Той поклаща глава и казва:

— Още не. Не чувствам призвание.

— Но нали не може да те води съвестта ти? Току-що каза, че човек трябва да бъде направляван от Църквата.

Той се засмива и кимва одобрително.

— Почитаема майко, вие сте реторик, би трябвало да ви взема със себе си, за да се срещнете с Еразъм и Мор. Права сте. Съвестта на човек не може да му бъде водач, ако тази съвест се противопоставя на учението на Църквата. Човек не може да се опълчи срещу своя учител, Църквата. Но самото учение на Църквата ми казва, че трябва да чакам и да уча, докато дойде подходящият момент да бъда призован. Тогава, ако бъда призован, ще се отзова. Ако Църквата изисква моето покорство, трябва да ѝ служа, както трябва да прави всеки човек, дори един крал.

— И да бъдеш ръкоположен — настоявам.

— Не съм ли изпълнявал винаги нарежданията ви?

Кимвам. Не ми се иска да чувам този нетърпелив тон.

— Но ако бъда ръкоположен, ще трябва да служа там, където ме изпрати Църквата — изтъква той. — Ами ако ме изпратят на Изток? Или в руските земи? А ако ме изпратят толкова далече, че никога да не мога да се прибера у дома?

Не знам как да кажа на този млад човек, че службата в името на семейството често означава, че човек не може да живее сред семейството. Оставих го, когато беше бебе, за да се грижа за Артур Тюдор, и няма да бъда при Урсула, когато дойде време да ражда, ако кралицата има нужда да съм до нея.

— Е, надявам се, че ще си дойдеш у дома — казвам неубедително.

— Бих искал да го сторя — е всичко, което отвръща той. — Имам чувството, че почти не познавам семейството си, толкова дълго съм отсъствал.

— След като приключиш с учението си…

— Мислите ли, че кралят ще ме покани в двора и ще ми възложи да работя за него там? Или може би да преподавам в някой от университетите?

— Да. На това се надявам. Винаги, когато мога, те споменавам. И Артур не те забравя. Монтагю също.

— Споменавате ме? — пита той с лека скептична усмивка. — Намирате време да ме споменете на краля сред всички благоволения, които искате за другите си момчета, за Джефри?

— Този крал държи в своя власт всички постове и всички блага — казвам кратко. — Разбира се, че те споменавам. Споменавам всички ви. Едва ли бих могла да направя повече.

* * *

Реджиналд остава да пренощува и вечеря с лордовете и с братята си. Артур идва да ме види след вечеря и казва, че Реджиналд е добра компания, с много добри познания, и умее да обясни ясно и критично новото познание, което завладява християнския свят.

— От него би станал чудесен възпитател за принцеса Мери — казва той. — Тогава би могъл да се прибере у дома.

— Възпитател на принцеса Мери? О, каква добра идея! Ще я предложа на кралицата.

— Вие ще живеете с принцесата като нейна гувернантка догодина — размишлява той. — Кога ще бъде достатъчно голяма, за да има домашен учител?

— Може би на шест или седем години?

— След две години. Тогава Реджиналд може да дойде при вас.

— И ние двамата ще можем да я напътстваме и да я учим — казвам. — А ако кралицата роди принц — никой от двама ни не отбелязва колко невероятно изглежда това — тогава Реджиналд може да учи и него. Баща ти щеше да е толкова горд да види сина си като домашен учител на следващия крал на Англия.

— Щеше да бъде — Артур се усмихва при спомена за баща си. — Гордееше се с нас винаги, когато се справяхме добре.

— А как си ти, синко? Сигурно си яздил в продължение на цели мили с кралете. Всеки ден излизат за забавление, езда или надбягвания.

— Достатъчно добре съм — казва Артур, макар че изглежда уморен. — Разбира се, да не изоставам от краля понякога е по-скоро работа, отколкото игра. Но съм малко разтревожен, почитаема майко. Имам разногласия с бащата на Джейн, и затова тя е недоволна от мен.

— Какво е станало?

Артур ми разказва, че се опитал да убеди бащата на Джейн да прехвърли земите си, за да може синът ми да поеме отговорността за военната служба, която съпътства собствеността. Артур и бездруго ще ги наследи; няма причина старият човек да ги задържа сега и да носи отговорност за свикването на арендаторите на оръжие, ако се надигне призив за война.

— Той наистина не е в състояние да служи на краля — казва Артур, наскърбен. — Прекалено стар и слаб е. Справедливо беше да предложа да му помогна. Предложих и да плащам наем.

— Бил си напълно прав — казвам. Нищо, което увеличава поземлените владения на Артур, не може да е погрешно за мен.

— Е, той се оплакал на Джейн, и тя мисли, че се опитвам да ѝ отмъкна наследството преди смъртта му, да крада от един старец, и над клетата ми глава се разрази истинска буря. А сега той се оплакал на нашия братовчед Артур Плантагенет, и на нашия родственик стария граф на Аръндел, и сега те заплашват да се оплачат от мен на краля. Намекват, че се опитвам с измама да лиша стария глупак от земите му! Да ограбя собствения си тъст!

— Нелепо е — казвам съчувствено. — Но във всеки случай ти няма от какво да се боиш. Хенри няма да пожелае да чуе дори една дума против теб. Не и от собствените ти братовчеди. Не и сега. Не и докато иска Англия да победи в турнира.

