Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Кралят играе карти. Партньорка му е Беси Блаунт; от другата страна на масата има друго момиче, но дори не си правя труда да погледна. От купчината златни монети пред Беси виждам, че тя печели. Тази нова свита, тези приятели и близки, облечени по френската мода, които пият от най-доброто вино рано сутрин, весели, детински шумни, вдигат очи, когато влизам в стаята, и разчитат със съвършена точност поражението, изписано на лицето ми и в приведените ми рамене. Виждам, не мога да пропусна жадния блясък в очите на някои, които надушват сърдечната мъка и знаят, че бедата носи шанс. Когато глъчката в стаята утихва, чувам как някой изцъква нетърпеливо с език, видял, че отново съм донесла лоши новини.

Кралят захвърля картите и идва бързо към мен, сякаш иска да ме накара да замълча, сякаш иска да запази това като гузна, позорна тайна.

— Новините не са добри? — пита той кратко.

— Съжалявам, ваша светлост — казвам. — Момиче, мъртвородено.

За момент ъглите на устата му се извръщат надолу, сякаш му се е наложило да преглътне нещо много горчиво. Виждам как гърлото му се свива, сякаш ще повърне.

— Момиче ли?

— Да. Но така и не пое дъх.

Той не ме пита дали съпругата му е добре.

— Мъртво — е всичко, което казва, почти зачудено. — Този свят е жесток с мен, не мислите ли, лейди Солсбъри?

— Това е дълбока скръб и за двама ви — казвам. Едва мога да заставя устните си да оформят думите. — Кралицата е много опечалена.

Той кимва, все едно това се подразбира, почти сякаш тя заслужава печал, но не и той.

Зад него Беси се надига от масата, където са играли карти, докато съпругата му се е мъчила, за да роди мъртво дете. Нещо в начина, по който се обръща, привлича вниманието ми. Тя извръща лице, а после отстъпва назад, почти сякаш се опитва да се измъкне тайно и да остане незабелязана от мен, сякаш крие нещо.

Незабелязана, тя прави реверанс към гърба на краля и се отдръпва, оставяйки печалбата си, сякаш напълно я е забравила, а после, докато се обръща, за да се промъкне с рамото напред през отварящата се врата, виждам заобления ѝ корем, очертан под шумолящата скъпа тъкан на роклята ѝ. Виждам, че Беси Блаунт очаква дете, и предполагам, че то е на краля.

Изчаквам, докато кралицата е готова да се върне в двора, укротила скръбта си, пречистена в църква, изкъпана и облечена. Решавам да се опитам да говоря с нея след утринната молитва, докато се връщаме от параклиса ѝ.

— Маргарет, нима мислите, че не забелязвам, че чакате да говорите с мен? Не мислите ли, че след всички тези години мога да разчета изражението и мислите ви? Предполагам, че се каните да помолите да се приберете у дома, за да ожените красивото си момче, Артур?

— Ще ви помоля за това — съгласявам се. — И то скоро. Но сега няма да говоря с вас за това.

— Какво има тогава?

Трудно мога да се накарам да залича усмивката от лицето ѝ, когато тя толкова се старае да бъде весела и безгрижна. Но тя не знае доколко безгрижен и весел е станал дворът.

— Ваша светлост, боя се, че трябва да ви кажа нещо, което ще ви огорчи — Мария де Салинас, сега графиня Уилоуби, пристъпва до нея и ме поглежда, сякаш от моя страна е измяна да причиня тревога на една кралица, която вече е страдала толкова много.

— Какво има сега? — е всичко, което казва тя.

Поемам си дъх.

— Ваша светлост, става дума за Елизабет Блаунт. Докато бяхте в усамотение, тя беше с краля.

— Това е стара новина, Маргарет — тя успява да се засмее пренебрежително. — Никак не ви бива за клюкарка, щом ми носите такива престарели скандални вести. Беси винаги е с краля, когато очаквам дете. Това е един вид вярност.

Мария промърморва нещо под нос и извръща лице.

— Да, но… това, което не знаете, е че сега тя очаква дете.

— Детето от съпруга ми ли е?

— Предполагам. Не го е признал. Тя не привлича никакво внимание към себе си, с изключение на това, че роклите ѝ отесняват на корема. Не ми е казала. Не твърди нищо.

— Малката Беси Блаунт, собствената ми придворна дама?

Мрачно кимвам.

Тя не заплаква, а се извръща от галерията към един еркерен прозорец и с лек жест отмества подкрепящата я ръка на Мария. Заглежда се навън през малките стъклени прозорчета към ливадите, посивели под пелени от лед и навяван сняг. Гледа към студената река, без да вижда нищо освен спомена за майка си, хълцаща, похлупила лице върху възглавниците си, със сърце, сломено от изневярата на съпруга си, кралят на Испания.

— Това момиче е с мен от дванайсетгодишно — изрича зачудено. Успява да се засмее сурово и тихо. — Явно не съм я възпитала много добре.

— Ваша светлост, за нея е било невъзможно да откаже на краля — казвам тихо. — Не се съмнявам в привързаността ѝ към вас.

