— Ах, скъпа моя — казвам с цялата любезност, на която съм способна. — Наистина изглеждате бледа. Седнете, моля.

Тя успява да ми направи реверанс и да кимне на Монтагю, който ѝ помага да стигне до един стол, докато аз кимвам на почетната ѝ дама да си върви.

— Това е братовчедка ми, Елизабет — казва тя със слаб глас, сякаш иска да я задържи.

— Ще седнете с нас на вечеря — обещавам, жената схваща намека и излиза от стаята.

— Страхувам се, че имам много лоши новини за вас — казвам внимателно.

— Баща ми?

Тя примигва.

— Артур, вашият съпруг.

Тя ахва. Явно дори не е знаела, че е болен. Но нима, когато е излязла от стаята си и той не я е поздравил, тя не се е досетила?

— Мислех, че е отишъл в къщата ви с децата! Те добре ли са?

— Слава Богу, Хенри и Маги бяха здрави и весели в Бишам, когато ги оставих, бебето, Мери, и синът ми Джефри и съпругата му — също.

Тя попива чутото в съзнанието си.

— Но Артур…

— Дъще, съжалявам да ви съобщя, че той почина от потната болест.

Тя се смачква, като парче изпуснат плат. Главата ѝ се отпуска в ръцете, тялото ѝ се прегъва, дори малките ѝ крака се подпъхват назад под стола ѝ. С ръце върху лицето, тя излива скръбта си във вопли.

Монтагю ме поглежда, сякаш за да попита: „Какво да правя?“ Кимвам му да седне и да чака това безпомощно хлипане да престане.

* * *

Тя не престава. Оставяме я да плаче и отиваме на вечеря без нея. Хората от нейното имение, арендаторите на Артур, трябва да видят, че сме тук, че животът ще продължи, че от тях се изисква да изпълняват дълга си, да работят и да си плащат наемите; домашните слуги не трябва да мислят, че могат да си вземат почивка, защото синът ми е мъртъв. Тези земи отново стават собственост на Джейн, но после, ако е рекъл Бог, ще бъдат наследени от Хенри, сина на Артур, така че трябва да бъдат добросъвестно поддържани и обработвани за него. Когато вечерята приключва, се връщаме в покоите ми и я намираме със зачервени очи и бледа, но, слава Богу, най-сетне е спряла да плаче.

— Не мога да го понеса — казва ми тя жално, сякаш една жена може да избира какво може или не може да понесе. — Не мога да понеса да овдовея отново! Не мога да понеса да живея без него. Не мога да се справя с живота като вдовица, а никога няма да обмисля друг брак. Венчана съм за него и в смъртта, както и в живота.

— Още е рано, преживяхте шок — казвам с успокоителен тон. Но тя е твърдо решена да не се остави да я утешават.

— Сърцето ми е сломено — казва тя. — Ще дойда в Бишам и ще живея в стаите, които ми се полагат като на вдовица. Ще живея съвсем уединено. Няма да се виждам с никого и никога няма да изляза.

— Наистина ли? — Прехапвам език, за да прикрия скептицизма в гласа си, и казвам отново, по-кротко: — Наистина ли, скъпа моя? Не искате ли да се приберете у дома, в замъка Бодиам?

Тя поклаща глава.

— Баща ми веднага ще ми уреди нов брак, знам, че ще го направи. Никога няма да се омъжа отново. Искам да бъда в дома на Артур, искам винаги да бъда близо до него, да подхранвам скръбта си. Ще живея с вас и ще плача за него всеки ден.

Не мога да изпитам в сърцето си нежни чувства, както е редно.

— Разбира се, сега сте разстроена — казвам.

— Твърдо решена съм — казва тя.

Като че ли наистина е така.

— Ще живея живота си със спомена за Артур. Ще дойда в Бишам и няма никога да си тръгна. Ще витая около гроба му като скръбен призрак.

— О! — изричам само.

* * *

Давам ѝ няколко дни да помисли и да се помоли над това решение, но тя не се разколебава. Твърдо решена е да не се омъжва отново, и държи на покоите си в къщата ми, обещани ѝ в брачния ѝ договор. Ще има свое собствено малко домакинство под моя покрив, несъмнено ще наеме собствени слуги, ще поръчва ястията си от моите кухни, и ще получава четири пъти годишно, наемите от земите, полагащи ѝ се като на вдовица, които ѝ приписах, но изобщо не мислех, че ще плащам. Не виждам как ще се справим с това.

Монтагю, моят мълчалив и грижовен наследник, е този, който измисля блестящото разрешение, за да попречи на младата вдовица да живее с нас завинаги.

— Напълно ли сте сигурна, че искате да се оттеглите от света? — пита той снаха си една вечер, в малкия промеждутък от време, в който може да я види, докато тя излиза от вечерята в голямата зала, преди да се отправи към параклиса, за да се моли цяла нощ.

— Напълно — казва тя. Облечена е от глава до пети в тъмносиньо, както и аз — цветът на кралския траур. Артур беше от династията на Плантагенетите; жалим за него като за принц.

