— Не искате да сключа брак в династията Валоа? — пита тревожно Мери.

Майка ѝ се насилва да се усмихне успокоително.

— Разбира се, баща ви сигурно е направил правилен избор за вас, и ние ще му се подчиним на драго сърце. Но съм доволна, задето той реши да останете в Англия през следващите няколко години.

— В Лъдлоу?

— Дори още по-хубаво! В Ричмънд. А скъпата лейди Маргарет ще живее с вас, и ще се грижи за вас, когато ми се налага да отсъствам.

— Тогава и аз се радвам — казва Мери пламенно. Вдига очи и се вглежда в умореното, усмихнато лице. — Добре ли сте, почитаема майко? Щастлива ли сте? Нали не сте болна?

— Достатъчно добре съм — казва кралицата, макар да чувам напрежението в гласа ѝ, и протягам ръка към нея, за да бъдем свързани една с друга. — Достатъчно добре съм — повтаря тя.

* * *

Тя не говори с мен за разочарованието си от това, че дъщеря ѝ трябва да сключи брак в династията на нейния враг, френския крал, нито за унижението си от това, че сега незаконороденото момче на бившата ѝ придворна дама е един от видните лордове на Севера и живее в богатия замък Шериф Хътън, с толкова бляскав двор, колкото този на нашата принцеса, и владее блатистите земи по северната граница. Сега той дори е върховен адмирал на Англия, макар да е осемгодишно дете.

Но тя никога не се оплаква, нито от умората си, нито от лошото си здраве, никога не говори за промените в тялото си, за нощните изпотявания и главоболията, от които ѝ се гади. Една сутрин отивам в стаята ѝ и я намирам увита в чаршафи, излязла от вдигаща пара вана, отново принцеса на Испания.

Тя се усмихва на неодобрителното ми изражение.

— Знам — казва. — Но къпането никога не ми е навредило по никакъв начин, а нощем ми е толкова горещо! Сънувам, че съм отново в Испания, и се събуждам като в треска.

— Съжалявам — казвам. Подпъхвам ленения чаршаф около раменете ѝ, които все още са с гладка кожа и с бледия цвят на перли. — Кожата ви е прекрасна, както винаги.

Тя свива рамене, сякаш това няма значение, и придърпва чаршафа нагоре, за да не кажа нищо за червените подутини от ухапвания на бълхи и болезнено протритите места по кожата, които се получават от триенето на власеницата по гърдите и корема ѝ.

— Ваша светлост, вие нямате грехове, които биха изисквали самоналожени страдания — казвам много тихо.

— Не е заради мен, а заради кралството — казва тя. — Приемам болката, за да отклоня Божия гняв от краля и неговия народ.

Поколебавам се.

— Това не може да е правилно — казвам. — Вашият изповедник…

— Скъпият епископ Фишър и сам носи власеница заради греховете на света, а също и Томас Мор — казва тя. — Нищо освен молитвата, пламенната молитва, няма да трогне Бог, за да проговори Той на краля. Бих направила всичко.

Това ме кара да замлъкна за миг.

— А вие? — пита ме тя. — Нали сте добре, скъпа моя? Всичките ви деца са добре? Урсула роди момиченце, нали? А съпругата на Артур очаква дете, нали?

— Да, Урсула има дъщеря на име Дороти, и отново очаква дете, а Джейн роди момиче — казвам. — Нарекоха я Маргарет.

— Маргарет, на вас?

Усмихвам се.

— Артур ще наследи голямото състояние на съпругата си, когато баща ѝ умре, но биха искали да видят как част от моето състояние отива при съименницата ми.

— А те вече имат момче — казва тя с печален копнеж, и това е единственото ѝ признание, че безплодният ѝ брак, дарен само с нашата малка принцеса, е разбил сърцето ѝ, сега това е много, много стара скръб.

Но докато обикалям из двора и поздравявам приятелите си и многото си сродници, откривам, че дамите ѝ, всъщност всички в двора, сякаш знаят, че месечните ѝ неразположения са спрели и че никога няма да има други бебета от династията на Тюдорите, нито момичета, нито момчета. Може би в крайна сметка, ще стане така, че няма да има синове и родът ще свърши с момиче.

Кралят не казва нищо затова бавно, болезнено рухване на надеждите му, но благоволението, показвано към незаконородения син на Беси Блаунт, малкия Хенри Фицрой, и почестите, с които е отрупван, напомнят на всички, че кралицата е преминала детеродната възраст и че, макар да имаме красиво малко момче от рода на Тюдорите, което гостува в двора, тича надолу по галериите и вика да оседлаят коня му в конюшните, то не е износено от нея, а сега никой и не очаква нещо повече от нея.

* * *

Мария де Салинас, графиня Уилоуби, най-преданата приятелка на кралицата, е тази, която ми казва тихо:

— Не мисля, че е особено разстроена от тази френска женитба. Опасяваше се от нещо далеч по-лошо.

— Та какво би могло да е по-лошо за нея? — питам.