— Не е изненада — казва тя спокойно, сякаш е студена като цветята от скреж върху стъклата на прозореца.

— Не, предполагам, че не.

— Кралят стори ли ви се доволен?

— Не е казал нищо за това. А сега тя не е тук. Тя — Беси — се оттегли от двора, веднага щом… веднага щом…

— Веднага щом стана явно?

Кимвам.

— И къде е отишла? — пита кралицата без особен интерес.

— В една обител, в приората „Сейнт Лорънс“, в графство Есекс.

— Тя няма да успее да му роди дете! — внезапно избухва Мария пламенно. — Детето ще умре, това е сигурно!

Ахвам при думите ѝ, които звучат като проклятие.

— Не е възможно кралят да има каквато и да е вина, че имаме само принцеса Мери! — поправям я мигновено. Всякакви други твърдения биха означавали, че оспорваме потентността и здравето на краля. Обръщам се към приятелката си, кралицата: — Нито пък е по ваша вина — казвам с много нисък глас. — Сигурно такава е Божията воля, Божията воля.

Кралицата обръща глава да погледне Мария.

— Защо Беси, толкова млада и толкова здрава, да не му роди дете?

— Тихо, тихо — прошепвам.

Но Мария отговаря:

— Защото Бог не би могъл да бъде толкова жесток към вас!

Катерина се прекръства и целува разпятието, което виси от кораловите мъниста на броеницата на кръста ѝ.

— Мисля, че съм изстрадала и по-големи скърби от раждането на копелето на малката Беси — казва тя. — А и нима не знаете, че сега кралят ще изгуби интерес към нея?

Братовчедите ми и другите лордове на кралството, Томас Хауард, старият херцог на Норфолк и неговият зет, моят управител, сър Томас Болейн, се срещат насаме с краля и папския легат Улзи и обясняват, че буйствата на някои млади мъже от двора се отразяват зле на всички ни. Хенри, който обича буйността и смеха на другарите си, не желае да чува нищо против приятелите си, докато по-възрастните мъже му казват, че по време на дипломатическа визита младите придворни се държали като глупаци във Франция, пред самия крал Франсоа.

Тези думи попадат в целта. Хенри все още е момчето, което гледаше почтително на брат си Артур, което копнееше да му бъде равно, което щапукаше след него на пълничките си крачета и крещеше, че иска кон, голям като на брат си. Сега той вижда нов образец на бляскав принц в лицето на Франсоа Френски. Вижда в него образец на елегантност и стил, и иска да бъде като него. Крал Франсоа се е заобиколил с тесен кръг от приятели и съветници, които са изтънчени, остроумни и високо културни. Те не си погаждат номера и просташки шеги; не мамят на карти и не се напиват до прилошаване. Хенри е разпален от амбицията да има двор, космополитен и елегантен като френския.

Поне веднъж кардиналът и съветниците са сплотени и убеждават Хенри, че „любимците“ трябва да си вървят. Половин дузина от тях са отпратени от двора и им е казано да не се връщат. Беси Блаунт се е оттеглила за усамотението си преди раждането и никой дори не я споменава. Някои от по-благовъзпитаните придворни, включително синът ми Артур и наследникът ми Монтагю, остават тук. Дворът е прочистен от по-буйните си обитатели, но моето семейство, с нашето добро потекло и добро възпитание, си остава на мястото. Кардиналът дори отбелязва пред мен, че се радва, задето посещавам принцеса Мери толкова редовно, че тя трябва да се учи от мен като образец на благоприличието.

— Не ми тежи да отделям време за нея — казвам усмихнато. — Тя е прекрасно дете; истинско удоволствие е да играя с нея. Показвам ѝ и буквите, и я уча да чете.

— Не би могла да има по-добра гувернантка — казва той. — Разказват ми, че тича да ви поздрави, сякаш сте ѝ втора майка.

— Не бих могла да я обичам повече, ако ми беше родна дъщеря — казвам. Налага се да се възпра, за да не повторя колко е будна, и колко е умна, колко хубаво танцува, и какъв приятен глас има.

— Е, Бог да благослови и двете ви — казва весело кардиналът, като размахва дебелите си пръсти в кръстен знак над главата ми.

Напускам обзетия от нова сериозност и сдържаност двор, за да отида в любимия си дом и да подготвя женитбата на Артур. Това е много добър брак. Не бих дала своя толкова обичан в двора син току-така на коя да е, освен на наследница от добро потекло. Негова съпруга ще бъде Джейн Люкнър, единствена дъщеря — и следователно, единствена наследница — на рицар от Съсекс: добро старо семейство, което освен това е натрупало състояние. Била е омъжена преди и носи добро състояние и от този брак. Има дъщеря, която живее с настойника си, затова знам, че е плодовита. И което е най-хубавото за Артур, който се движи сред приятелите на краля, готови при изпускането на една ръкавица да напишат поема за Красотата и Недостъпната Добродетел, тя е светлокоса, сивоока и прекрасна, но не е глупачка; не е склонна да пише любовни стихове в отговор. Освен това е образована и с достатъчно добри обноски, за да служи на кралицата. Като цяло тя е скъпо вложение за семейството, но мисля, че ще ни служи добре.