Почукването на вратата стряска всички ни, а принцеса Мери вдига поглед, все още притиснала пръсти върху струните, когато моят управител влиза с поклон в стаята и казва:

— Един джентълмен на портата, ваше благородие. Казва, че е ваш син.

— Джефри?

С усмивка се изправям на крака.

— Не, щях да позная господаря, разбира се. Казва, че е синът ви от Италия.

— Реджиналд? — питам.

Принцеса Мери се надига и казва тихо:

— О, лейди Маргарет!

— Пуснете го да влезе — казвам.

Управителят кимва, отстъпва встрани, и Реджиналд — висок, красив, тъмноок и тъмнокос, влиза в стаята, обхваща всички с един бърз поглед, и коленичи в краката ми за моята благословия.

Полагам ръка върху гъстата му тъмна коса и прошепвам думите, а после той се изправя, по-висок от мен и се навежда да ме целуне по двете бузи.

Веднага го представям на принцесата и той ѝ се покланя дълбоко. Руменината нахлува в бузите му, когато тя му протяга двете си ръце.

— Чувала съм толкова много за вас и вашите познания — казва тя. — С голямо възхищение прочетох много от това, което сте писали. Майка ви сигурно е много щастлива, че сте си у дома.

Той ми хвърля усмивка през рамо, и аз виждам едновременно скъпото си малко момче, което трябваше да отдам на Църквата, и високия, сдържан, независим млад мъж, в какъвто се е превърнал през тези години на учение и изгнание.

— Ще останеш ли тук? — питам го. — Всеки момент ще отидем на вечеря.

— Разчитах на това! — възкликва той непринудено. На принцесата казва: — Когато тъгувам за Англия, ми липсват вечерите от детството ми. Майка ми още ли поръчва агнешки пай с дебела хлебна коричка?

Принцесата прави малка гримаса.

— Радвам се, че сте тук да го ядете — казва тя с поверителен тон. — Защото аз непрекъснато я разочаровам, като не се храня обилно. И спазвам всички пости. Тя казва, че съм твърде педантична.

— Не, права сте — казва той бързо. — Постите са създадени, за да ги съблюдаваме, както за доброто на човека, така и за Божия прослава.

— Искате да кажете, за наше добро? Искате да кажете, че е хубаво да се гладува?

— За онези, които ходят за риба — обяснява той. — Ако всички в християнския свят не ядат нищо друго в петък, освен риба, тогава рибарите и децата им ще се хранят добре през остатъка от седмицата. Божията воля винаги иска най-висшето благо за хората. Неговите закони прославят и небето, и земята. Силно вярвам, че делата и вярата действат заедно.

Принцеса Мери ме стрелва с палава малка усмивка, сякаш за да отбележи точка в негова полза.

— И аз мисля така — казва тя.

— А да поговорим ли за синовното покорство? — предлагам.

Реджиналд вдига ръце с дланите нагоре в шеговит протест.

— Почитаема майко, покорно ще дойда на вечеря, и вие ще ми нареждате какво да ям и какво да казвам.

* * *

На вечеря сме приказливи и весели. Реджиналд произнася благодарствената молитва преди хранене на гръцки и слуша музикантите, които свирят, докато се храним. Разговаря с възпитателя на принцесата, Ричард Федърстън, и двамата споделят въодушевлението си за новото познание и убежденията си, че лютеранството е чиста ерес. Реджиналд се възхищава на танците, а принцеса Мери хваща Констанс за ръката и танцува с дамите си пред него, сякаш той е важен посетител. След вечеря наблюдавам Мери, докато казва молитвите си, и докато се покатерва в голямото легло с балдахин, тя ми се усмихва широко.

— Синът ви е много красив — казва тя. — И много начетен.

— Такъв е — казвам.

— Мислите ли, че баща ми ще го назначи за мой възпитател, когато доктор Федърстън ни напусне?

— Би могъл.

— Не ви ли се иска да го направи? Не мислите ли, че той би бил много добър възпитател, толкова мъдър и старателен?

— Мисля, че ще ви кара да учите много усърдно. Точно сега самият той учи иврит.

— Нямам нищо против ученето — уверява ме тя. — Би било чест да работя с възпитател като него.

— Е, във всеки случай, време е да заспивате.

Не смятам да насърчавам никакви момичешки мечти за Реджиналд у една млада жена, която ще трябва да се омъжи за човека, когото баща ѝ посочи, и чието бъдеще в момента изглежда много неясно.

Тя повдига лице за целувката ми, а аз съм трогната до дълбока нежност от изящната ѝ красота и свенливата ѝ усмивка.

— Бог да ви благослови, моя малка принцесо — казвам.

* * *

Двамата с Реджиналд отиваме сами в личната ми стая, нареждам на слугите да сложат столовете пред огнището и да ни оставят с чаша вино, малко орехи и сушени плодове, да разговаряме насаме.

— Тя е възхитителна — казва той.

— Обичам я като родна дъщеря.

— Разкажете ми семейните новини, за братята и сестра ми.

Усмихвам се.

