Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Първият признак за кралското посещение е пристигането на прислугата: конярите с препускащите в лек галоп коне, яздещи по четирима в редица, с мъжа в кралска ливрея в центъра, който държи четири чифта поводи, а конете вървят уверено напред. Зад тях идват тежковъоръжените войници, първо конниците в лека броня, после — след дълга пауза — по-бавните двуколки, които пренасят ловните соколи, с хрътките, тичащи успоредно с тях, една двуколка за малките кучета и домашните любимци, а после покъщнината. Богатата покъщнина на краля пътува пред него: завивките му, мебелите, килимите, гоблените, големите богатства на хазната. Само роклите, диадемите и накитите на Дамата заемат две отделни двуколки, а прислужничките ѝ яздят редом, без да смеят да откъснат очи от гардероба ѝ.

Зад тях идват готвачите с всички съдове за кухните и запасите за днешното пиршество и за утре.

Принцеса Мери, застанала до мен на кулата в двореца Ричмънд, загледана надолу към тази лъкатушеща кавалкада, докато тя се отправя към нас, казва с надежда:

— Той задълго ли ще остане?

Обгръщам по-здраво талията ѝ с ръка.

— Не. Оттук продължава. Идва само за деня.

— Къде отива? — пита тя, посърнала.

— Това лято ще пътува — предполагам. — Чува се, че в Лондон отново се е появила потната болест. Отново ще се мести от един дворец в друг.

— Тогава може би ще повика майка ми и мен, и ще бъде като годината, когато бяхме само ние?

Тя вдига поглед към мен, внезапно обзета от надежда.

Поклащам глава.

— Не и тази година, не мисля — казвам.

* * *

Кралят е твърдо решен да се държи мило с дъщеря си, почти сякаш иска да я спечели на своя страна. От момента, в който неговата баржа приближава до кея с гръмко изсвирване на тръби, до момента, в който той си тръгва по здрач, той ѝ се усмихва широко, взел я е под ръка, накланя глава да чуе думите ѝ. Изглежда така, сякаш позира за портрет, наречен „Любящ баща“, сякаш е актьор, участващ в поетична драма, а ролята му е „Добродетелен родител“.

Придружават го само шепа спътници: обичайните му приятели, Чарлс Брандън и съпругата му, Мери, вдовстващата кралица на Франция, моят братовчед Хенри Кортни и съпругата му, Гъртруд, синът ми Монтагю и още няколко благородници от личните покои. Мъжете от рода Болейн са на кралската баржа, но не се споменава никоя от двете блудници Болейн, а единствените дами, които се хранят заедно с нас, са онези, които придружават сестрата на краля.

Веднага щом кралят пристига, поднасят закуска, той лично нарязва най-добрите меса и налива най-хубавото разредено с вода вино за принцеса Мери. Нарежда ѝ да каже благодарствената молитва преди хранене вместо него и тя го прави тихо, на гръцки, а той хвали начетеността ѝ и нейната сдържаност. Кимва ми с благодарност.

— Вие полирате моя скъпоценен камък — казва той. — Благодаря ви, лейди Маргарет, вие сте наша скъпа приятелка и сродница. Не забравям, че бдите над близките ми и мен, като любяща майка, още от детството ми.

Покланям се и казвам:

— Удоволствие е да служа на принцесата.

Той се усмихва дяволито.

— Не е като мен, когато бях на нейната възраст — казва с игрив проблясък в очите, и си помислям: колко настойчиво измествате разговора към себе си. Колко жадно предизвиквате похвали.

— Ваша светлост беше най-чудесният принц — отвръщам. — Толкова палав! И толкова обичан!

Хенри се изкисква и потупва Мери по ръката.

— Обичах спорта — казва той. — Но никога не съм пренебрегвал учението. Всички казваха, че се справям блестящо с всичко, което правя. Но — той престорено свива рамене и леко се засмива, — хората винаги хвалят принцовете.

Вземат конете и излизат на лов, а аз поръчвам да ги чака пикник, когато се уморят. Срещаме се в гората да обядваме, а музикантите, скрити зад дърветата, свирят музика, композирана от самия крал. Той моли принцесата да му попее, тя прави малък реверанс на леля си, вдовстващата кралица, и изпява една песен на френски, за да ѝ достави удоволствие.

Вдовстващата кралица, която някога също беше принцеса Мери, се надига от масата, целува племенницата си и ѝ подарява гривна от злато и диаманти.

— Възхитителна е — казва ми тихо. — Принцеса до мозъка на костите — и аз знам, че и двете си мислим за малкото момче, което не е и никога не може да бъде принц.

След като приключват с обяда, има танци, и аз забелязвам, че Монтагю е застанал до мен, докато гледаме принцесата с младите ѝ дами.

— Кралицата е отседнала в замъка Уиндзор — казва той. — Но трябва да продължим. Довечера трябва да се срещнем с Дамата и нейната свита.

— Но нищо не се променя?

Той поклаща глава.

— Нищо не се променя. Така е сега: кралицата — в двора, а ние — обикаляме насам-нататък с Дамата. В лятото вече няма радост. Сякаш сме деца, избягали от къщи. Уморени сме от приключението, но трябва безкрайно да се преструваме, че си прекарваме чудесно.

