, че ги е чула, но да не прояви по друг начин нелоялност към баща си. Държеше се като марионетка на изопнати конци, но в мига, когато се прибираме у дома и вратата се затваря зад нас, тя рухва, сякаш всички конци са прерязани едновременно.

Свлича се на пода, разтърсвана от бурни ридания; невъзможно е да я утеша, невъзможно е да я накарам да замълчи. Очите и носът ѝ текат, дълбоките ѝ хлипове се превръщат в позиви за повръщане, а после тя започва да повръща скръбта си. Донасям леген и я потупвам по гърба, и тя не спира. Разтърсва се от нов напън, но не излиза нищо, освен жлъчка.

— Спрете — казвам. — Престанете с това, Мери, спрете.

През целия си живот до този момент тя не е проявявала неподчинение към мен, но виждам, че не може да спре; сякаш раздялата на родителите ѝ я е разкъсала. Тя се дави, кашля и хълца още известно време, сякаш ще изплюе дробовете си, сърцето си.

— Спрете, Мери — казвам. — Спрете да плачете.

Не вярвам, че изобщо може да ме чуе. Тя изпразва себе си, сякаш е предател, когото изкормват, дави се със сълзите си, с жлъчката, или слузта, и воплите ѝ продължават.

Издърпвам я, вдигам я от пода и я увивам в шалове, така стегнато, сякаш повивам бебе. Искам да се чувства прегърната, макар че майка ѝ не може да я прегърне, макар че баща ѝ я е оставил да падне. Стягам шаловете около надигащия се в напъни за повръщане корем, тя извръща глава от мен и се мъчи да си поеме дъх, докато затягам плата около тялото ѝ и я увивам плътно. Слагам я да легне по гръб на пода, като я държа за слабите рамене, и устата ѝ все така се отваря широко в неудържими ридания, скръбта все така я разкъсва. Люлея я като повито бебе, бърша сълзите, които се леят от зачервените ѝ, подути очи, бърша носа ѝ, попивам слюнката, която се стича от устата ѝ.

— Тихо — казвам нежно. — Тихо. Тихо, малка Мери, тихо.

Навън притъмнява и хлиповете ѝ стават по-тихи; тя си поема дъх, после надава тихо, скръбно хълцане, а после пак си поема дъх. Полагам ръка върху челото ѝ, което изгаря от топлина, и си мисля, че двамата заедно едва не убиха единственото си дете. През цялата тази дълга нощ, докато Мери заспива, изтощена от плач, а после се събужда и отново се разплаква, сякаш не може да повярва, че баща ѝ е изоставил майка ѝ и двамата са изоставили нея, забравям, че Катерина е права, че изпълнява Божията воля, че се е заклела да бъде кралица на Англия и че Бог я е призовал на този пост, както призовава онези, които обича. Забравям, че моята скъпа Мери е принцеса и не трябва никога да отхвърля името си, че Бог я е призовал, и че би било грях да се отрече от трона си, както би било грях да се отрече от живота си. Просто си мисля, че това дете, това петнайсетгодишно момиче, плаща ужасна цена за битката на родителите си; и би било по-добре за нея, както беше по-добре за мен, да се откаже напълно от кралското име и кралските претенции.

Дворът се разцепва и се разделя, като страна, която се готви за война. Някои са поканени на кралската обиколка из ловните имения на Англия, препускат по цял ден и се веселят по цяла нощ. Други остават с кралицата в Мор, където тя поддържа хубаво домакинство и голям двор. Мнозина се измъкват, за да отидат в собствените си къщи и земи и се молят да не бъдат принудени да избират на краля ли да служат, или на кралицата.

Монтагю пътува с краля, мястото му е до него, но продължава да е предан на кралицата. Джефри си отива у дома в Съсекс, при съпругата си в Лордингтън, която ражда първото им дете. Кръщават го Артур, на брата, когото Джефри обичаше най-много. Джефри веднага ми пише, за да помоли за издръжка за невръстния си син. Той е млад човек, не умее да задържа пари, и аз се засмивам при мисълта за достойното му за истински лорд разточителство. Той е твърде щедър към приятелите си и поддържа твърде охолно домакинство. Зная, че би трябвало да му откажа; но не мога. Освен това той дари семейството с още едно момче, а това е безценен подарък.

Оставам с принцеса Мери в двореца Ричмънд. Тя все още се надява да ѝ позволят да се присъедини към майка си, пише внимателни, любящи писма на баща си, получава само от време на време набързо надраскани отговори.

Предполагам, че пристига съобщение от него, когато виждам от прозореца на приемната ѝ половин дузина ездачи на пътя отдолу, които се насочват към двореца, завиват и влизат през големите порти. Чакам пред вратата на приемната да донесат писмото. Ще го занеса на самата принцеса, когато се върне от личния си параклис. Установявам, че вече се страхувам какви новини ще прочете.

Но се оказва, че това не е кралски пратеник, а старият Том Дарси, който се качва бавно по стълбите, държейки се за кръста, докато ме вижда да чакам, и тогава се изправя и се покланя.