Започвам да мисля, че ще оцелеем през това лято без нищо по-лошо от смъртта на няколко души в селото и един кухненски прислужник, който вероятно е бил болен, но избяга в собствения си дом и умря там, когато Джефри потропва на вратата на личния ми параклис, докато се моля на колене за здравето на всички онези, които обичам, на принцеса Мери, кралицата и децата ми. Той провира златистата си глава през открехнатата врата.

— Простете, почитаема майко — казва.

Знам, че сигурно е важно, щом ме безпокои по време на молитвите ми. Отпускам се на пети и му правя знак да влезе. Той се прекръства и коленичи до мен. Виждам, че устата му трепери, почти сякаш отново е малко момче и се мъчи да удържи сълзите си. Трябва да се е случило нещо ужасно. После виждам, че ръцете му са здраво сключени и той затваря очи за миг, сякаш призовава Божията помощ, за да предаде съобщението си, после се обръща и ме поглежда. Тъмносините му очи са пълни със сълзи, когато взема студената ми ръка.

— Почитаема майко — казва той тихо. — Имам много лоши новини за вас.

— Веднага — изричам със студените си, изтръпнали устни. — Кажи ми бързо, Джефри. — Мисля си: дали е принцеса Мери, момичето, което обичам като родна дъщеря? Дали е Монтагю, моят наследник, наследникът на кралското ми име? Дали е някое от малките деца, може ли Бог да е толкова жесток, че да погуби още едно от момчетата на Плантагенетите?

— Става дума за Артур — казва той, и очите му се напълват със сълзи. — Брат ми. Мъртъв е, почитаема майко.

За момент не го чувам. Гледам го, сякаш съм глуха и не разбирам какво говори. Налага му се да повтори. Изрича отново:

— Артур, брат ми. Той е мъртъв, почитаема майко.

* * *

Съпругата на Артур, Джейн, също е болна, на косъм от смъртта. До нея има само една жена, която се грижи за нея в личните ѝ покои, затова и никой не ѝ казва, че съпругът ѝ е мъртъв. Управителят на тяхното домакинство е толкова изпълнен с ужас от болестта, че забравил своя дълг към господаря си и неговия дом и се е барикадирал в собствените си стаи. В негово отсъствие домът изпада в пълен безпорядък. Няма кой да следи всичко да се върши така, както е редно, затова синът ми Монтагю нарежда тялото на Артур да бъде изнесено от злочестия му дом и донесено в параклиса ни.

Полагаме го да почива там, където са положени и други Плантагенети, в нашия манастир в Бишам, а когато църквата е преметена, почистена и прекадена с тамян, отивам с Джефри и Констанс, започваме да се молим за душата му и чуваме как монасите подемат своя напев.

Вървим обратно към дома, аз гледам внушителната сграда, която съм ремонтирала, с фамилния герб над вратата, и си мисля с горчивината на всеки грешник, че цялото богатство и цялата власт, които спечелих обратно за себе си и децата си, не можаха да спасят обичния ми син Артур от болестта, донесена от Тюдорите.

Имението Броудхърст, западен Съсекс

Лятото на 1528 г.

Двамата с Монтагю отиваме на коне до къщата на Артур в Броудхърст и я откриваме в безпорядък, а сеното — неокосено в ливадите. Посевите зреят, но момчетата, които трябва да плашат птиците, са болни или мъртви, а селото е безмълвно, с прозорци със спуснати капаци и купчини сено на всяка втора врата. В голямата къща сякаш всички са избягали. Само една жена наглежда Джейн, никой не поддържа къщата, никой не обработва земите.

— Няма причина да правиш това — казва ми Монтагю, докато аз влизам с едри крачки в имението и започвам да давам нареждания на слугите, които явно спят в несменяната слама и се хранят с каквото намерят в килера, откакто господарите са на легло.

— Това са земите на Артур — казвам сопнато. — Затова му уредих този брак. Това е наследството на неговия син, Хенри. Не мога да допусна да се похаби. Ако Артур не може да остави състояние на децата си, все едно, че никога не го е спечелил, оженвайки се за нея. Ако не остави наследство, какъв тогава е смисълът на живота му?

Монтагю кимва. Излиза навън до конюшните и се погрижва конете ни да бъдат изкарани на пасищата, а после казва на управителя на имота, че независимо от потната болест, е по-добре утре да събере косачи и да започне работа, или през зимата ще умрат поради липса на храна за животните, вместо да умрат сега през лятото от потната болест.

Двамата заедно въвеждаме ред в къщата и земите, трудейки се в продължение на седмици, а после от Лондон пристига вестта, че болестта, изглежда, е утихнала. Сам кардиналът се разболял от потната болест и въпреки това оцелял. Бог се усмихва на Томас Улзи за втори път. Неведоми са Неговите пътища, наистина.

— На света няма мор, който да може да го засегне — казвам мрачно. — Отровата на никоя болест не е достатъчно силна, за да проникне в това масивно тяло. Какви са новините от Хивър?

— Тя също е оцеляла — казва Монтагю, считайки, че е под достойнството му да назове Ан Болейн по име, както считам и аз. Споглеждаме се с тъга, примесена с удивление, че потната болест е пощадила една ужасна блудница, а е погубила Артур.

