Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Краката на Реджиналд поддават, той рухва на колене пред мен, със сведена глава, и казва:

— Простете ми.

Разменям си един ужасѐн поглед с Монтагю.

— Какво се е случило?

Лицето, което Реджиналд вдига към мен, е толкова бяло, сякаш умира от потната болест. Ръцете му, които стискат моите, са влажни и се тресат.

— Болен ли си? — питам във внезапен пристъп на страх. Нахвърлям се върху Монтагю: — Как можа да го доведеш тук болен? Принцесата…

Монтагю поклаща мрачно глава.

— Не е болен — казва. — Сби се. Повалиха го на земята.

Вкопчвам се в треперещите ръце на Реджиналд.

— Кой посмя да му причини това?

— Кралят го удари — казва Монтагю кратко. — Кралят извади кинжал срещу него.

Онемяла съм. Местя поглед от Монтагю към Реджиналд.

— Какво каза? — прошепвам. — Какво си направил?

Той свежда глава, раменете му се присвиват конвулсивно, и той надава ридание, подобно на сух, задавен напън за повръщане.

— Съжалявам, почитаема майко. Оскърбих го.

— Как?

— Казах му, че не съществува причина в Божия закон, в Библията, или в обичайното право той да напусне кралицата — каза той. — Казах му, че това е всеобщото мнение. А той стовари юмрук в лицето ми и грабна кинжал от масата. Ако Томас Хауард не го беше уловил, щеше да ме прониже.

— Но ти трябваше само да съобщиш какво смятат френските теолози!

— Те смятат така — казва той. Отпуска се назад на пети и вдига поглед към мен, и сега виждам как върху скулата на бледото му, красиво лице бавно се оформя голяма синина. Деликатната буза на сина ми носи следата от юмрука на Тюдор. Гняв започва да се надига в корема ми като гадене.

— Той имаше кинжал? Извади го срещу теб?

Единственият човек, на когото е позволено да носи оръжие в двора, е кралят. Той знае, че ако някога извади сабя, това би означавало, че напада беззащитен човек. И затова никой крал досега не е изваждал сабя или кинжал в двора. Това е против всички принципи на рицарството, които Хенри е усвоил като момче. Не е в природата му да вдига нож срещу невъоръжен противник; не е в природата му да се бие с юмруци. Той е силен, едър е, но винаги е сдържал гнева си и е контролирал силата си. Не мога да повярвам, че би прибягнал до насилие, не и спрямо по-млад, по-дребен мъж, не и спрямо един учен, не и спрямо един от своите. Не мога да повярвам, че би извадил нож точно на Реджиналд. Това не е някой от неговите другари, които се задяват с жени, бият се и пият; това е Реджиналд, покровителстваният от него учен.

— Раздразнил си го — обвинявам Реджиналд.

Той поклаща глава, без да вдига лице към мен.

— Трябва да си събудил с нещо гнева му.

— Не съм направил нищо! Той избухна в един миг — промърморва той.

— Пиян ли беше? — питам Монтагю.

Монтагю е мрачен, сякаш самият той е поел удара.

— Не. Херцогът на Норфолк почти хвърли Реджиналд в ръцете ми. Извлече го от личните покои на краля и го тласна към мен. Чувах как кралят реве зад него като животно. Наистина мисля, че кралят щеше да го убие.

Не мога да си представя това, не мога да го повярвам.

Реджиналд вдига поглед към мен, с потъмняваща синина на бузата, с ужасени очи.

— Мисля, че е полудял — казва той. — Беше като обезумял. Мисля, че нашият крал е полудял.

* * *

Набързо изпращаме Реджиналд в картузианския манастир в Шийн, където може да се моли в мълчание сред братята си и да остави синините си да избледнеят. Веднага щом се оправя достатъчно, за да пътува, го изпращаме обратно в Падуа, без да съобщим нито дума в двора. Имаше планове да го направят архиепископ на Йорк; но сега вече това няма да стане. Той никога няма да бъде възпитател на принцесата. Съмнявам се, че някога ще дойде отново в двора или ще живее в Англия.

— По-добре, че е извън страната — казва Монтагю твърдо. — Не смея да говоря за него на краля. Той беснее през цялото време. Проклина Норфолк, че е тласнал Улзи към смъртта му; проклина родната си сестра заради привързаността ѝ към кралицата. Не желае да вижда дори херцогинята на Норфолк, която заяви лоялността си към кралицата; не иска мнението на Томас Мор от страх какво ще каже той. Казва, че не може да има доверие на никого, на нито един от нас. По-добре е за семейството ни и за самия Реджиналд за известно време да е далече и да бъде забравен.

— Той каза, че кралят е полудял — казвам много тихо.

Монтагю се уверява, че вратата зад нас е плътно затворена.

— Честно казано, почитаема майко, и аз мисля, че кралят си е загубил ума. Той обичаше кралицата, разчиташе на преценката ѝ, и винаги е разчитал. Тя беше вярно и неотлъчно до него, откакто той най-напред се възкачи на трона на седемнайсет години. Той не може да си представи да бъде крал без нея. Никога не е управлявал страната без нея. Но е лудо влюбен в Дамата, а тя го измъчва денем и нощем със страст и спорове. А той не е младеж, не е момче, което може с лекота да се влюби и после отново да разлюби. Не е на подходяща възраст за хлапашка любов. Тук не говорим за поезия и пеене на песни под прозореца ѝ. Тя го измъчва с тялото си и ума си. Той е извън себе си от страст по нея, има моменти, когато си мисля, че ще си причини нещо лошо. Реджиналд го засегна по болното място.

