Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Разбира се, по-възрастните ми сродници са изключени от такива забавления, но твърдят, че тук става дума за нещо по-сериозно от пиене и забавляващи се буйни млади мъже. Докато Хенри лудува с „любимците“, всички дела на кралството остават в ръцете на усмихнатия му помощник, кардинал Улзи. Всички подаръци, привилегии и високо платени постове минават през меките, топли ръце на кардинала, и много от тях той прибира тайно в широките си червени ръкави. Хенри не бърза да покани сериозните по-възрастни съветници обратно при себе си, за да оспорят растящото му въодушевление по адрес на един друг красив млад крал, Франсоа Френски, и не желае да чува нищо за растящото лекомислие и разточителност на приятелите си.

Затова се безпокоя, че ме приема като една от скучните стари хора, и ме обзема тревога, когато един ден той ми казва, че според него това, че ми е върнал някои от именията ми в Съмърсет, било грешка — защото всъщност те трябвало да принадлежат на Короната.

— Не мисля така, ваша светлост — казвам веднага. Оглеждам бързо младите мъже и виждам как синът ми Монтагю вдига глава и се заслушва, когато възразявам на краля.

— Изглежда, сър Уилям мисли така — изрича провлечено Хенри.

Сър Уилям Комптън, бившият ми кандидат за женитба, ми отправя една от най-прелъстителните си усмивки.

— Те всъщност са земи на короната — заявява. Очевидно е станал експерт. — А три от тях принадлежат на херцогство Съмърсет. Не на вас.

Не му обръщам внимание и казвам на краля:

— Разполагам с документите, които показват, че те са, и винаги са били, във владение на моето семейство. Ваша светлост беше така добър да ми върне това, което ми принадлежи. Притежавам само това, което е мое по право.

— О, семейството! — Сър Уилям се прозява. — О, Боже мой, това семейство!

За момент съм зашеметена, не знам какво да кажа или да мисля. Какво има предвид с тази забележка? Дали иска да каже, че моето семейство, фамилията на Плантагенетите в Англия, не заслужава най-голямо уважение? Младият ми братовчед Хенри Кортни повдига вежди при тази обида и се втренчва в Уилям Комптън: ръката му посяга към празния му колан, където би трябвало да е сабята му.

— Ваша светлост? — обръщам се към краля.

За мое облекчение той прави лек жест с ръка, и сър Уилям се покланя, усмихва се и се оттегля.

— Ще накарам управителя си да разгледа въпроса — казва просто Хенри. — Но сър Уилям е напълно сигурен, че това са мои земи и вие ги притежавате по недоразумение.

Каня се да кажа, както би било благоразумно да кажа: О! В такъв случай, нека ви ги върна веднага, сега, без отлагане, независимо дали са мои по право, или не — така би постъпил един добър придворен. Всичко принадлежи на краля, ние владеем богатството си по негова прищявка, и ако му ги дам в първия момент, щом ги поиска, по-късно може да ми върне нещо друго.

Тъкмо се каня да се лиша от собствеността си, когато виждам бързата, лукава усмивка по лицето на сър Уилям, докато се извръща от сина ми Монтагю. Това е проблясващо пламъче на триумф у човека, който знае, че е безспорният фаворит, на когото са позволени всякакви волности, макар да се е провинил във всевъзможни простъпки, и друг, който е далеч по-млад, по-въздържан и по-достоен. И чувствам как у мен се надига някаква упоритост, и си казвам, че няма да се откажа от наследството на сина си, понеже този надут глупак си мисли, че то не е мое. То е мое. Това са семейните ми земи. Без тях трябваше да търпя бедност, и ми беше трудно да ги спечеля обратно; проклета да съм, ако ги предам по заповед на такива като Уилям Комптън, на крал като Хенри, когото съм гледала да танцува из детската стая, да отмъква играчките на сестра си и да отказва да ги дели с нея.

— Ще помоля моя управител сър Томас Болейн да разгледа въпроса и да уведоми сър Уилям — казвам хладно. — Но съм сигурна, че няма грешка.

* * *

Отдалечавам се от личните покои на краля заедно с две от моите дами, отивайки към покоите на кралицата, когато Артур ме настига и ме хваща под ръка, за да може да говори тихо и никой друг да не може да чуе.

— Почитаема майко — просто му дайте земите — казва той кратко.

— Те са мои!

— Всички го знаят. Няма значение. Просто му ги дайте. Той не обича да го ядосват и не обича да има работа за вършене. Няма да иска да чете доклад, не иска да отсъжда. Най-вече не иска да му се налага да пише каквото и да е и да го подписва.

Спирам и се обръщам към него.

— Защо ти е да ме съветваш да предам наследството на брат ти? Къде щяхме да бъдем, ако не бях посветила живота си да спечеля обратно онова, което е наше?

— Той е кралят, свикнал е да постига своето — казва кратко Артур. — Дава заповед на Улзи, понякога само му кимва, и работата е свършена. Но вие и чичо ми Стафорд, и моят чичо Невил — всички вие спорите с него. Очаквате да действа в рамките на един куп правила и традиции. Очаквате от него да обяснява всяка промяна. Търсите му сметка. Това не му харесва. Той иска властта му да бъде неоспорима. Наистина не може да търпи да му се противопоставят.

— Това са мои земи! — Повишила съм глас, затова хвърлям поглед наоколо, а после заговарям по-тихо. — Това са родовите ми земи, които притежавам по право.

