Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Погрешно е.

— Много погрешно.

Монтагю отпуска лице в ръцете си.

— В такъв случай какво ще стане сега?

— Изслушването продължава. Предполагам, че сигурно ще отнеме дни, може би седмици. Ще изслушват всевъзможни теолози, а кралят е поръчал да му доставят книги и ръкописи от целия християнски свят, за да докаже тезата си. Поръчал е на Реджиналд да му намери и купи книги. Изпрати го в Париж да се съветва с учените.

— Реджиналд отива в Париж? Защо, кога ще тръгне?

— Вече замина. Кралят го изпрати в мига, когато кралицата излезе от съдебната зала. Тя ще се обърне към Рим, за да обжалва, няма да приеме присъдата на Улзи в английски съд. Така че кралят ще има нужда от чуждестранни съветници, именити теолози от целия християнски свят. Англия няма да е достатъчна. Това е единствената му надежда. В противен случай папата ще каже, че те са били женени пред Бога и нищо не може да ги раздели.

Синът ми и аз се поглеждаме, сякаш светът, който познаваме, се променя неузнаваемо.

— Как може той да направи това? — питам простичко. — То е против всичко, в което е вярвал някога.

Монтагю поклаща глава.

— Успял е сам да убеди себе си — казва той проницателно. — Това е като любовните му стихотворения. Посвещава се на някаква преструвка, а после убеждава себе си, че тя е вярна. Сега иска да повярва, че Бог му говори пряко, че съвестта му може да го направлява по-добре от всичко друго; убедил е себе си, че е влюбен в тази жена, убедил се е, че бракът му е невалиден, и сега иска всички да се съгласят с него.

— А кой ще възрази? — питам.

— Епископ Фишър би могъл, Томас Мор вероятно не, Реджиналд не може — казва Монтагю, отмятайки изтъкнатите учени на пръсти. — Ние би трябвало да възразим — казва, изненадващо.

— Не можем — казвам. — Ние не разполагаме с необходимите познания. Ние сме само едно семейство.

Кралят, горчиво разочарован от Улзи и кардинала, когото доведе от Рим, за да се опита да постигне компромис, потегля на пътуване без кралицата. Придворните, които е избрал за спътници, яздят с него, сред тях е и Ан Болейн. Говори се, че били много весели. Той не праща да повикат дъщеря му, а тя ме пита дали ще бъде повикана да се присъедини към него и майка си това лято.

— Не мисля — казвам внимателно. — Не мисля, че ще пътуват заедно тази година.

— Тогава може ли да отида на гости при майка ми, кралицата?

Тя вдига поглед от ръкоделието си, където бродира с черен конец една риза за баща си, точно както я е научила майка ѝ.

— Ще пиша да попитам — казвам. — Но е възможно баща ви да предпочита да останете тук.

— И да не виждам него или майка си?

Невъзможно е да я излъжа, когато ме гледа с този свой прям, честен поглед.

— Така мисля, скъпа моя — това е единственото, което казвам. — Времената са трудни. Трябва да бъдем търпеливи.

Тя стиска устни, сякаш за да попречи от тях да се откъсне дори една критична дума. Навежда се малко по-ниско над работата си.

— Баща ми ще се разведе ли с майка ми? — пита.

В нейната уста тази дума прозвучава като богохулство. Тя вдига поглед към мен, сякаш очаква да ѝ направя забележка, сякаш самата дума е мръсна.

— Случаят беше отнесен до Рим — казвам. — Знаехте ли това?

Едно леко кимване ми подсказва, че е чула отнякъде.

— Светият Отец ще отсъди. Просто трябва да чакаме и да разберем какво мисли той. Бог ще го напътства. Трябва да имаме вяра. Светият Отец знае какво е правилно в този случай; Бог ще му проговори.

Тя издава лека въздишка и се размърдва на мястото си.

— Боли ли ви? — питам, като я виждам да се привежда леко напред, сякаш за да облекчи спазъм в корема си.

Тя веднага се изправя, раменете ѝ се смъкват, главата ѝ е високо вдигната, както се очаква от принцеса.

— Ни най-малко — казва тя.

* * *

Синът ми Джефри е удостоен с почести, когато дворът заминава от Лондон. Получава рицарско звание за службата си към краля в парламента. Джефри става сър Джефри, както е редно. Мисля си колко щеше да се гордее съпругът ми, и не мога да се възпра да не се усмихвам цял ден заради честта, оказана на сина му.

Монтагю пътува с двора, докато придворните яздят по огряната от слънцето долина на Темза, отсядат в благороднически имения, ловуват всеки ден, танцуват всяка вечер. Ан Болейн е господарка на всичко, което вижда. Той ми изпраща една набързо надраскана бележка:

Спрете да плащате подкуп на Улзи, Дамата се е обърнала срещу него и той със сигурност ще изпадне в немилост. Изпратете още една от малките си бележки на Томас Мор, обзалагам се на една златна монета, че той ще бъде новият лорд канцлер.

Принцесата знае, че е дошъл пратеник от двора, и вижда радостното изражение на лицето ми.

— Добри новини? — пита тя.

— Добри новини — казвам ѝ. — В този ден един много честен човек постъпи на служба при баща ви и поне той ще го съветва добре.

