Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Арестуван? — прошепвам най-големия си страх.

— Избягал — казва тя кратко.

— Къде? — питам, ужасена. — О, Господи. Къде е отишъл?

— При императора на Свещената Римска империя Максимилиан, за да събере армия срещу краля — тя се дави, сякаш думите са заседнали в гърлото ѝ, но трябва да ме попита: — Маргарет, кажи ми — нали не си знаела нищо за това?

Поклащам глава, вземам ръката ѝ, срещам погледа ѝ.

— Закълни се в това — настоява тя. — Закълни се.

— Нищо. Нито дума. Кълна се. Не ми се е доверил.

И двете мълчим, докато си мислим за онези, на които той обикновено се доверява: зетят на кралицата, Уилям Кортни, моят братовчед Томас Грей, братовчед ни Уилям дьо ла Поул; моят втори братовчед Джордж Невил; нашият сродник Хенри Баучър. Ние сме една подробно описана в архивите, добре позната мрежа от братовчеди и сродници, здраво преплетени и обвързани чрез брачни и кръвни връзки. Плантагенетите се разпростират из цяла Англия, напорист, смел, сякаш неизчерпаем род от амбициозни момчета, воини и плодовити жени. А срещу нас — само четирима Тюдори: една стара жена, нейният неспокоен син, и техните наследници Артур и Хари.

— Какво ще стане? — питам. Изправям се на крака и прекосявам стаята, за да затворя прозореца. — Вече съм добре.

Тя протяга ръце към мен и ние се прегръщаме плътно за миг, сякаш все още сме млади жени, които чакат новините от Бозуърт, изпълнени с ужас.

— Той не може никога да се прибере у дома — казва тя нещастно. — Няма да видим братовчеда Едмънд никога повече. Никога. А шпионите на краля със сигурност ще го открият. Сега той наема стотици хора, които да дебнат; където и да е Едмънд, те ще го намерят…

— А после ще открият всеки, с когото той някога е говорил — предричам.

— Нали не и ти? — иска отново да се увери тя. Понижава гласа си до шепот. — Маргарет, наистина — нали не и ти?

— Не и аз. Нито дума. Знаеш, че съм глуха и няма за измяната.

— А после или тази година, или следващата, или по-следващата, ще го доведат у дома и ще го убият — казва тя с равен тон. — Нашия братовчед Едмънд. Ще трябва да го гледаме как върви към ешафода.

Издавам лек, печален стон. Хващаме се за ръце. Но в тишината, докато мислим за нашия братовчед и ешафода на Тауър Хил, и двете съзнаваме, че вече сме преживели и по-лоши неща от това.

Не оставам за кралската сватба, а заминавам за Лъдлоу преди младата двойка, за да се уверя, че замъкът е затоплен и удобен, готов за пристигането им. Докато кралят поздравява усмихнато всичките си сродници от рода Плантагенет с пресилена, сладникава привързаност, се радвам, че съм далече от двора, защото се боя, че с очарователните си маниери ме задържа в залата, докато шпионите му претърсват покоите ми. Кралят е най-опасен, когато е привидно щастлив, когато търси компанията на придворните си, обявява забавни игри, настоява да танцуваме, смее се и се разхожда из залата на пиршеството, докато отвън, в затъмнените галерии и тесни улици, шпионите му си вършат работата. Може и да нямам нищо за криене от Хенри Тюдор; но това не означава, че искам да бъда наблюдавана.

Така или иначе, кралят е наредил младата двойка да дойде в Лъдлоу след венчавката си, без никакво отлагане, и аз трябва да подготвя нещата за тях. Горкото момиче ще трябва да отпрати повечето си испански придружителки и да пътува през цялата страна в най-лошото зимно време до замък, намиращ се на близо двеста мили от Лондон и на цял живот разстояние от удобството и лукса на дома ѝ. Кралят иска Артур да покаже невестата си, да впечатли всички по пътя със следващото поколение от рода на Тюдорите. Измисля начини да утвърди мощта и блясъка на новата власт: не мисли за една млада жена, която тъгува за майка си, в чужда земя.

Нареждам на слугите в Лъдлоу да обърнат замъка надолу с главата, да изжулят подовете и да почистят с четки каменните стени, а после да окачат скъпите, топли гоблени. Викам дърводелци да сменят пантите на вратите, за да се опитаме да избегнем течения. Купувам огромна нова бъчва, прерязана наполовина, от търговците на вино, за да служи за вана на принцесата; братовчедка ми, кралицата, ми пише, че инфантата очаква да се къпе всеки ден — чудат чуждоземски навик, от който се надявам, че ще се откаже, когато почувства студените ветрове, които блъскат кулите на замъка Лъдлоу. Поръчвам да ушият и сложат нови завеси за леглото, в което ще спи тя — и се надяваме, че принцът ще стига до него всяка нощ. Поръчвам нови ленени чаршафи от търговците на платно в Лондон, и те ми изпращат най-доброто, най-хубавото, което може да се купи с пари. Изтърквам подовете и посипвам нови ароматни билки, така че всички стаи да ухаят опияняващо на лятно сено и полски цветя. Почиствам комините, за да могат нейните огньове от ябълково дърво да горят ярко. Поръчвам от околностите на малкия замък най-добрата храна: най-сладкия мед, най-добре приготвения ейл, плодове и зеленчуци, складирани още от прибирането на реколтата, качета с осолена риба, пушени меса и големите пити сирене, което в тази част от света приготвят толкова добре. Предупреждавам хората, че ще имам нужда от постоянен запас от пресен дивеч, и че ще трябва да колят животните и пилетата си, за да обслужват замъка. Нареждам на всичките стотици слуги, на всички икономи да се уверят, че всичко, за което отговарят, е в пълен ред; а после чакам, всички чакаме, пристигането на двамата, които са надеждата и светлината на Англия, и които ще трябва да живеят под моите грижи, да се научат да бъдат принц и принцеса на Уелс, и да заченат син възможно най-скоро.

