Подават златистата къса горна дреха и тя я облича. Висящите ръкави на роклята са по новата мода, толкова дълги, че почти стигат до земята, тя е обгърната в златна светлина. Събират гъстата ѝ коса в гирлянда от цветя, и прибират съчетанието от цветя и кестеняви къдрици в сребърна мрежичка.

— Как изглеждам? — пита ме тя, като знае, че отговорът е „прекрасно“.

— Изглеждате като принцеса на Англия и кралица на Франция — казвам ѝ. — Прекрасна сте като майка ви, когато най-напред дойде в Англия, но още по-пищно облечена. Ослепителна сте, скъпа моя. Никой няма да погледне друга освен вас.

Тя ми прави дълбок реверанс:

— Ah, merci, ma bonne mere6 — казва тя.

* * *

Отначало се оказвам права: никой не може да откъсне очи от нашата принцеса. Поетичната драма има огромен успех, а принцесата и седем дами се показват от рисувания декор, за да танцуват с осем маскирани рицари, тя е в центъра на всеобщото внимание, окичена със скъпоценности и безупречно обучена. Когато поетичната драма приключва, френският посланик я моли за честта да танцува с него. Тя заема мястото си начело на групата, а в другия край на стаята баща ѝ се подрежда в редицата с партньорката си. Моята приятелка, кралицата, наблюдава усмихнато това изключително важно тържество, докато съпругът ѝ танцува ръка за ръка с незначителната Ан Болейн, обърнал глава към нея, приковал очи в оживеното ѝ лице.

Чакам сигнала дамите да се оттеглят, но танците продължават до късно през нощта. Едва след полунощ кралицата се надига от стола си под балдахина и прави реверанс на краля. Той ѝ се покланя много почтително. Взема ръката ѝ и я целува по двете бузи. Дамите ѝ и аз се надигаме от столчетата си, други неохотно се откъсват от танците и се приготвяме да си тръгнем.

Кралицата казва: „Лека нощ, Бог да ви благослови“, и се усмихва на съпруга си. Дъщеря ѝ, принцеса Мери, идва да застане зад нея; Мери Брандън, вдовстващата кралица на Франция, идва зад нея. Следвам ги, всички придворни дами по ред на старшинството, всички сме готови за тръгване — но Ан Болейн не се е помръднала.

За миг изпитвам ужасно смущение: тя е допуснала грешка, и ще е по-добре аз, или някой друг, да я прикрие. Не е забелязала, че си тръгваме, и ще изглежда като глупачка, подтичвайки зад нас, когато кралицата се оттегли. Няма голямо значение, но е недодялано и глупаво от нейна страна да проявява небрежност към утвърдените от времето дворцови ритуали. Пристъпвам напред да я хвана под ръка, да направя реверанс на кралицата и бързо да дръпна Ан сред дамите, да направя на тази млада жена услугата да си затворя очите, преди да е изпаднала в неловко положение заради грешката си. Но после забелязвам нещо в начина, по който накланя главата си и предизвикателната ѝ блестяща усмивка, и се поколебавам.

Тя стои заобиколена от най-красивите мъже в двора, център на внимание в прекрасната сводеста зала, с тъмнокоса глава, увенчана от френска шапчица в наситено алено, обшита с рубини и златна нишка. Не изглежда неуместно, не изглежда посрамена, както би трябвало, придворна дама, забравила мястото си. Вместо това изражението ѝ е тържествуващо. Прави лек реверанс, разпервайки широко червената си кадифена рокля, и не бърза да се присъедини към свитата на кралицата, както е редно да стори.

За миг настъпва пауза, почти колкото човек да си поеме дъх, а после кралицата поглежда от съпруга си към момичето на Болейн, сякаш си дава сметка, че тук се случва нещо ново и странно. Младата жена не смята да се оттегли от залата, следвайки кралицата, пристъпвайки зад по-висшестоящите дами в строг ред по старшинство — а тъй като е родена като дъщеря на обикновен рицар, твърде много от нас я предхождат по старшинство. Тя изобщо няма да дойде. С тази единствена постъпка тя е променила всичко. И кралицата не може да ѝ заповядва. А кралят позволява това.

Катерина свива леко рамене, сякаш това няма голямо значение, обръща се рязко и излиза от голямата зала с високо вдигната глава. Водени от самата дъщеря на краля, принцесата, сестрата на краля — принцеса по рождение и кралица по брак — неговите братовчедки, с кралско потекло като мен, всички други дами от двора, всички следваме кралицата в оглушителна тишина. Но когато тръгваме нагоре по широките стъпала, чуваме прелъстителния кикот на Ан.

* * *

Нареждам на Монтагю и Артур да дойдат в покоите ми призори, преди закуска, преди утринната литургия, преди някой друг в кралското домакинство да се е размърдал.

— Трябваше да ми кажете, че нещата са стигнали толкова далече — заявявам остро.

Монтагю се уверява, че вратата е плътно затворена, и че съненият му камериер стои отвън.

— Не можех да пиша нищо, а освен това не знаех.

— Не си знаел? — възкликвам. — Тя служи като придворна дама, но ходи, където поиска, танцува с краля, и не си тръгва, когато си тръгваме ние?