Л’Ербер, Лондон

Пролетта на 1521 г.

Благосклонното отношение на краля към сина ми Артур не се променя. Артур е в центъра на спортуващия, играещ комар, пиещ, развратничещ двор. Всички млади мъже, шумни и непочтителни, които бяха прогонени от двора, са се върнали един по един, забравяйки забраната да се появяват тук и предполагаемата промяна у краля. Хенри не ги възпира или укорява; обича да бъде сред тях, буен като тях, свободен като тях. Артур ми разказва, че кралят допуска безнаказано думи или шеги, оскърбяващи дори собственото му величие, докато братовчед ми, Бъкингамският херцог, се гневи, че дворът прилича повече на общо помещение в кръчма, отколкото на великолепно кралско жилище, и се оплаква, че Улзи е пренесъл обноските на Ипсуич в Уестминстър.

Откакто се върнаха от Позлатените поля, те са по-лоши отвсякога, изпълнени с радост от триумфа си, съзнаващи младостта и красотата си, както никога преди. Това е двор, изпълнен с млади хора, кипящи от желание и от страст за живот, и няма кой да ги възпира или контролира.

Дамите на кралицата, доволни да се върнат в Англия, далече от изпълнения с разгорещено съперничество френски двор, излагат на показ дрехите си по френската мода и упражняват френските танци. Някои от тях дори са усвоили френски акцент, който намирам за нелеп, но като цяло това се смята за нещо много изтънчено — или, както те самите биха казали: trѐs chic5. Най-екзотична и със сигурност най-суетна от всички тях е Ан Болейн, сестра на Мери и Джордж, която, благодарение на бащиното си обаяние, е прекарала детството си във френския кралски двор и напълно е забравила всяка английска скромност, каквато може да е имала. С нейното завръщане от Франция, сега при нас, в двора, е цялото семейство на сър Томас: неговият син, Джордж Болейн, който е служил на краля почти през целия си живот; съпругата му, Елизабет, и наскоро омъжената му дъщеря Мери: и двете служат с мен в покоите на кралицата.

Братовчед ми, Бъкингамският херцог, се изолира все повече от този полудял по французите, луд по модата двор, и все по-ревниво пази достойнството на семейството си, защото дъщеря ми Урсула го е дарила с внук, родил се е един нов малък Хенри Стафорд, чиито постелки в люлката са избродирани с емблемата на херцога — ягодови листа — и херцогът се гордее с още едно поколение, което носи кралска кръв.

Стига се и до един наистина ужасен момент, когато кралят, миейки ръцете си в златен леген преди вечеря, пристъпва до трона си под балдахина от златен брокат и сяда, а кардиналът вика слугата при себе си и потапя собствените си пръсти в същия златен леген, във водата на краля. Братовчед ми, херцогът, изревава като луд и събаря легена, разплисквайки вода по дългата червена мантия. Шумът кара Хенри да се обърне, той поглежда през рамо и се засмива, сякаш това няма значение.

Братовчед ми казва нещо гневно, в смисъл че достойнството на трона не бива да се подкопава от парвенюта, и смехът на Хенри спира рязко, когато той поглежда към братовчед ми. Отправя му продължителен, спокоен поглед, сякаш мисли за нещо друго, а не за въртящия се златен леген, който хвърля отблясъци от отразена светлина по ботушите за езда на краля, по оплисканата мантия на кардинала, по потропващия крак на братовчед ми. За миг всички виждаме ясно как при думата „парвеню“ Хенри придобива предпазливото, подозрително изражение на баща си.

* * *

Отсъствам от двора в продължение на много дни през тази пролет. Разделям времето си между надзираването на работата по лондонския ми дом, Л’Ербер, и гостуването при принцеса Мери. Задълженията ми като нейна гувернантка ще започнат истински едва когато тя влезе в учебната стая, но тя е такова умно малко момиче, че искам да започне уроци отрано и обичам да ѝ чета приказки преди лягане, да я слушам как пее, да я уча на молитви, и да танцувам с нея в покоите ѝ, докато моите музиканти свирят.

Получавам позволение да отсъствам от двора, тъй като кралицата няма нужда от мен. Тя е щастлива в покоите си със своята музика и своето четене, като вечеря всяка вечер с краля и гледа дамите си да танцуват. Харесва ѝ да знае, че съм с дъщеря ѝ, и често ни посещава. Кралят е погълнат от нов флирт, но аферата е толкова дискретна, че се досещаме за нея само защото той пише любовна поезия и всеки следобед го виждаме да седи приведен над празен лист, гризейки края на перото. Никой не знае коя го е привлякла този път. Нито кралицата, нито аз си даваме труд да мислим над изменчивостта, с която Хенри се привързва към жените; има толкова много момичета, и всички те се усмихват и се изчервяват, когато кралят ги погледне, а той превръща ухажването в такъв театър, почти сякаш иска те да покажат неохота. Може би някоя от тях отива в покоите му за вечеря насаме; може би се връща в покоите на кралицата чак в ранните часове на утрото. Може би кралят пише стихотворение или нова любовна песен. Това може и да не се харесва на кралицата; но надали има значение. То не променя истински баланса на силите в двора, който е сцена на смъртна, необявена борба между кардинала и лордовете, между кардинала и кралицата, за вниманието на краля. Момичетата са нещо странично, просто развлечение; те не променят нищо.