— Синът ви Реджиналд? — пита тя с надежда.

— Негов приятел и събрат-учен — казвам. — Томас Мор.

— Какво е станало с кардинал Улзи? — пита ме тя.

— Напуснал е двора — казвам. Не ѝ разказвам, че Девата от Кент е предсказала, че той ще умре сам и в мизерия, ако насърчи краля да изостави съпругата си; и сега кардиналът е съвсем сам, а здравето му запада.

Отвеждам принцеса Мери, облечена в най-хубавата си рокля, увита в кожи, с кралската баржа надолу по реката до Гринич за Коледа, и ние отиваме право в покоите на майка ѝ.

Кралицата ни чака. Дамите ѝ се усмихват, когато принцеса Мери изтичва през залата за аудиенции в личните покои, и майка и дъщеря се прегръщат силно, сякаш не биха понесли да бъдат разделени никога вече.

Катерина хвърля поглед към мен над сведената глава на дъщеря си, и сините ѝ очи се пълнят със сълзи.

— Та вие, Маргарет, ми отглеждате една красавица — казва тя. — Весела Коледа, скъпа моя.

Толкова съм трогната от гледката на двете, отново заедно след толкова дълго време, че едва мога да отговоря.

— Добре ли сте? — това е единственият въпрос, който малката принцеса задава на майка си, като се дръпва назад да се вгледа в изнуреното ѝ лице. — Мамо? Добре ли си?

Тя се усмихва, и знам, че ще излъже дъщеря си, както всички правим напоследък. Ще изрече храбра малка лъжа с надеждата, че това малко момиче ще порасне и ще стане жена, без да понесе сърдечната мъка да узнае, че баща ѝ греши в мислите си, греши в живота си, и греши във вярата си.

— Много съм добре — казва тя решително. — И което е по-важно, сигурна съм, че постъпвам правилно пред Бога. Това трябва да ме направи щастлива.

— Щастлива ли сте? — пита малката принцеса със съмнение.

— Разбира се — казва майка ѝ.

Празненството е пищно, сякаш Хенри се опитва да покаже на света сплотеността на семейството си, богатството и властта си, и блясъка на двора си. Отвежда кралицата до трона ѝ с обичайната си вежливост, разговаря изключително мило с нея, докато вечерят, и никой, който ги види седнали един до друг, усмихнати, не би си помислил, че това са двама души, които са се отчуждили.

На децата му, незаконороденото и истинската наследница, е оказана еднаква почит в безумно подкопаване на дворцовия ред. Гледам как принцеса Мери влиза в голямата зала заедно с едно нищожество: десетгодишното момче, копелето на Беси Блаунт. Но те представляват красива двойка. Принцесата е толкова изящна и крехка, а момчето — толкова красиво и високо за възрастта си, че вървят с една и съща крачка, главите им с медночервени коси са на едно ниво. Навсякъде наричат малкия Хенри Фицрой „херцог на Ричмънд“; това усмихнато дете с коси с бакърен цвят е най-великият херцог в страната.

Принцеса Мери го държи за ръка, докато влизат за коледното празненство, а когато той отваря новогодишния подарък от баща си, краля — великолепен комплект от позлатени чаши и съдинки — тя се усмихва и ръкопляска, сякаш се радва да го види така високо възнаграден. Тя хвърля поглед към мен през залата и вижда лекото ми одобрително кимване. Ако от една принцеса на Англия се изисква да се отнася към незаконородения син на баща си като към почитан полубрат, вицекрал на Ирландия, глава на Северния Съвет, тогава моята малка принцеса — истинската принцеса на Англия, Уелс, Ирландия и Франция — може да се покаже на висота в това изпитание.

Дамата не присъства, така че ни е спестено блъскането ѝ пред по-достойните от нея; но е излишно някой да се надява, че тя вече е омръзнала на краля, защото баща ѝ е навсякъде, перчещ се с новата си титла.

Томас Болейн, човекът, който някога с голяма радост служеше като управител на земите ми, сега е граф на Уилтшър и Ормънд, докато красивият му, но напълно безполезен син Джордж е лорд Рочфорд, назначен в личните покои на краля заедно с моя братовчед Хенри Кортни — където се съмнявам, че между тях ще цари съгласие. Отсъстващата, за щастие, дъщеря става лейди Ан, а предишната блудница от рода Болейн, Мери Кери, сега заема два противоречащи си поста: главна компаньонка и единствена довереница на сестра си, и твърде смутена придворна дама на кралицата.

Монтагю ми разказва, че на банкета, даден преди Коледа, в чест на забележителното издигане на Томас Болейн, дъщеря му Ан вървяла пред една принцеса по рождение: пред Мери, вдовстващата кралица на Франция. Не мога да си представя любовницата на краля да върви пред сестрата на краля, дъщерята на моя управител да предхожда по сан една вдовстваща кралица. Единствената ми утеха, когато Монтагю ми разказва за това, е да съзнавам, че Ан Болейн си е създала страховит враг. Вдовстващата кралица е свикнала да бъде първа в двора по ранг, красота и остроумие, и една блудница от рода Норфолк няма да ѝ отнеме мястото без битка.