Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Не знаех, че може да бъдеш двама херцози едновременно — отбелязва пред мен управителят ми с лукава усмивка.

— Сигурна съм, че кралят отсъжда правилно — казвам, но вътрешно си мисля, че това сигурно е причинило на приятелката ми, кралицата, много болка: да види едно златокосо момче с кръвта на Тюдорите, целунато от царствения си баща и обвито в хермелин.

Артур, сър Артур, както винаги го наричам сега, е този, който ме дарява с първия ми жив внук, наследника на името ми. Кръщава го Хенри, както е редно, а аз изпращам прекрасната ни позлатена люлка на Джейн в Броудхърст за следващото поколение момчета от рода на Плантагенетите. Удивена съм от собствената си пламенна гордост, породена от появата на това бебе, от бурния си възторг заради следващото поколение от нашата династия.

Синът ми Джефри не беше сред войниците, събрани да заминат във Франция, а аз се погрижих да не отиде и като доброволец. Той вече е млад мъж, близо двайсет и една годишен, и на този последен син, това най-скъпоценно дете, трябва да се намери съпруга. Прекарвам повече време в обмисляне коя ще приляга на Джефри, отколкото за каквото и да е друго в тези години на изгнание.

Тя трябва да бъде момиче, което ще управлява къщата вместо него; Джефри е отгледан като благородник, трябва да е заобиколен от добро домакинство. Трябва да е плодовита, разбира се, и добре възпитана, и добре образована, но не искам за снаха някоя учена жена — добре е да е достатъчно начетена, колкото да възпита децата си в поученията на Църквата. Да ме пази Господ от момиче, което се втурва след новото познание и се забърква в ереси, както е модно напоследък. Трябва да си дава сметка, че той е чувствително момче — не е атлет и воин като Артур, нито придворен като Монтагю: той е грижливо гледано момче, любимец на майка си. Дори като дете той разбираше какво мисля само като ме погледнеше в лицето, и все още притежава чувствителност, каквато рядко се среща у някого, особено у млад благородник. Тя трябва да е красива; като малко момче с дългите си руси къдрици Джефри често бе вземан за хубаво момиче, а сега, когато възмъжа, е по-красив от кой да е мъж в двора. Децата му ще бъдат прекрасни, ако успея да му намеря подходяща съпруга. Тя трябва да бъде елегантна и вежлива и трябва да бъде горда — присъединява се към старата кралска фамилия на Англия, в страната няма млад мъж с по-изтъкнат произход. В момента може и да сме почти в немилост, но настроението на краля се променя бързо — почти за една нощ — и със сигурност ще се промени отново. Тогава ще си върнем кралското благоволение и тогава тя ще представя нас, Плантагенетите, в двора на Тюдорите, а това не е лесна задача.

Ако най-младият ми син заемаше положението, което му се полага по право, ако присъстваше в двора, на някой добър пост, като наследник на най-голямото състояние в Англия, щеше да е лесно да намеря подходящата невеста за него. Но в положението, в което сме сега, наполовина изгнаници, наполовина в немилост, наполовина зачитани, и при положение, че старото дело за земите ми, които според Комптън не ми принадлежат, още се точи, ние сме не толкова привлекателно семейство, а Джефри не е най-желаният ерген в страната, какъвто беше Монтагю. Въпреки това си оставаме плодовити — съпругата на Монтагю, Джейн, ражда още едно момиче, Уинифред, така че сега имам трима внуци — а плодовитостта се цени в тези тревожни дни.

Накрая избирам дъщерята на церемониалмайстора на кралицата, сър Едмънд Пакнам. Бракът не е блестящ, но е добър. Той няма синове, само две добре възпитани дъщери, и една от тях, Констанс, е на подходящата възраст за Джефри. Двете момичета ще наследят състоянието и земите на баща си в Съсекс, които се простират близо до моите собствени, така че Джефри никога няма да е далече от къщи. Сър Едмънд е достатъчно близък с кралицата, за да знае, че приятелството ни остава стабилно, и че тя ще ме приеме обратно в двора веднага щом съпругът ѝ позволи. Той разчита на това, че синът ми ще бъде толкова видна фигура в двора, колкото бяха и братята му. Мисли също като мен, че Хенри е бил зле съветван, че кардиналът се е възползвал от страховете му, страховете на баща му, и че това скоро ще отмине.

Венчавката е скромна и младото семейство идва да живее при мен в Бишам. Разбрали сме се, че когато ми позволят да се върна в двора, ще взема Констанс със себе си, че тя ще служи на кралицата и несъмнено ще се издигне в света. Сър Едмънд вярва, че ще ме види отново в двора.

И се оказва прав. Също така бавно, както настъпва пролетта в Англия, виждам как ледът около краля се топи. Кралицата ми изпраща подарък, а после лично кралят, който ловува наблизо, ми изпраща дивеч. После, след четири години изгнание, получавам писмото, което очаквам.

