Това не е единствената ми тревога в тези времена. Надявах се, че изборът на краля да се скрие от потната болест със съпругата и дъщеря си ще има обичайните си последствия: да му напомни каква приятна спътница е съпругата му от близо двайсет години. Но научавам от Монтагю, който посещава малкия пътуващ двор, че кралят всеки ден пише писма до отсъстващата дъщеря на Болейн, че съчинява поезия, която посвещава на тъмните ѝ очи, и открито копнее за нея. Макар това да изглежда странно, дворът ще се върне в Лондон, оглавяван от крал и кралица, които са останали заедно, вкопчвайки се един в друг през време на опасността, но щом се върнат в Уестминстър, кралят ще поднови опитите си да убеди кралицата да отстъпи мястото си на младо момиче с ниско потекло.

Поне синът ми Джефри не ми дава повод за тревога. Нито той, нито Констанс се разболяват от потната болест, и когато отивам в Лондон, те се връщат в къщата си в Лордингтън в Съсекс. Джефри поддържа земята толкова добре и се справя толкова умело с арендаторите и съседите си, че без колебание му давам правото да влезе в парламента. Мястото в Уилтън е моят подарък и аз му го връчвам.

— Можеш да използваш това като стъпка за издигане в двора — казвам му след вечеря, в последната ни вечер заедно, преди да замине за дома си, а аз да отида в двора. Констанс тактично се е оттеглила, тъй като знае, че обичам да бъда с Джефри и да съм свободна да говоря с него за всичко. От всичките ми момчета именно той винаги е бил най-близко до сърцето ми. Още от бебе той никога не се е делил от мен.

— Като Томас Мор? — предполага той.

Кимвам. Джефри е наследил всичките ми познания за политиката.

— Точно така, а виж колко много се издигна той.

— Но някога той говореше против краля и в полза на парламента — напомня ми той.

— Да, няма нужда да го следваш в това отношение. Освен това, щом стана говорител на парламента, той започна да убеждава членовете му да изпълняват волята на краля. Можеш да последваш примера му, като използваш речите си в парламента, за да привличаш вниманието на хората. Дай им възможност да разберат, че си сериозен и предан. Дай на краля да разбере, че в твое лице има човек, който може да се застъпи за него пред парламента и да си създаде приятели, така че, когато предложиш нещо от името на краля, ще имаш влияние, и те ще се съгласят с предложението ти.

— А може просто да ме настаните в двора, тогава бих могъл да се сприятеля с краля — предлага той. — Точно това направихте за Артур и Монтагю. Не ги изпратихте в парламента, за да учат, да говорят и да убеждават хората. Те просто влязоха в двореца, сред кралското благоволение, и единственото, което се искаше от тях, беше да бъдат добра компания за краля, да го развличат.

— Онези времена бяха различни — казвам печално. — Много различни. — Спомням си за сина си Артур и как го обичаше кралят за храбростта и ловкостта му във всички игри и състезания. — Сега е по-трудно да се сприятелиш с краля. Онези бяха по-безгрижни времена, тогава Артур трябваше само да се бие на турнири и да играе различни игри. Кралят беше щастлив млад човек и беше лесно да му се угоди.

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон

Есента на 1528 г.

Най-лошото през тази есен е, че не мога да получавам новини, а ако получа някакви, не бих могла да повторя и една дума от тях на принцесата. Тя знае, разбира се, тя знае, че майка ѝ и баща ѝ са почти разделени, и вероятно знае, че баща ѝ е лудо, опасно влюбен в друга жена — той не прави нищо да го прикрие — и тя е жена с толкова скромен произход, че е извадила късмет да бъде придворна дама, невероятно е дори да се откроява над всички останали като призната фаворитка. Спомням си Ан Болейн, трепетно развълнувана като дете от правото да служи на принцеса Мери във Франция, и гордостта на баща ѝ, когато тя успя да се премести на служба при кралицата. Почти невъзможно ми е да си я представя постоянно редом с краля, да дава заповеди на придворните, да се оплаква от самия велик кардинал, почти като неофициална кралица.

Принцеса Мери вече е на дванайсет години, тя е будна и интелигентна като всяко умно момиче, но се отличава с грация и достойнство, които дължи на произхода и обучението си. Сигурна съм, че я преценявам правилно. Аз сама я обучих и я възпитах да знае всичко, което една принцеса трябва да знае, да чете мислите на поданици и врагове, да разсъждава далновидно, да планира стратегически, да бъде мъдра далеч над очакваното за годините ѝ. Но как мога да я подготвя да види как бащата, когото обожава, се извръща от майката, която тя толкова дълбоко обича? Как може някой да ѝ намекне, че баща ѝ искрено вярва, че не е бил женен за майка ѝ, че двамата са живели в състояние на смъртен грях през всичките тези години? Как може някой да ѝ каже, че има Бог в небесата, който, наблюдавайки това, е решил да накаже младата брачна двойка със смъртта на четири невръстни нейни братя и сестри? Не бих могла да кажа такова нещо на едно дванайсетгодишно момиче, не и на момиче, което обичам така, както обичам нея, и внимавам и друг да не го стори.