— Сър Артур — изричам гласно.

— Бог да го благослови — казва Монтагю. — Защо той, а не другите?

— Бог знае най-добре в Своята мъдрост — казвам; но в сърцето си не го мисля.

Джейн знае, че сме в къщата, но не отиваме в стаите ѝ поради страх от зараза, а тя не ни изпраща никакво съобщение, нито пита за съпруга си.

— Щях да имам по-добро мнение за нея, ако беше попитала — казвам раздразнено на Монтагю. — Не ѝ ли е минавало през ум?

— Може би се бори за собствения си живот — казва той.

Поколебава се, а после продължава:

— Нали помните, почитаема майко, че в брачния договор имаше клауза, уточняваща как да се действа в случай на преждевременната смърт на Артур? Земите, които тя донесе на Артур като зестра, ще станат отново нейна собственост, бъдещото ѝ наследство от баща ѝ ще отиде при нея, за да го използва, както пожелае. При смъртта на баща ѝ, неговото състояние ще принадлежи само на нея. Ние не получаваме нищо.

Бях забравила това. Земите, които обработвах този месец, къщата, която ремонтирах, няма да ми донесат нищо. Договорът, който съставих, за да направя сина си богат, не му даде нищо освен тревоги, а сега абсолютно нищо няма да остане за семейството ни.

— Той постоянно работеше за тези земи — казвам ядосано. — Беше готов да поеме военната служба, която върви с тях, за да я спести на баща ѝ, беше готов да се разпорежда с техните арендатори. Беше готов да направи всичко за тях. Именно родният ѝ баща — този стар глупак — застана на пътя на Артур. А тя подкрепи баща си срещу Артур.

Монтагю свежда глава.

— И сега — нищо — отбелязва той. — А цялата ни работа през този месец не допринася с нищо за наследството ни.

— Тя ще бъде от полза на внука ми, Хенри; работя за сина на Артур. Благодаря на Бога, че той бе пощаден. Може да се прибере у дома в собствената си къща, и накрая ще получи всичко.

Монтагю поклаща глава.

— Не, защото това е къщата на майка му. Майка му наследява, не той. Тя може да остави земите на друг, а не на него, ако поиска.

Мисълта за обезнаследяване на син ми е толкова чужда, че го поглеждам ужасена.

— Тя никога не би направила такова нещо!

— Ако се омъжи отново? — изтъква Монтагю. — Новият съпруг получава всичко.

Отивам до прозореца и поглеждам навън към нивите, за които мислех, че са на Артур, че безспорно ще отидат при сина му, още един Хенри Поул.

— А ако не се омъжи повторно, тя ще изцеди наследството ни — добавя мрачно Монтагю. — Ще трябва да ѝ плащаме вдовишка издръжка до края на живота ѝ.

Кимвам. Откривам, че не мога да мисля за нея като за младата жена, която посрещнах с готовност в къщата си, за която мислех като за още една дъщеря. Тя се провали в своя дълг като съпруга, когато се изправи с баща си срещу Артур, когато се оттегли в леглото си и остави Артур да умре сам. Сега отпраща децата си и лежи в леглото, докато братът и майката на съпруга ѝ спасяват нейната жътва. През остатъка от живота си, докато е жива, тя ще може да получава доход от имотите, които толкова упорито се старая да поддържам. Разглезената наследница, която се оттегли в леглото си, докато собственият ѝ съпруг умираше, ще има правото да живее в къщата ми и да получава вдовишката си издръжка от моите наеми, през целия си живот. Ще наследи състоянието на баща си. Дори обещах да ѝ оставя свои земи в завещанието си. Най-вероятно ще умра преди нея, а тя ще измъкне от гардероба ми черната ми кадифена рокля, поръбена с черна кожа, и ще я носи на погребението ми.

* * *

Джейн започва да се възстановява. Почетната ѝ дама идва при мен и ми съобщава с нисък реверанс, че Джейн изпраща почитанията си. Борила се е с потната болест и е победила; ще дойде да вечеря с нас днес, и ни е изключително признателна за всичко, което сме направили за домакинството.

— Казахте ли ѝ, че съпругът ѝ е мъртъв? — питам жената без заобикалки.

Бледото ѝ, изопнато лице ми подсказва, че не е.

— Ваше благородие, не посмяхме да ѝ кажем, докато беше болна — казва тя. — А после изглеждаше твърде късно да го кажем.

— Не е попитала? — запитва Монтагю слисано.

— Беше толкова болна — извинява тя господарката си. — Всъщност не беше с ума си, беше ѝ толкова горещо от треската. Мислех си, може би, че вие…

— Кажете ѝ да дойде в покоите ми преди вечеря днес следобед — нареждам. — Сама ще ѝ съобщя.

* * *

Чакаме лейди Артур Поул в гостната стая на тази къща, която някога беше къщата на Артур, но сега е нейна.

Отварят ѝ вратата и тя влиза в стаята, облягайки се на ръката на почетната си дама, очевидно твърде слаба, за да върви без чужда помощ.