— Тогава се боя, че имението Бишам ще е твърде шумно за вас, твърде оживено — казва той. — Кралят ни посещава, когато е на лятно пътуване, целият двор идва за седмици през лятото, майка ми посреща семейството си през зимата — семействата Стафорд, Кортни, Лайл, Невил. Нали знаете колко много братовчеди имаме? Принцеса Мери със сигурност ще ни удостои с дълъг престой през лятото, а тя води със себе си целия си двор. Това не е като лична, усамотена къща, не като прекрасната ви къща тук; това е дворец, действащ дворец.

— Не искам да виждам никого от онези хора — казва тя сърдито. — Искам да живея напълно усамотено. Може би почитаемата ни майка ще ми отпусне друг дом в земите си, където да живея в пълен покой. Не искам много, само едно имение с частен парк ще бъде всичко, от което ще имам нужда.

Дори Монтагю трепва при тази молба.

— Почитаемата ми майка се е трудила упорито да събере земите — казва той тихо. — Не мисля, че би ги разделила сега.

— Не мога да живея в шумна, оживена къща — тя се обръща към мен. — Не искам да живея в дворец. Искам да бъда сдържана и тиха като монахиня.

Монтагю не казва нищо.

Чака.

Не казвам нищо, аз също чакам. Забелязваме как в ума ѝ просветва нова идея.

— А ако живея в манастир? — пита тя. — Или дори… ами ако дам монашески обети?

— Смятате ли, че имате призвание?

Длъжна съм да я попитам. Виновно си помислям за кралицата, която заяви, че не може да обмисля постъпване в манастир, освен ако не знае, че Бог я е призовал към религиозен живот, че никой мъж или жена не бива да дава религиозни обети, освен ако не знае със сигурност, че има призвание. Всичко друго е светотатство. Синът ми Реджиналд все още отказва да положи обети без призвание. Казва, че това е обида към Бога.

— Да — казва тя с внезапно въодушевление. — Мисля, че да.

— А аз съм сигурен, че имате — казва с мек глас Монтагю, придворният. — От самото начало казахте, че искате да се оттеглите от света, че никога няма да се омъжите отново.

— Именно — казва тя. — Искам да живея в пълен покой, сама със скръбта си.

— Тогава това е най-доброто разрешение — казвам, поддавайки се не особено неохотно на изкушението. — Ще ви намеря място в добър женски манастир и ще плащам за издръжката ви.

Тя явно не осъзнава, че когато се съгласи да бъде монахиня, ще ми върне вдовишката си издръжка, точно сякаш се омъжва повторно. Ще изплащам само разноските за издръжката ѝ в женски манастир, чиито обитателки дават обет за бедност.

— Мисля, че това ще е най-доброто — казва тя. — Но какво ще стане с тази къща и земите? Моето наследство? И състоянието, което ще получа от баща си?

— Бихте могли да ги припишете на Хенри като ваш наследник — предлагам. — А аз бих могла да го направя свой повереник и да ги пазя за него. Няма да се наложи изобщо да се грижите за тях.

Монтагю много внимава да не размени дори един тържествуващ поглед с мен.

— Каквото пожелаете, сестро — казва той почтително.

* * *

Чакам да ми наредят да отворя двореца Ричмънд, за да се върне принцесата в Лондон, но няма никакъв признак, че кралят ще идва в града. Разнася се слух, че той се е барикадирал в кула, така че до него да не достига дори дъх на болен човек. Когато научават това, гражданите забравят за миг погребването на хилядите си мъртъвци и се смеят с горчивия, злобен кикот на палач, задето техният крал, толкова наперен и храбър на арената за турнири, е такъв страхливец пред болестта.

Не само лондончани страдат. Бившият ми поклонник, а напоследък — враг, сър Уилям Комптън умира, а с него, надявам се, умира и спорът относно земите ми. Ан Болейн прихваща болестта, но после бързо се привдига от леглото си в замъка Хивър без особени последици; но съпругът на сестра ѝ, Уилям Кери, умира, оставяйки онова съблазнително и плодовито момиче от рода Болейн с две рижи деца без баща. Налице е още едно здраво незаконородено момче, налице е още един червенокос Хенри. Не мога да не се запитам дали когато кралят погледне Мери — по-хубавата и по-добросърдечната от двете, с момче и момиче от рода на Тюдорите в детската стая — няма да си помисли да напусне съпругата си, да вземе Мери Болейн и децата ѝ и да ги обяви за свои.

Джейн полага обета си и става послушница в манастира в Бишам, а аз веднага пиша на току-що възстановилия се кардинал, за да поискам попечителство над внука си Хенри. Улзи е постигнал триумфална победа над болест, която уби по-достойни мъже от него, и вече е достатъчно добре, за да се отърве от наследниците им. Колкото и алчно да иска за себе си наследството на Хенри, той със сигурност не може да отхвърли искането ми. Кой би бил по-подходящ от мен да управлява имотите на внука ми, докато достигне пълнолетие?

Но не оставям нищо на случайността. Един заможен повереник е съкровище, което и други ще искат. Трябва да обещая на кардинала щедро заплащане, и това — в добавка към стоте марки, които и бездруго му плащам всяка година само заради благоразположението му. Ще си струва, стига само да подкрепи претенциите ми. Изгубих обичния си син Артур; не мога да понеса да изгубя и богатството му и синът му да не може да се облагодетелства от брачния договор, който съставих.