— Това се случи за първи път — обяснява Артур. — Никога преди не е оставала след другите. Да, тя е с него през цялото време, ходи сама в покоите му, излизат на езда само двамата, докато ние, останалите, ги следваме отзад, седят заедно и разговарят, или играят комар, или свирят и пеят — той прави почти комична гримаса. — Почитаема майко, те четат книги по теология заедно! Що за прелъстяване е това? Но тя винаги преди е била дискретна, винаги се е държала като всички други. Никога не е оставала така след другите.

— Тогава защо сега? — питам настойчиво. — Пред френския посланик, и всички?

При този въпрос Монтагю кимва. Той е по-наясно с политиката от брат си. Артур вижда всичко, защото е почти неразделен с краля, той е един от групата на близките му приятели, които ходят навсякъде заедно, Монтагю разбира по-добре какво означава това.

— Може ли именно това да е причината? Защото празнувахме годежа, с който принцеса Мери встъпва във френската кралска фамилия — предполага той. — Ан поддържа французите, прекарала е години във френския двор. Тя помогна да се осъществи това, и те го знаят. Хенри не възнамерява да се сприятелява отново с испанците, те ще бъдат наши врагове. Кралицата — Бог да я благослови — принадлежи към страната на врага. Той се чувства свободен да я оскърбява. Ан показва, че нейната политика е тази, която ще възтържествува.

— Каква полза носи това на краля? — питам ядосано. — Като обижда кралицата пред целия двор, тя не постига нищо друго, освен да я наскърбява и да компрометира себе си. А онази млада жена се изсмя, докато си тръгвахме, чух я.

— Ако това му печели благоволението на Дамата, той ще го направи — изтъква Артур. — Извън себе си е. Готов е на всичко.

— Как я нарече?

— Нарекох я Дамата. Така я наричат много от тях.

Идва ми да изругая като коняр от гняв.

— Със сигурност не могат да я наричат „Ваша светлост“ — казвам остро. — Или „Ваше благородие“. Тя е само една дъщеря на обикновен рицар. Не беше достатъчно добра за Хенри Пърси.

— Тя харесва всичко, което я кара да изглежда различна — продължава Артур. — Обича да привлича вниманието. Харесва ѝ кралят да ѝ оказва публично внимание. Изпитва ужас, че всички ще я приемат просто за поредната негова блудница, също като сестра ѝ, като всички останали. Кара го непрекъснато да ѝ обещава, че това ще бъде различно. Не смята да бъде втора Беси, не смята да бъде втора Мери. Не възнамерява да е поредната перачка, или френската блудница Жана. Трябва да бъде специална, трябва да бъде различна. Всички трябва да видят, че е различна.

— Водещата кобила във впряга — казвам вулгарно.

Монтагю ме поглежда.

— Не — казва той. — Трябва да видите това, почитаема майко. Важно е. Тя е нещо повече от последното му развлечение.

— Какво повече може да бъде? — настоявам нетърпеливо.

— Ако кралицата умре…

— Да не дава Господ — казвам на мига, като се прекръствам.

— Или да кажем: ако кралицата се оттегли, за да се отдаде на религията.

— О, мислиш ли, че би го направила? — пита Артур, изненадан.

— Не, разбира се, че не би постъпила така! — възкликвам.

— Би могла — настоява Монтагю. — Би могла. И наистина — би трябвало. Тя знае, че Хенри трябва да има син. Фицрой не е достатъчен. Принцеса Мери не е достатъчна. Кралят трябва да остави законен наследник от мъжки пол, не незаконородено момче, или момиче. Кралицата знае това, всяка принцеса знае това. Ако би могла да се издигне до величие, ако би могла да действа с огромно великодушие, то тя би могла да се оттегли от брака, да влезе в манастир, тогава Хенри ще бъде свободен да се ожени отново. Тя би трябвало да стори това.

— О, такова ли е мнението ти? — питам хапливо. — Мнението на сина ми, който дължи всичко на кралицата? Това ли е мнението на младите мъже от двора, които са ѝ се клели във вярност?

Монтагю изглежда смутен.

— Не съм единственият, който го казва — отбелязва той. — А мнозина още го мислят.

— Дори така да е — заявявам. — Дори ако тя избере да постъпи в манастир — а аз съм убедена, че не би избрала това, то няма да промени нещата за Ан Болейн. Ако кралицата се оттегли, това ще бъде само за да се ожени кралят за принцеса от Испания или Франция. Кралската блудница пак не би била нищо друго, освен блудница.

— Консорт? — предполага Монтагю.

— Конкубинка? — усмихва се Артур.

Поклащам глава.

— Сега и мохамедани ли сме вече? В Божиите очи и по закона на страната това момиче не може да бъде нищо друго, освен прелюбодействаща блудница. В Англия нямаме конкубинат. Нямаме кралски консорти. Тя го знае, всички го знаем. Най-доброто, което тя може да получи за себе си, е правото да танцува в двора, след като кралицата се е оттеглила, и титла като „Дамата“, за онези, които са прекалено деликатни, за да нарекат една блудница с истинското ѝ име. Всичко останало не значи нищо.