— Той не е ли щастлив? Тя не го ли прави щастлив? — питам с надежда. Ако кралят не е доволен, тогава ще погледне другаде.

— Все още не я е имал — казва Монтагю безцеремонно. — Тя го разиграва. Тя е награда, която той трябва да спечели. Той все още ловува ден и нощ, надявайки се, че този ден, тази нощ, тя ще каже „да“. Боже мой, но тя наистина знае как да хване в капан един мъж! Винаги е на косъм да се предаде, но вечно се държи на една ръка разстояние, и се отдръпва миг преди той да постигне своето.

Кралят изглежда във възторг от лова, от деня, от времето, от музиката. Кралят е възхитен от всичко, но особено от компанията на дъщеря си.

— Как ми се иска да можех да ви взема с мен — казва той с обич. — Но майка ви няма да го позволи.

— Сигурна съм, че почитаемата ми майка ще го позволи — казва тя. — Сигурна съм, че би го позволила, ваша светлост. А почитаемата ми гувернантка би могла за един миг да приготви нещата ми и мен за тръгване — тя се разсмива тънък, изпълнен с надежда, малко нервен звук. — Бих могла да дойда веднага. Трябва само да наредите.

Той поклаща глава.

— Имахме известни разногласия — казва внимателно. — Почитаемата ви майка не разбира затруднението, в което се намирам. Бог ме направлява, дъще. Той ми нарежда да помоля майка ви да се отдаде на свят живот, благочестив живот, живот, изпълнен с уважение и утеха, който ще бъде чест за нея.

— Повечето хора биха казали, че тя има късмет, задето може да напусне този тревожен свят и да живее спокойно, заобиколена от почит и святост. Аз например не мога просто да се предам. Трябва да остана и да се боря в този свят. Трябва да опазя страната и да продължа рода си. Но майка ви би могла да бъде освободена от дълга си, може да бъде щастлива, може да води живот, който би я удовлетворил. Вие можете да отивате често при нея. Не и аз. Аз не мога да сваля товара си.

Тя захапва долната си устна с малките си бели зъби, сякаш се страхува да не каже не каквото трябва. Мръщи се от усилието да се съсредоточи върху думите му. Хенри се засмива и я погъделичква под брадичката.

— Не гледай толкова мрачно, малка принцесо! — възкликва той. — Тези тревоги са за родителите ти, не за теб. Има достатъчно време да разбереш какъв тежък товар нося. Но повярвай в това: майка ти не може да пътува с мен, докато пише на папата и иска от него той да ми заповядва, докато пише на своя племенник императора и му казва да ме порицае. Тя се оплаква от мен на други — е, това не е лоялно, нали? Оплаква се от мен, когато се опитвам да постъпя правилно, да изпълня Божията воля! И следователно не може да пътува с мен, макар че бих искал да бъде с мен. А ти също не можеш да пътуваш с мен. Много е жестоко от нейна страна да ни разделя, за да докаже правотата си. Не е работа на жената да влиза в спорове. Много е жестоко от нейна страна да ме изпраща сам на лятно пътуване. И е погрешно от нейна страна, против Божията повеля, да се настройва против съпруга си. Трудно е — продължава кралят, самосъжалението прави гласа му по-дълбок и по-плътен. — Това е труден път за мен, без съпруга до себе си. Майка ти не мисли за това, когато се изправя срещу мен.

— Сигурна съм… — започва принцеса Мери, но баща ѝ вдига ръка, за да я накара да замълчи.

— Бъди съвсем сигурна в едно: постъпвам така, както е правилно за теб, за кралството, и за майка ти — прекъсва я той. — Изпълнявам Божията воля. Бог говори направо на кралете, знаеш ли. Така че всеки, който говори против мен, говори против волята на Самия Бог. Те всички казват това — мъжете на новото познание. Всички го пишат. Неоспоримо е. Подчинявам се на Божията воля, а майка ти заблудено следва собствената си амбиция. Но поне знам, че мога да разчитам на твоята обич и покорство. Моята малка дъщеря. Моята принцеса. Моята единствена истинска обич.

Очите ѝ се пълнят със сълзи, устната ѝ трепери; тя е разкъсвана между лоялността към майка си и въздействащото, силно очарование на баща си. Не може да оспорва авторитета му; прави реверанс на бащата, когото обича.

— Разбира се — изрича тя.

Бившият кардинал, Улзи, е починал на път за Лондон, преди да може да се изправи пред съда, точно както предрече Девата от Кент. Благодаря Богу, че ни е спестена гледката на един кардинал, изправен на съд. На братовчеда Хенри Кортни беше казано, че ще трябва да представи обвиненията в подкупничество и магьосничество; но Бог е милостив и нашето семейство няма да омърси ръцете си с кръвта му. Не бихме могли да изпратим на ешафода един кардинал, макар Том Дарси да казва, че е мажел да го направи. Тримата Болейн, братът и сестрите, танцуваха пред двора, за да отпразнуват събитието, в поетична драма, представяща прокълнатите. Изглеждаха като излезли от пъкъла с почернени със сажди лица и с пръсти като нокти на хищни птици. Бог знае какво ни чака. Улзи беше достатъчно лош, но сега съветниците на краля са семейство от нищожества, които се обличат като дяволи, за да отпразнуват смъртта на един невинен човек. Изгорете това.