* * *

По време на кралското гостуване всичко минава гладко. Кралят се възхищава на къщата, наслаждава се на лова, играе хазарт с Монтагю, язди с Артур. Кралицата обикаля наоколо с мен, усмихнато хвали приемната ми, личните ми покои, спалнята ми. Долавя задоволството, което изпитвам от дома си и от съзнанието, че всичките други мои къщи са ми били върнати. Възхищава се на хранилището ми за скъпоценности и стаята ми с архивите, и разбира, че управляването на това, което е мое малко кралство, е моя гордост и радост.

— Родена сте да заемате високо място — казва тя. — Сигурно сте имали чудесна година, организирали сте сватба и сте успели да направите всичко тук точно както го искате.

Когато дворът продължи пътуването си, ще вземат със себе си Артур. Кралят заявява, че никой не издържа по-добре от Артур на бързината, с която той препуска по време на лов.

— Той ще ме назначи за отговорник на личните си покои — заявява Артур, когато идва в стаята ми последната вечер.

— Какъв?

— Кралят създава нов ред в домакинството. Всички негови най-добри приятели, каквито сме ние сега, ще бъдат прикрепени към личните му покои — точно както кралят на Франция се заобикаля с най-приближените си приятели. Хенри иска да прави това, което прави кралят на Франция. Иска да му съперничи. Затова ще има кръг от благородници, обслужващи личните му покои, а аз ще бъда един от малцината, наистина малцината, подбрани за тази цел.

— И какви ще бъдат задълженията ти?

Той се разсмива.

— Засега, струва ми се, да се веселя.

— И да пиеш твърде много — допълвам.

— Да бъда весел, и да пия твърде много, и да флиртувам с дамите.

— И да водиш краля по лоши пътища?

— Уви, почитаема майко, кралят е млад човек и сякаш се подмладява с всеки изминал ден. Той и сам може да тръгне по лош път, не съм му нужен аз, за да го поведа.

— Артур, момчето ми, зная, че не можеш да го спреш, но има някои млади дами, които биха били щастливи да разбият сърцето на съпругата му. Ако би могъл да го отклониш от тях…

Той кимва:

— Знам. И зная колко скъпа ви е тя, а Бог знае, че Англия не би могла да има по-добра кралица. Той никога не би сторил нещо непочтително; обича я истински, той само…

— Ако можеш да накараш краля да се придържа към леките удоволствия с жени, които помнят, че дворцовата любов е игра, която не се приема сериозно, ще направиш услуга на кралицата и страната.

— Винаги бих искал да служа на кралицата. Но дори и Уилям Комптън, нито дори Чарлс Брандън, не могат да ръководят краля — лицето на Артур просветва от смях. — И, майко, нищо не може да го спре да се влюби. Напълно нелепо е! Той е най-странната смесица от похот и благоприличие. Вижда хубаво момиче, някоя перачка в дюкян за боядисване на дрехи, и би могъл да я има за едно пени. Но вместо това трябва да напише стихотворение за нея и да говори любовни думи, преди да може да извърши акта, който повечето от нас биха приключили за минути на ливадата за сушене, скрити от мокрите чаршафи.

— Да, и точно това измъчва кралицата — казвам. — Любовните думи, не дребната монета или актът, извършван за минути.

— Такъв е кралят — Артур свива рамене. — Не иска моментното удоволствие, иска думи на любов.

— От перачка в дюкян за боядисване на дрехи?

— От всяка — казва Артур. — Той е по рицарски благороден.

Изрича го, сякаш това е истинска беда, и аз съм принудена да се засмея.

* * *

Сбогувам се с придворните и не потеглям на път с тях. Вместо това отивам в Лондон и оставам няколко седмици при принцеса Мери, а после се отбивам при търговците на коприна, защото трябва да купувам много неща. Тази есен дъщеря ми Урсула ще се омъжи и ще напусне дома ни. Осигурих ѝ истински добър брак, и ще го отпразнувам и като свой собствен триумф, освен като нейно щастие. Тя ще се омъжи за Хенри Стафорд, син и наследник на моя братовчед Едуард, Бъкингамският херцог. Ще бъде херцогиня и една от най-високопоставените дами в Англия. Ще прибавим нова брънка към връзката с братовчедите си, най-изтъкната херцогска фамилия в страната.

— Той е дете — заявява тя кратко, когато ѝ съобщавам новината. — Когато беше тук на Великден, се забавляваше с Джефри.

— На седемнайсет е, вече е мъж — казвам.

— Аз съм на двайсет години! — възкликва тя. — Не искам да се омъжвам за едно от малките приятелчета на Джефри. Мамо, как е възможно? Как мога да се омъжа за другаря в игрите на по-малкия си брат? Ще изглеждам като глупачка.

— Ще изглеждаш като наследница — казвам. — А по-късно, когато му дойде времето, ще изглеждаш като херцогиня. Ще откриеш, че това е голямо обезщетение за всичко, което изпитваш сега.

Тя поклаща глава; но знае, че няма избор, а и двете знаем, че съм права.

— А къде ще живеем? — пита нацупено. — Защото не мога да живея тук с Джефри, и да гледам как двамата тичат навън да играят всяка сутрин.