— Толкова по-жалко за нас — казвам, мислейки си за Монтагю в двора, за Урсула, която се бори с името на Стафорд, и Джефри, вечно в спор със съседите си, опитващ се да насочи парламента към въпроса, който плаши всички там и те го избягват по-усърдно от когато и да било преди. — Щеше да е по-добре да останем незабелязвани за известно време.

— Той трябваше да докладва — казва Монтагю решително. — Беше нужен голям кураж, за да каже истината. Но е по-добре, че е извън страната. Така поне ще знаем, че не може отново да подразни краля.

Принцеса Мери и аз, с дамите ни, заминаваме за Уиндзор да посетим майка ѝ, докато кралят е на лятно пътуване със своята свита. Дворът отново е разделен; кралят и неговата любовница отново обикалят шумно големите имения на Англия, ловуват по цял ден и танцуват по цяла нощ, и се уверяват взаимно, че са на върха на щастието. Питам се колко дълго Хенри ще търпи това. Питам се кога празнотата на този живот ще го върне у дома при съпругата му.

Кралицата ни посреща на портата на замъка, застанала пред голямата порта, зъбчатата решетка на крепостната врата е надвиснала над нея, и дори отдалече, докато яздим нагоре по хълма към големите сиви стени, виждам в изправената ѝ осанка и начина, по който държи главата си нещо, което ми подсказва, че тя се е вкопчила здраво в куража си и че това е единственото, което я крепи.

Слизаме от конете си и аз се привеждам в реверанс, докато кралицата и дъщеря ѝ се вкопчват една в друга безмълвно, сякаш Катерина Арагонска, кралицата, потомка на крале по бащина и майчина линия, вече не се интересува от формалните любезности, а просто иска да вземе дъщеря си в обятията си и да не я пуска никога вече.

Двете успяваме да поговорим насаме едва след вечеря, когато принцеса Мери е изпратена да каже молитвите си и да си ляга; тогава Катерина ме вика в спалнята си, уж за да се молим заедно, ние придърпваме две столчета до огнището, затваряме вратата, и оставаме напълно сами.

— Той изпрати младия херцог на Норфолк да ме убеждава — казва тя. Виждам развеселеното ѝ изражение, и за момент, забравяйки ужасното ѝ положение, и двете се усмихваме, а после се разсмиваме открито.

— И той беше много, много умен и блестящ, така ли? — питам.

Катерина хваща ръката ми и се разсмива високо.

— Господи, как ми липсва баща му! — казва тя искрено. — Той не беше особено начетен, но имаше голямо сърце. Но този херцог, синът му, няма нито едното, нито другото! — Тя млъква рязко. — Все повтаряше: „Най-висши теологични авторитети, най-висши теологични авторитети“, а когато го попитах какво има предвид, каза: „Левитус, Левитус“.

Задъхвам се от смях.

— А когато казах, че винаги съм смятала за общоприет онзи пасаж от Второзаконие, в който се казва, че един мъж трябва да вземе за жена съпругата на покойния си брат, той каза: „Какво? Второзаконен? Какво е това, Съфолк? Второзаконен ли имате предвид? Не ми говорете за Писанието, по дяволите, никога не съм го чел. Имам си свещеник за тази работа. Имам свещеник, за да прави това вместо мен.“

— Херцогът на Съфолк, Чарлс Брандън, също ли беше тук? — питам, ставайки бързо отново сериозна.

— Разбира се. Чарлс би направил всичко за краля — казва тя. — Винаги го е правил. Не притежава никаква способност за преценка. Раздвоен е, разбира се. Знам, че съпругата му, вдовстващата кралица, си остава моя приятелка.

— Половината народ е на ваша страна — казвам. — Всички жени.

— Но това не променя нещата — казва тя спокойно. — Независимо дали народът смята, че съм права, или че греша, това не може да промени нещата. Трябва да живея живота си в положението, в което ме е поставил Бог. Нямам избор. Майка ми казваше, че трябва да стана кралица на Англия, още когато бях малко момиче на не повече от четири години, самият принц Артур избра за мен тази съдба от смъртното си ложе, Бог ме постави на това място по време на моята коронация. Само Светият Отец може да ми нареди нещо различно, а той все още не се е произнесъл. Но как приема това Мери според вас?

— Зле — казвам искрено. — Кърви обилно по време на месечните си неразположения, и те ѝ причиняват много болка. Съветвах се със знахарки и дори говорих с лекар, но изглежда, че никой от тях не може да предложи нищо, което да доведе до промяна. А когато знае, че между вас и баща ѝ има разногласия, не може да се храни. Поболяла се е от тревога. Ако я насиля да яде нещо, тя го повръща отново. Знае част от това, което се случва, само Светата Дева знае какво си мисли. Самият крал ѝ представи въпроса, казвайки, че вие изменяте на дълга си. Ужасна гледка е. Тя обича баща си, обожава го, и му е предана като на крал на Англия. А не може да живее без вас, не може да бъде щастлива, като знае, че се борите за името си и честта си. Това съсипва здравето ѝ — замълчавам и поглеждам сведеното ѝ лице. — Това продължава и продължава до безкрай, и не мога да ѝ кажа, че всичко ще свърши.