Поръчано ми е да отида отново в замъка Лъдлоу, за да бъда компаньонка и гувернантка на малката деветгодишна принцеса, на която предстои да заеме мястото си и да управлява владението си. Навярно скоро ще бъде обявена за Принцеса на Уелс, както някога имаше обичан принц. Знаех си. Знаех, че любящите, внимателни съвети на Катерина към краля ще го накарат да опознае истинската си същност. Знаех, че веднага щом влезе в съюз с родината ѝ, той отново ще се обърне към нея. Знаех, че кардиналът няма вечно да се ползва с благоволение, и че принцът, когото обичах като момче, ще стане такъв, какъвто е роден да бъде: честен, справедлив, почтен крал.

Веднага отивам да се срещна с принцесата в замъка Торнбъри и вземам със себе си новата ми снаха Констанс, за да служи като придворна дама на принцеса Мери. Възвръщането на благоволението на Тюдорите поставя всички ни на полагащите ни се по право места, обратно в сърцето на кралския двор. Показвам ѝ прекрасния замък в Лъдлоу с гордост като място, където някога бях господарка, и ѝ разказвам за Артур и принцесата, която беше негова невеста. Не ѝ казвам, че двамата млади бяха влюбени, че тяхната страст един към друг озаряваше синкавосивите стени на замъка. Но не пропускам да кажа, че това беше щастлив дом, и че ние отново ще го направим щастлив.

Деветгодишната принцеса Мери пристига в един знойно горещ летен ден, възседнала собствен малък кон, с двеста ездачи от двете ѝ страни, облечени в ливреи с нейните цветове — синьо и зелено, и се усмихва на хората, които са се струпали около портата на замъка да видят как тази нова принцеса идва да поеме владенията си.

Стоя в сянката на входа, доволна, че не съм навън в жегата, готова да я приветствам с добре дошла в замъка, който някога причислявах към наследството на дъщеря си Урсула. Тази къща принадлежеше на рода Стафорд; редно беше да бъде дом на Урсула. Кардиналът я отне от херцога, и сега тя ще се използва от принцесата, а аз ще я управлявам, както управлявам всичките ѝ къщи.

Свитата ѝ се оглавява от моя сродник Уолтър Деверу, барон Ферърс от Чартли. Той ме поздравява с топла целувка по двете бузи, а после помага на малката принцеса да слезе от седлото си.

Шокирана съм, когато я виждам за първи път. Толкова отдавна не съм я виждала, че си я представях по-висока, яко и здраво момиче от рода на Тюдорите като нейната леля Маргарет, набита като пони; но тя е дребничка, деликатна като цвете. Виждам бледото ѝ сърцевидно лице в сянката на голямата качулка на наметалото ѝ и си мисля, че е навлечена в дрехи за възрастни, твърде крехка е за такова облекло, за такава голяма свита, твърде дребна и крехка, за да носи титлите си и всичките ни очаквания, твърде млада да поеме задълженията си и владението на земите си. Чувствам как преглъщам тревожно. Тя е крехка и чуплива, като принцеса, направена от сняг, принцеса, родена от желанието и само едва-едва придобила плът.

Но после тя ме изненадва, като поема ръката на Уолтър и скача от коня си като ловко и гъвкаво момче, затичва шумно нагоре по стъпалата към мен, и се хвърля в обятията ми.

— Лейди Маргарет! Ваша светлост, лейди Маргарет! — прошепва, с притиснато към мен лице, с глава до гърдите ми. Притискам я до себе си и чувствам как крехкото ѝ, слабо тяло трепери от облекчение, че отново е с мен. Прегръщам я здраво и си мисля, че е редно да я хвана за ръката и да я представя на слугите ѝ, да я покажа на нейните хора. Но ми е непоносимо да я отблъсна от себе си. Обвивам ръце около нея и дълго не я пускам. Това е дете, което съм обичала не по-малко от собствените си деца, все още малко момиче, а аз пропуснах четири години от детството ѝ и се радвам, че отново е поверена на грижите ми.

— Мислех, че няма да ви видя никога вече — изрича тя едва чуто.

— Знаех, че ще се върна при вас — казвам. — И няма да ви оставя никога вече.

Тя не е трудно за отглеждане дете. Има благия нрав на майка си и цялата ѝ испанска упоритост, затова я запознавам с домашните ѝ учители, убеждавам я да се упражнява по музика и да спортува. Никога не ѝ нареждам; тя е дъщеря на краля на Англия и принцеса на Уелс — никой не може да ѝ нарежда, освен баща ѝ и майка ѝ, — но ѝ казвам, че обичните ѝ родители са я поверили на моите грижи и ще винят мен, ако тя не живее благочестиво, не се старае да учи и не ловува като Тюдор. Тя веднага се заема с учението от обич към мен. Като правя уроците ѝ приятни и интересни, и я насърчавам да поставя под въпрос нещата и да размишлява за тях, като се уверявам, че началникът на конницата ѝ избира за нея ловни коне, които са енергични, но покорни, и като се грижа в замъка всяка вечер да имаме музика и танци, е лесно да я насърча да придобие уменията, които една принцеса трябва да има. Тя е интелигентно, сериозно момиче, дори малко прекалено сериозна. Не мога да не си помисля, че би била подходяща ученичка за Реджиналд, и че би било от полза за цялото ни семейство той да се превърне във влиятелна фигура в живота ѝ.