— Братовчед ми, херцогът, би казал, че притежаваме трона по право — изсъсква Артур. — Но никога не би го изрекъл на висок глас пред краля. Ние притежаваме тези земи, притежаваме цяла Англия по право. Но никога не казваме такова нещо, не допускаме дори намек за това. Върнете му земите. Нека се убеди, че ние не настояваме за своите права, че не претендираме за права, че сме само негови най-смирени поданици. Че се радваме да получим само онова, което той доброволно ни дава.

— Той е кралят на Англия — казвам нетърпеливо. — Съгласна съм с това. Но баща му получи трона чрез завоевание, а някои биха казали, и чрез измяна на бойното поле. Удържа го на косъм. Не го е наследил, не произхожда от старата кралска кръв на Англия. А младият Хенри е пръв сред равни, не е над нас, не е над закона, не е неуязвим за предизвикателство. Наричаме го „Ваша светлост“, както бихме наричали кой да е херцог, както наричаме твоя братовчед Стафорд. Той е един от нас, почитаме го, но не стои над нас. Той не е недосегаем. Неговата дума не е Божие слово. Той не е папата.

През ноември дворът се премества в Уестминстър и двете с кралицата заедно подготвяме оттеглянето ѝ преди раждането, като нареждаме да преместят в пищната стая любимото ѝ легло и избираме гоблените, които ще окачим върху прозорците, препречвайки смущаващата дневна светлина.

Ще използваме родилното легло, в което тя роди принцеса Мери. Дори съм приготвила същите чаршафи. Без да казваме нищо, и двете се надяваме, че то ще ни донесе късмет. Тя е заета, щастлива и уверена, коремът ѝ е видимо заоблен, наближава осмия си месец. Стоим една до друга, оглеждайки преценяващо едно място в стаята, където планираме да поставим голям скрин, в който да изложим златните ѝ съдове, когато тя внезапно спира и млъква за миг, сякаш е доловила нещо, някакъв смущаващ шепот.

— Какво има?

— Нищо, нищо — казва тя неуверено. — Просто почувствах…

— Искате ли да седнете?

Помагам ѝ да стигне до стола си и тя сяда предпазливо.

— Почувствах… — започва тя, а после внезапно хваща полите на роклята си и ги повдига към себе си, сякаш иска да задържи бебето в себе си само със сила. — Доведете акушерките — казва много ниско и тихо, сякаш се страхува, че някой може да чуе. — Доведете акушерките, и затворете вратата. Кървя.

Забързано внасяме в стаята гореща вода, кърпи и люлката, докато аз изпращам съобщение на краля, че родилните болки на кралицата са започнали, седмици по-рано, разбира се, но че тя е добре и се грижим за нея.

Осмелявам се да храня надежда; малката Мери е в цветущо здраве в детската си стая, умно двегодишно дете, а и тя подрани. Може би това ще бъде още едно плашещо дребно бебе, което ще изненада всички ни със сила и издръжливост. А ако е здраво и жилаво момченце…

Всички мислим за тези неща, и никой не ги изрича на глас. Ако кралицата роди момче, дори толкова късно, въпреки че изгуби толкова много, тя ще може да тържествува. Всички, които шушукаха, че тя е болнава, безплодна или прокълната, ще изглеждат като глупаци. Сам важният новоизлюпен папски легат Улзи ще отстъпи първенството на такава съпруга, дала на съпруга си едничкото нещо, което му липсва. Момичетата, които придружават кралицата, когато тя се храни с краля, или се разхожда с него, или играе карти с него, вечно със скромно сведени очи, вечно с шапчици, килнати назад, за да показват гладките им коси, вечно с рокли, изпънати отпред, за да разкриват подканващата извивка на гърдите им — онези момичета ще открият, че кралят има очи само за кралицата — ако тя успее да го дари със син.

В полунощ болките ѝ започват наистина, погледът ѝ е прикован в святата икона, и причастния хляб в дарохранителницата на олтара в ъгъла на стаята, акушерките я дърпат за ръцете и ѝ крещят да напъва, но всичко свършва твърде бързо, не се чува тих плач, има само едно дребно създание, което едва се вижда в бъркотия от кръв и бликаща вода. Акушерката вдига миниатюрното телце, далеч от погледа на кралицата го загръща като в саван с лененото платно, което трябваше да се използва за повиването на здрав и силен син, и казва:

— Съжалявам, ваша светлост, беше момиче, но тя вече е била мъртва във вас. Нищо не може да се направи.

Дори не чакам да ме помоли. Тя изнурено се обръща към мен и с безмълвно кимване ме изпраща да изпълня задачата си, с лице, сгърчено от скръб. Уморено се изправям на крака и тръгвам от родилната стая, надолу по стълбите, през голямата зала и нагоре по стълбите до онази част на двореца, където са покоите на краля. Минавам бавно покрай стражите, които вдигат пиките си за почест, за да ме пуснат да мина, покрай двама придворни, които се снишават в поклон и застават встрани, за да ме пропуснат, през външните врати на залата за аудиенции, през шушукащите, вторачени хора, които чакат и се надяват кралят да ги приеме. Когато влизам в стаята, се възцарява тишина. Всички знаят защо съм изпратена, а когато виждат каменното ми лице, докато минавам през вратите на приемната, всички предполагат, че новината е лоша, а ето го и него.