Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Ваша светлост… не мога да кажа — изрича със запъване.

Усмихвам му се.

— Не е нужно да го правите — отвръщам. — Всъщност не сте го и казали — и се връщам на мястото си до кралицата, преди някой да забележи отсъствието ми.

— Новини от Беси Блаунт — казвам ѝ. — Запазете самообладание, ваша светлост.

Тя се усмихва и се надвесва напред да плесне ръце с моите в такт с музиката, докато кралят пристъпва в центъра на кръга, слага ръце на хълбоците си, и започва да танцува бърза жига, потропвайки с крака по пода.

— Кажете ми — изрича тя сред одобрителните викове.

— Сигурно е родила момче — казвам. — Пратеникът разчиташе на възнаграждение. Кралят би платил само ако новината е за момче. А човекът на Улзи, Томас Мор, не го отрече. От този човек никога няма да стане придворен, изобщо не умее да лъже.

Принудената ѝ усмивка не трепва дори за миг. Хенри се завърта буйно сред взрива от аплодисменти, който приветства края на танца му, и вижда как съпругата му скача на крака от възторг пред изпълнението му. Покланя ѝ се и извежда в кръга ново момиче.

Катерина сяда отново.

— Момче — казва тя с равен тон. — Хенри има жив син.

Момчето на Беси преживява първите няколко месеца, макар че никоя от нас, дамите в покоите на кралицата, които сме погребали полуоформените тела на принцове от династията на Тюдорите, не би заложила и пукнато пени за оцеляването му. Разбира се, никой не може да каже нищо, но в двора се е зародило безмълвното убеждение, че кралят не може да има момчета, или ако му се родят, няма да отраснат големи. Кръщават горкото незаконородено дете Хенри, сякаш вече не сме погребали две бебета със същото име. Дават му фамилното име Фицрой4, тъй като кралят признава изневярата си. На Беси е отпусната издръжка, за да отглежда момчето си, той е широко известен като роден син на краля. Не се съмнявам, че човекът, който публично приема ролята на негов кръстник, кардинал Томас Улзи, насърчава клюките, които се разнасят из кралството, назовавайки момчето като роден син на краля, за да чуят всички, че кралят може да стане баща на здрав малък син и че това вече е факт.

Беси излиза от усамотението и след като преминава набързо през обичайното пречистване в църква, бива омъжена за повереника на кардинал Улзи, младият Гилбърт Тейлбойс, чийто баща е толкова слабоумен, че не може да предпази сина си от една съпруга, която е „употребявана стока“. Точно както предвиди кралицата, кралят не се връща при предишната си любовница, сякаш с раждането тя му е опротивяла. Със съзряването си кралят явно развива вкус или към красавици с шумна слава, или към непокварени момичета.

Кралица Катерина не казва нищо: нищо за Беси, нищо за Хенри Фицрой, нищо за Мери Болейн, дъщерята на моя управител сър Томас, която пристига в кралския двор от Франция и привлича вниманието със светлата си русокоса хубост. Тя е незначително малко създание, току-що омъжена за Уилям Кери, който като че ли се наслаждава на възхищението на придворните пред очарователната му съпруга. Кралят ѝ обръща особено внимание, кани я да танцуват, обещава ѝ добър кон само за нея. Тя се смее на шегите и закачките му, възхищава се на песните му и пляска възторжено с ръце като хубаво дете, когато вижда коня. Играе ролята на невинно създание, а кралят обича да я глези.

— По-добре е за мен, че се забавлява със съпруга, а не с девойка — отбелязва тихо кралицата. — Чувството е по-малко… — тя подбира внимателно думата — оскърбително.

— По-добре е за всички ни — отвръщам. — Ако я прелъсти и тя роди син, тогава незаконното дете ще бъде сложено в люлката на рода Кери, ще бъде кръстено Хенри Кери, и няма да имаме още един Хенри Фицрой.

— Мислите ли, че и тя ще има момче? — пита ме тя с тъжна усмивка. — Мислите, че и Мери Болейн може да износи едно момче за Тюдорите? Да го роди живо? Да го отгледа? Мислите, че само аз не мога да даря краля със син?

Вземам ръката ѝ, но не мога да я погледна в очите и да видя болката ѝ.

— Не исках да кажа това, защото не знам дали е така, ваша светлост. Никой не може да знае.

Това, което със сигурност знам, когато жълтите нарциси поникват покрай брега на реката, а косовете започват да пеят още със зората, която изгрява все по-рано всеки ден, е че кралят със сигурност ще сподели легло с Мери Болейн, защото връзката е стигнала отвъд дребните подаръци — той съчинява поезия. Наема хор да пее под прозореца ѝ сутринта на първи май, а дворът я увенчава за Майска кралица. Родителите ѝ — моят управител сър Томас и съпругата му, Елизабет, дъщеря на стария херцог на Норфолк — виждат хубавата си дъщеря в нова светлина, като стъпка към богатство и положение, и като двама весели сводници я къпят и обличат, окичват я с бижута и я поднасят на краля, като угоено гълъбче, готово за плънка на пая.