Не е трудно да я държа в неведение, защото рядко ходим на вечеря в двора, а сега никой не ни посещава. Отнема ми известно време да осъзная, че това е още един признак на смутните времена. Дворът на престолонаследника, колкото и да е млад, винаги е шумно, оживено, търсено място. Дори дете като Мери привлича на служба при себе си хора, които знаят, че един ден тя ще бъде кралица на Англия, и че е добре благоволението ѝ да бъде спечелено отсега.

Но не и тази есен. Тази есен става все по-студено и по-тъмно и всяка сутрин виждаме мътна сива светлина, но не и слънце, няма ездачи, пристигащи от Лондон, няма баржи, задаващи се бързо нагоре по реката, улавящи прииждащия прилив. Тази есен никой не ни търси, нито придворните, нито съветниците. Не привличаме дори хора с прошения и писма с молби. Мисля си, че сигурно сме паднали много ниско в очите на хората, щом не ни посещават дори хора, които да ни искат пари назаем.

Принцеса Мери не знае защо, но аз знам. Може да има само една причина да живеем толкова тихо в Ричмънд, сякаш сме в частна къща, а не в дворец. Кралят сигурно дава на хората да разберат, че тя не е наследница на неговия престол. Сигурно внушава на хората по всички деликатни, безмълвни начини, до които може да прибегне един крал, че има основателна причина принцеса Мери вече да не живее в замъка си в Лъдлоу, управлявайки Уелс, че принцеса Мери вече не е сгодена за краля на Франция или за краля на Испания, че принцеса Мери живее в Ричмънд като дъщеря на династията на Тюдорите, обслужвана, подпомагана и почитана, но не по-важна от незаконородения си полубрат, момчето на Беси Блаунт.

Придворните пърхат около нещо ново, привлякло вниманието им, като мушици около потно лице. Научавам поне това от шивачката ми, която идва в двореца Ричмънд, за да ми направи проба за кадифена рокля в тъмночервено за зимните празненства, и ми казва гордо, че едва може да намери време да я направи, тъй като била напълно ангажирана от всички дами в Съфолк Хаус в Съдърк. Заставам на столчето и помощничката на шивачката забожда с карфици подгъва, докато шивачката затяга корсажа.

— Дамите в Съфолк Хаус ли? — повтарям. Това е домът на вдовстващата кралица на Франция, Мери, и напълно безполезния ѝ съпруг, Чарлс Брандън. Макар тя винаги да е била обичана в двора, не мога да си представя защо изведнъж домът им е станал толкова оживен и търсен.

— Мадмоазел Болейн е отседнала там! — казва тя възторжено. — Разпорежда се и всички я посещават, кралят е там всеки ден, и танцуват всяка вечер.

— В Съфолк Хаус?

Това може да е дело само на Чарлс Брандън. Вдовстващата кралица Мери никога не би позволила момичето Болейн да се разпорежда в собствения ѝ дом.

— Да, почти я е превзела.

— А кралицата? — питам.

— Тя живее много тихо и скромно.

— А плановете за коледното празненство?

Шивачката явно отбелязва мълчаливо, че не съм получила покана. Извитите ѝ вежди се вдигат малко по-високо и тя подръпва една гънка на талията ми, сякаш едва ли си струва да изработва скъпа рокля, която никога няма да бъде облечена пред краля.

— Е — отбелязва тя, подготвяйки се да сподели скандални клюки, — разказват, че Дамата щяла да има собствени покои, точно до кралските, и ще се разпорежда и важничи там, пред огромното си множество доброжелатели. Ще бъде така, сякаш в един и същи дворец има два кралски двора. Но кралят и кралицата ще празнуват Коледа заедно, както винаги.

Кимвам. Разменяме си един продължителен поглед и разбирам, че изражението на шивачката — нещо като мрачна усмивка, естественото изражение на жена, която знае, че собствените ѝ най-добри години са отминали — е отразено като в огледало върху лицето ми.

— Съвършено — казва тя, и ми помага да сляза от столчето. — Знаете ли, в Англия няма жена над трийсет години, която да не съчувства на болката на кралицата.

— Но никой няма да пита жените над трийсет за мнението им — казвам. — Кого го е грижа какво мислим ние?

* * *

Седя с дамите си и слушам как принцеса Мери се упражнява на лютнята и пее. Тя е композирала песента, преработка на стара жътварска балада за весел момък, който отива да сее. Радвам се да я чуя как пее с весел глас и усмивка на лицето, и изглежда добре; редовното изпитание на месечните ѝ болки е отминало, тя има руменина по бузите и апетит за вечерята си. Гледам я, приведена над струните, как вдига поглед да запее, и си мисля какво благословено с красота момиче е тя, и че кралят би трябвало да падне на колене и да благодари на Бог за нея, и да я отгледа като принцеса, която някой ден ще управлява Англия, сигурна в положението си и уверена в бъдещето си. Дължи ѝ това, дължи това на Англия. Как е възможно Хенри, момчето, което беше любимецът в детската стая, да не може да осъзнае, че тук има още една наследница на Тюдорите, толкова скъпа и ценна, колкото беше и той?