Разхождаме се заедно край реката, тъй като кралят е поискал регата с гребни лодки и лодкарите, които понякога превозват и пътници от единия на другия бряг, се състезават срещу благородниците от двора. Всички са предрешени като войници или водни духове, и гледката е красива. Мога да различа кой отбор е на благородниците и кой — на лодкарите единствено по очебийния факт, че лодкарите печелят всяка гонка, а смеещите се придворни на Хенри рухват върху веслата си и признават, че това е по-трудна работа, отколкото изглежда.

— Тя се бои, че кралят може да нареди на принцеса Мери да се омъжи за Хенри Фицрой — казва тя, и гледа как усмивката се отдръпва от лицето ми. Обръщам се с лице към нея и стисвам ръката ѝ, тъй като се боя, че ще припадна.

— Какво? — Казвам си, че сигурно съм я разбрала погрешно.

Тя кимва.

— Вярно е. Има план принцеса Мери да се омъжи за херцога на Ричмънд, незаконородения.

— Това е отвратителна шега — казвам.

Спокойният ѝ поглед ми подсказва, че не е шега.

— Защо бихте казали такова нещо?

— Защото е вярно.

Оглеждам се наоколо. Никой не е достатъчно близо, за да ни чуе, но все пак придърпвам ръката ѝ в сгъвката на лакътя си и ние се отдалечаваме от речния бряг, където дамите насърчават с викове фаворитите си, в тишината на тучната зелена градина.

— Кралят никога не би измислил нещо толкова нелепо.

— Разбира се, че не. Втълпил му го е кардиналът. Но сега кралят също обмисля това.

Поглеждам я, онемяла от ужас пред чутото.

— Това е лудост.

— Това е единственият начин, по който той може да постави сина си на трона на Англия, без да лиши дъщеря си от короната. Само по този начин хората биха приели Хенри Фицрой като наследник на своя баща. Принцеса Мери става кралица на Англия, със съпруг от династията на Тюдорите до нея.

— Те са наполовина брат и сестра, това наистина е ужасно.

— Така мислим ние. Така би мислил един нормален баща. Но това е кралят, който мисли кой ще наследи трона му. Би направил всичко, за да задържи Тюдорите на трона. Една принцеса не би успяла да задържи трона на Англия. А той би могъл да вземе разрешение от папата за такъв брак.

— Папата никога не би се съгласил.

— Всъщност, папата би се съгласил. Кардиналът ще го уреди.

— Кардиналът има толкова голямо влияние?

— Някои казват, че той ще бъде следващият папа.

— Кралицата никога не би се съгласила.

— Да — казва Мария внимателно, сякаш най-накрая съм проумяла онова, което през цялото време се е опитвала да каже. — Именно. Това е най-лошото. Това е най-лошото, което би могло да се случи. Кралицата никога не би приела такова нещо. По-скоро ще умре, отколкото да види дъщеря си опозорена. Кралицата ще се бори срещу това. А какво мислите, че ще стане, ако тя се противопостави на волята на краля? Какво мислите, че ще стане с нея, ако защити дъщеря си, противопоставяйки се на заповедта на съпруга си? Какво мислите, че ще направи той? Как се държи той напоследък, ако някой му противоречи?

Поглеждам бледото ѝ лице и се сещам за братовчед си, Бъкингамския херцог, който положи глава на дръвника само заради няколко необмислени думи в тайната на изповедалнята.

— Ако тя му се противопостави, нима той ще нарече това държавна измяна? — питам се.

— Да — казва тя. — И това е причината да се радвам, че кралят иска да омъжи дъщеря си за най-големия ни враг, краля на Франция. Защото за нея се готвеше нещо още по-лошо.

* * *

Синът ми Артур, сър Артур, както с наслада си напомням да го наричам, гребе в регатата и изпреварва четири други лодки, пристигайки втори след един мускулест лодкар, чиито ръце напомнят на бутове шунка. Синът ми Монтагю се обзалага на речния бряг и печели кесия злато от самия крал. Веселият, шумен кралски двор приключва деня с битка на лодки, в която баржата на краля предвожда нападението срещу малка флотилия от ладии. Ан Болейн си присвоява ролята на символна фигура, застанала на носа на кралската лодка, като насочва прицела на хората в баржите, които размахват кофи. Всички се измокрят до кости, а смеещият се крал помага на Ан да излезе от лодката и я задържа край себе си, докато всички вървим обратно към двореца.

* * *

Принцеса Мери репетира ролята си в голямата поетична драма, планирана в чест на годежа ѝ. Отивам с нея до помещенията на гардеробната, където ѝ правят проба за роклята. Това е изключително скъпа рокля, корсажът е обшит с рубини и перли, червените и бели цветове на розата на Тюдорите, със стъбла от смарагди и сърцевина от жълти диаманти. Отначало тя залита под тежестта ѝ, но когато се изправя, е най-очарователната принцеса, която светът е виждал някога. Все още е крехка и дребна, но бледата ѝ кожа е поруменяла от здраве, кестенявата ѝ коса е гъста и пищна, а в тази рокля прилича на икона в скъп параклис.

— Всъщност за пробата на тази рокля е редно да бъдем в съкровищницата — казвам ѝ, и виждам как лицето ѝ светва от удоволствие.

— Това е по-скоро съкровище, отколкото кадифе — съгласява се тя. — Но вижте ръкавите ми!