Гледам през разпръснатите сламени покриви на градчето на изток, надявайки се да видя полюшващите се знамена на кралската стража да се задават по мокрия, хлъзгав изровен път към портата Гладфорд, когато вместо това виждам един-единствен конник, препускащ бързо. Веднага разбирам, че това означава лоши новини: първата ми мисъл е за безопасността на сродниците ми Плантагенети, намятам пелерината си и забързвам надолу към портите на замъка, така че съм готова, с блъскащо в гърдите ми сърце, когато той се приближава в тръс по калдъръмения път от широката главна улица и скача пред мен, коленичи и ми подава запечатано писмо. Вземам го и разчупвам печата. Първият ми страх е, че бунтовният ми сродник Едмънд дьо ла Поул е бил заловен и ме е посочил като съзаклятница. Толкова съм изплашена, че не мога да прочета небрежно надрасканите букви върху листа.

— Какво има? — питам кратко. — Какви новини?

— Лейди Маргарет, съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но децата ви бяха много болни, когато тръгнах от Стортън — казва той.

Примигвам към разкривените букви и се заставям да прочета кратката бележка от моя управител. Той пише, че деветгодишният Хенри се е разболял от треска и има червен обрив. Артур, който е на седем години, е добре, но се боят, че Урсула е зле. Тя плаче и, изглежда, има главоболие, и със сигурност има треска в момента, в който той ми пише. Тя е само на три години, опасно време за дете, което излиза от бебешката възраст. Той дори не споменава бебето, Реджиналд. Трябва да приема, че той е жив и здрав в детската стая. Нима управителят не би ми казал, ако бебето ми беше вече мъртво?

— Не и потната болест — казвам на пратеника, назовавайки новата болест, от която всички се страхуваме, болестта, която последва армията на Тюдор и едва не изтри от лицето на земята Лондон, когато жителите му се събраха да го посрещнат. — Кажете ми, че не е потната болест.

Той се прекръства.

— Моля се да не е. Мисля, че не е. Никой не беше… — той млъква рязко. Иска да каже, че никой не е починал — доказателство, че това не е потната болест, която убива здрав човек за един ден, без предупреждение. — Изпратиха ме на третия ден от болестта на най-голямото момче — казва. — Беше издържал три дни, когато тръгнах. Може би все още…

— А бебето Реджиналд?

— Прибран е при дойката си в нейната селска къща, далече от къщата.

Виждам собствения си страх върху бледото му лице.

— А вие? Как сте вие, сър? Никакви признаци?

Никой не знае как болестта се пренася от едно място до друго. Някои хора смятат, че пратениците я пренасят по дрехите си, по хартията на съобщенията, така че самият човек, който ти носи предупреждение, ти носи и смъртта.

— Аз съм добре, слава Богу — казва той. — Никакъв обрив. Никаква треска. Иначе нямаше да се доближа до вас, милейди.

— По-добре да се прибера у дома — казвам. Разкъсвам се между дълга си към Тюдорите и страха за децата си. — Съобщете в конюшнята, че ще потегля до един час, и че ще имам нужда от ескорт и резервен ездитен кон.

Той кимва, повежда коня си през отекващия сводест вход и излиза в двора на конюшнята. Отивам да кажа на дамите си да приготвят дрехите ми и че една от тях ще трябва да язди с мен в това зимно време, защото трябва да стигнем до Стортън, децата ми са болни и трябва да бъда с тях. Стискам зъби, докато рязко давам заповеди: броят на мъжете в стражата, храната, която ще трябва да носим със себе си, подплатеното наметало, което искам да пристегнат на селото ми, защото може да завали дъжд или сняг, и другото, което ще нося. Не си позволявам да мисля за целта на пътуването си. Преди всичко, не си позволявам да мисля за децата си.

Животът е риск: кой знае това по-добре от мен? Кой знае с по-голяма сигурност, че бебетата умират лесно, че децата се разболяват по най-дребна причина, че кралската кръв е фатално слаба, че смъртта върви зад моето семейство, Плантагенетите, като вярна черна хрътка?

Намирам дома си в състояние на трескаво безпокойство. И трите деца са болни, само бебето, Реджиналд, не се облива в пот и няма червен обрив. Отивам в детската стая веднага. Най-големият, деветгодишният Хенри, спи тежко в голямото легло с балдахин; брат му Артур се е свил на кълбо до него, а на няколко крачки от тях момиченцето ми, Урсула, се мята и върти в малкото си легло, което през деня прибираме под голямото. Поглеждам ги и чувствам как стискам зъби.