— Той е млад мъж. Ще надрасне игрите — казвам търпеливо. — Но във всеки случай ще живеете с херцога, неговият баща, който ще те отведе в двора да живееш там, в покоите на Бъкингам. Ще те виждам там и ти ще продължиш да служиш на кралицата, когато си в двора. Но ще влизаш на вечеря, следвайки я почти по петите. Ще стоиш по-високо от почти всяка друга жена, освен принцесите от кралската фамилия.

Виждам как лицето ѝ се стопля при тази мисъл и скривам една усмивка.

— Да, помисли си! Ще имаш по-висока титла от моята. Ще вървиш пред мен, Урсула.

— О, наистина ли?

— Да. А когато не си в двора, ще живееш в някоя от къщите на негова светлост.

— Къде? — пита тя.

Засмивам се:

— Не знам къде. В който и да е от дванайсетте му замъка, предполагам. Погрижила съм се добре за теб, Урсула. Осигурила съм ти изключително добро бъдеще. В сватбения си ден ще станеш състоятелна млада жена, дори преди свекър ти да умре, а когато това стане, съпругът ти ще наследи всичко.

Тя се колебае:

— Но херцогът ще служи ли още на краля? Нали Артур каза, че сега винаги папският легат съветва краля, а не лордовете.

— Бъкингамският херцог ще присъства в двора — уверявам я аз. — Кралят не може да управлява без подкрепата на великите лордове, дори ако Томас Улзи върши цялата работа. Кралят знае това, баща му знаеше това. Кралят никога няма да се скара с великите лордове, така ще раздели страната. Херцогът има такива големи земи, и толкова много хора под свое разпореждане, толкова много верни арендатори, че никой не може да управлява Англия без него. Разбира се, той ще присъства в двора като един от най-изтъкнатите лордове в страната, а ти ще бъдеш уважавана навсякъде като негова дъщеря и следващата херцогиня на Бъкингам.

Урсула не е глупачка. Ще пренебрегне детинското поведение на жениха си заради богатствата и положението, които той може да ѝ донесе. А разбира и още нещо:

— Семейство Стафорд са преки потомци на Едуард III — отбелязва тя. — От кралско потекло са.

— Не по-малко от нас — съгласявам се.

— Ако имам син, той ще бъде Плантагенет по двете линии — изтъква тя. — От кралски произход и от двете страни.

Свивам рамене.

— Ти си от старата кралска фамилия на Англия — казвам. — Нищо не може да промени това. Синът ти ще наследи кралска кръв. Нищо не може да промени това. Но на престола са Тюдорите, кралицата очаква дете, ако роди момче, то ще бъде принц от династията на Тюдорите — нищо не може да промени и това.

* * *

Нямам нищо против да подобря положението си чрез издигането на дъщеря си, която някой ден ще стане херцогиня, защото за първи път настъпва миг, в който се усъмнявам в собственото си положение в двора. От първия миг, когато се възкачи на престола, кралят винаги ми е оказвал специално благоволение: издига ме, връща ми семейните земи, дава ми най-високи титли, грижи се да имам най-хубавите покои в двора, насърчава кралицата да ме назначи за първа придворна дама и, разбира се, ми поверява бъдещото напътстване и образование на принцесата. Прави всичко възможно да покаже на света, че съм ползваща се с благоволение кралска сродница. Аз съм една от най-заможните благородни дами в страната; до този момент съм най-състоятелната жена, и единствената, която притежава титла и земи, получени по собствени заслуги.

Но е паднала някаква сянка, макар да не мога да разбера защо. Кралят вече не раздава толкова щедро усмивките си, по-малко се радва да ни види — мен и цялото ми увеличено семейство. Артур си остава негов фаворит, Монтагю все още е в най-близкото му обкръжение, но всички по-стари братовчеди — Бъкингамският херцог, Джордж Невил, Едуард Невил — биват полека отстранени от личните покои на краля, за да се присъединят към не толкова облагодетелстваните гости в залата за аудиенции отвън.

Конната свита, с която кралят живя по време на едногодишното си изгнание заради потната болест, се е превърнала в нов кръг от негови най-приближени хора, тесен кръг от приятели, всички на негова възраст и по-млади. Дори са си измислили име: наричат себе си „любимците“ — веселите другари на краля.

Братовчедите ми, особено Едуард Стафорд, Бъкингамски херцог, и Джордж Невил, са твърде стари и твърде достолепни, за да се правят на глупаци, за да забавляват краля. Има един случай, когато младите мъже се качват с конете си по стълбите на двореца и препускат в лек галоп из залата за аудиенции; предполага се, че това е особено добро забавление. Някой закрепва кана с вода над една врата, и един посланик, дошъл на държавна визита, бива измокрен до кости. Устройват засада в кухнята в малък военен набег и „пленяват“ вечерята, а после я връщат срещу откуп на придворните, които трябва да я ядат студена, след като късовете печено месо са били набодени на ножове и подмятани от ръка на ръка; никой освен самите млади мъже не намира това за забавно. Те отиват в Лондон, втурват се из един пазар и преобръщат сергиите, чупят стоката и съсипват храната, напиват се до вцепенение, повръщат в огнищата и задяват прислужничките, докато в помещенията за прислугата не остава и една честна жена.