— Всички са добре, слава богу, макар Артур да ми липсва повече, отколкото смятах за възможно.

— А как е момчето на Монтагю? — пита той с усмивка, веднага разпознавайки детето, което ще бъде мой любимец, тъй като ще бъде продължител на семейното име.

— Добре е — казвам с широка усмивка. — Бърбори, тича наоколо, силен като всеки принц на Плантагенетите. Своеволен, дързък — възпирам се, за да не започна да изреждам последните неща, които е казал. — Забавен е — казвам му. — Същият е като Джефри на неговата възраст.

Реджиналд кимва.

— Е, той ме повика — казва без предисловие, знаейки, че веднага ще разбера, че има предвид краля. — Време е скъпото ми образование и дългото ми учение да влязат в работа.

— Те влизат в работа — отвръщам незабавно. — Той се допитва до теб какво според теб е еретично, и какво — не, освен това знам, че съветваш Томас Мор, а кралят разчита на него.

— Не е нужно да ме насърчаваш — казва той с лека усмивка. — Отминал съм възрастта, когато имах нужда от одобрението ти. Аз не съм наследникът на Монтагю, който трескаво се стреми да спечели благоволението ти. Знам, че служих добре на краля в университетите, в писмата си до папата, и в Падуа. Но сега той иска да се прибера у дома. Има нужда от съветници и помощници в двора, които познават света, които имат приятели в Рим, които могат да водят спор с всеки от тях.

Придърпвам шала си и се загръщам, сякаш в стаята има течение, което ме кара да потръпна, макар че пъновете са натрупани високо и сияят в червено, а топлите гоблени висят неподвижно по стените.

— Няма да го посъветваш да напусне кралицата — казвам направо.

— Доколкото знам, не съществуват възможни основания — казва той просто. — Но той може да ми нареди да изуча книгите, които е събрал, за да отговоря на този въпрос — ще се изненадаш колко голяма библиотека е събрал от книги на тази тема. Дамата също му носи книги, и мой дълг ще бъде да им отговоря. Някои от тях са твърде еретични. Той ѝ позволява да чете книги, които Мор и аз бихме забранили. Дори някои, които вече наистина са забранени. Тя даже му ги носи. Ще му обясня грешките в тях, и ще защитя Църквата от тези опасни нови идеи. Надявам се да служа и на Църквата, и на краля. Той може да ме помоли да се посъветвам с други теолози, това не може да навреди. Редно е да проуча с какви правомощия разполага, и да го посъветвам дали те могат да му послужат в случая. Той плащаше, за да се образовам, за да мога да мисля заради него. Ще направя това.

— В ущърб на кралицата и принцесата е бракът изобщо да бъде поставян под въпрос! — казвам гневно. — Книгите, които оспорват положението на кралицата, или тези, които оспорват влиянието на Църквата, би трябвало да бъдат забранени без никакво обсъждане.

Той свежда глава.

— Да, почитаема майко, зная, че това нанася голяма вреда на една велика жена, която не заслужава нищо друго, освен уважение.

— Тя ни спаси от бедността — напомням му.

— Знам.

— Аз я познавам и обичам, откакто беше момиче на шестнайсет години.

Реджиналд отново свежда глава.

— Ще направя проучвания и ще кажа мнението си на краля, безпристрастно — казва той. — Но ще направя това. Мой дълг е да го направя.

— А тук ли ще живееш? — За мен е радост да видя сина си, но не сме живели под един и същ покрив, откакто той беше шестгодишно момче. Не знам дали държа на всекидневната компания на този независим млад мъж, който мисли, както пожелае, и няма навик да се подчинява на майка си.

Той се усмихва, сякаш знае това много добре.

— Ще отида при братята картузианци в Шийн — казва. — Ще живея отново в мълчание. И ще мога да те посещавам. Точно както някога.

Правя малък жест с ръка, сякаш за да отблъсна спомените за онези дни.

— Не е така, както беше — казвам. — Сега имаме добър крал на трона и благоденстваме. Можеш да останеш там по избор — не защото нямаш къде другаде да отидеш, не защото не мога да си позволя да ти дам подслон. Сега времената са различни.

— Знам — казва той меко. — И благодаря на Бог, че живеем в толкова различни времена.

— Но не слушай клюките там — предупреждавам го. — Говореше се, че в манастира имало документ със старо пророчество за семейството, за нас. Предполагам, че е унищожен, но не се вслушвай в приказките за него.

Той се усмихва и поклаща глава към мен, сякаш съм стара, глупава жена, която се стряска от сенки.

— Не е нужно да слушам, но цялата страна говори за Девата от Кент, която предсказва бъдещето и предупреждава краля да не изоставя съпругата си.

— Няма значение какво казва тя. — Отричам истината — хиляди се стичат да я чуят какво казва. Но съм твърдо решена Реджиналд да не бъде сред тях. — Не се вслушвай в клюки.

— Почитаема майко — напомня ми той, — те са орден, който държи на мълчанието. Там няма клюки. Не е позволено да се изрича дори една дума.