Апогеят на стратегията на Томас Улзи ще бъде среща с Франсоа Френски, кампания за мир с палатки, коне и нахлуваща армия от придворни, ярко нагиздени в новите си дрехи, безбройни гвардейци, камериери и адютанти, дамите от двата двора — пременени като кралици, а самите две кралици — постоянно преобличащи се в нови рокли, с инкрустирани със скъпоценни камъни диадеми. Улзи планира и успява да издигне необикновен временен град, разположен в една долина извън Кале, с приказно красив замък, издигнат като сън, за една нощ, а в сърцето на всичко това е нашият владетел, на показ като някаква красива рядкост, сред декор, създаден от неговия съветник.

Наричат това „Позлатените поля“, защото балдахините, знамената и дори палатките блестят от истински златни нишки, а влажните поля около Кале се превръщат в ослепителен център на християнския свят. Тук двамата най-велики крале се събират в състезание по красота и сила, давайки клетва за мир, мир, който ще трае вечно.

Хенри е нашият златен крал, не по-малко смел, красив и стилен от краля на Франция, екстравагантен, както баща му никога не би могъл да бъде, великодушен в политиката си, искрен в стремежа си към мир: всички в свитата му се гордеят с него. А до него, подмладена, прекрасна, заемаща мястото си на най-великата сцена в християнския свят, е моята приятелка кралицата, и аз сияя от гордост заради нея, заради тях двамата, заради дългата борба, която трябваше да водят, за да стигнат до мир с Франция, благоденствие в Англия, и спокойна любяща хармония помежду си.

За мен и за кралицата няма значение, че всичките ѝ дами се снишават в реверанс, почти припадат, когато кралят който и да е от двамата крале — минава край тях. За мен няма значение, че Франсоа Френски целува поред всяка от дамите на кралицата, с изключение на старата лейди Елинор, херцогинята на Бъкингам, страховитата свекърва на Урсула. Катерина и кралица Клод Френска мигновено установяват приятелство и разбирателство помежду си. И двете са омъжени за красиви млади крале; предполагам, че имат много повече общи трудности, отколкото си позволяват да обсъдят.

Синовете ми Монтагю и Артур блестят в тези два разпалено съревноваващи се двора; Джефри е до мен, усвоявайки дворцови обноски по време на това най-великото събитие, което светът ще види някога; Урсула прислужва на кралицата, макар че през есента ще трябва да се оттегли в усамотение преди раждането; а един следобед, без предизвестие, синът ми Реджиналд влиза в личната ми стая в крилото на замъка, предназначено за кралицата, и коленичи в краката ми за благословията ми.

Оставам без дъх от изненада.

— Момчето ми! О! Момчето ми, Реджиналд!

Повдигам го и го целувам по двете бузи. По-висок е от мен и е наедрял; сега е красив млад мъж, силен и сериозен, на двайсет години. Има гъста кафява коса и тъмнокафяви очи. Само аз мога да видя в лицето му някогашното малко момче. Само аз си спомням как го оставих в обителта Шийн, където устната му затрепери, но му казаха, че не може да проговори, за да ме помоли да остана.

— Позволено ли ти е да бъдеш тук? — питам.

Той се засмива и ми напомня:

— Не съм дал клетва пред никой орден. Не съм дете в училище. Разбира се, че мога да бъда тук.

— Но кралят…

— Кралят очаква от мен да уча из целия християнски свят. Често напускам Падуа, за да посетя някоя библиотека или някой учен. Той очаква това. Плаща за това. Насърчава го. Писах му, за да му съобщя, че ще дойда тук. Ще се срещна с Томас Мор. Толкова много сме си писали, и си обещахме една вечер на дебати.

Налага се да си напомня, че сега моето момче е уважаван теолог, мислител, който разговаря с най-великите философи на епохата.

— Какво ще обсъждаш с него? — питам. — Той стана важен човек в двора. Сега е личен секретар на краля, пише важните писма и ръководи много от преговорите за мир.

Той се усмихва и казва:

— Ще говорим за природата на Църквата. Само за това говорим напоследък. За това, дали човек може да се ръководи от съвестта си или непременно трябва да разчита на поученията на Църквата.

— А ти какво мислиш?

— Вярвам, че Христос е създал Църквата, за да ни учи, литургията е нашият урок, а свещениците и духовенството ни превеждат Бог, точно както ние, учените, превеждаме учението на Христа от гръцки. Няма по-добър водач от Църквата, която Сам Христос ни е дал. Несъвършената съвест на един отделен човек никога не може да бъде по-добра и да стои по-високо от вековната традиция.

— А какво мисли Томас Мор?

— В общи линии същото — казва той небрежно, сякаш не си струва да обсъжда с майка си фините нюанси на теологията. — Цитираме авторитети и оборваме взаимно доводите си. Едва ли ще ви е интересно, изпадаме в твърде големи подробности.

— А ще бъдеш ли ръкоположен? — питам нетърпеливо. Реджиналд не може да се издигне, освен ако не приеме духовен сан, а е обучен да ръководи Църквата.