Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Децата им ще бъдат Плантагенети по двете линии, с двойно кралско потекло, ще бъдат украшения за двора на Тюдорите и поддръжници на братовчедите си от династията на Тюдорите. Без съмнение те ще имат красиви деца. На двайсет и пет години синът ми е висок, привлекателен мъж, а неговата невяста му подхожда: светлокосата ѝ глава стига до рамото му. Надявам се да е плодовита, но, както казва братовчед ми Джордж, докато подписва подробния брачен договор: „Мисля, че можем да сме уверени — нали, братовчедке? Не се е случвало досега Плантагенети да не създадат син.“

— Тихо — казвам, без да мисля, докато разтапям восък за запечатване на пламъка на свещта и притискам върху него герба на пръстена си, бялата роза.

— Всъщност сам кралят го отбелязва. Пита всички как така един мъж, здрав, силен и красив като него, може досега да няма син в детската стая. Би трябвало да има вече трима-четирима сина. Вие какво мислите? Някаква слабост у кралицата ли е това? В края на краищата, тя идва от добро и плодовито семейство. Какво може да не е наред? Възможно ли е бракът да не е благословен?

— Не желая да чувам такива думи — правя жест с ръка, сякаш да възпра армия от напиращи слухове. — Няма да слушам за това, и няма да говоря за това. Повтарям на всичките ѝ дами, че не бива да го обсъждат. Защото какво би станало, ако това се окаже вярно? Тя все така е негова съпруга, с дете или без дете, все още е кралица на Англия. Тя понася цялата болка и скръб от тези загуби: трябва ли да понесе и вината? Клюкарстването по този въпрос и оклеветяването ѝ могат само да влошат нещата за нея.

— Дали някога би склонила да се оттегли от трона? — пита той много тихо.

— Не може — казвам простичко. — Тя вярва, че Бог я е призовал да бъде кралица на Англия и е предизвикал огромни и ужасни промени, за да поеме тя короната редом с краля. Тя го дари с принцеса, и, ако е рекъл Бог, ще имат син. Защото какво би означавало едно различно решение? Че един брак трябва да приключи, защото един мъж няма син след осем години? След пет години? Трябва ли една съпруга да бъде като вещ под наем, от която той може да се откаже в края на тримесечния срок? Обетът гласи: „в болест и здраве, докато смъртта ни раздели“, а не „докато изпитам съмнения“.

Братовчед ми се усмихва.

— Тя има упорита защитничка във ваше лице — казва той.

— Би трябвало да се радвате за това — посочвам с жест към договора. — Вашата дъщеря ще се омъжи за сина ми и те ще се закълнат да бъдат разделени само от смъртта. Само ако бракът продължава без съмнение, до смъртта, дъщеря ви или която и да е друга жена може да бъде сигурна в бъдещето си. Кралицата няма да посегне на сигурността на всяка жена в Англия, приемайки, че един съпруг може да изостави жена си, когато поиска. Няма да бъде добра кралица на жените в Англия, ако стори това.

— Той трябва да има наследник — изтъква братовчед ми.

— Той може да посочи наследник — изтъквам. Позволявам си съвсем лека усмивка. — В края на краищата, има наследници — казвам. Дъщерята на братовчед ми се омъжва за един от тях, моя син Монтагю. — Има много наследници.

Братовчед ми замълчава за миг, обмисляйки колко близо сме до трона.

— Завръщането на Плантагенетите — казва той много тихо. — Каква ирония, ако след всичко той се обърне към един от нас.

Коледа идва и отминава, но кралят не се връща в столицата си, нито свиква придворните на празненство. Посещавам невръстната принцеса в детската ѝ стая в Гринич и установявам, че в двореца няма и следа от болести, а момиченцето вече бъбри, играе и се учи да танцува.

Прекарвам една щастлива седмица с Мери, ръка за ръка с нея, подчинявайки се на властните ѝ искания да танцуваме нагоре-надолу по дългите галерии, докато става все по-студено и по-студено, а накрая отвън пред прозорците, които гледат към реката, завалява сняг. Тя е възхитително дете, и аз я оставям с купчина подаръци и обещанието да се върна скоро.

Кралицата пише, че са се преместили в Саутхамптън, за да могат да купуват провизии, които се внасят от търговците от Фландрия; кралят не иска английски стоки, боейки се, че са заразени. Не разрешава на икономите да пращат слугите на градския пазар.

Не се виждаме с никого, освен с най-близките приятели на краля, без които той не може. Кралят отказва дори да получава писма от Лондон поради страх от болестта. Кардинал Улзи му пише на специална хартия от двореца Ричмънд, и живее там, сам управлявайки като крал. Изслушва прошения от цялата страна и взема решения по тях в кралската зала за аудиенции, седнал на трон. Настоях пред краля да се върне у дома в Уестминстър и да отвори двора за Великден, но кардиналът е твърдо против мен, а кралят не слуша никой друг. Кардиналът изпълва писмата си с предупреждения за болести, и кралят смята за по-безопасно да стои надалече.

Навикнала открай време на предпазливост, изгарям писмото на кралицата до мен, но думите ѝ се запечатват в ума ми. Мисълта за това как английският кралски двор, кралският двор на моето семейство, се крие като шайка престъпници от лордовете, чието право е да бъдат кралски съветници, как кралят живее близо до пристанище, за да може да купува храна от чужденци, вместо истинска честно произведена от англичани храна на английските пазари, приема съвети само от един човек, и то не Плантагенет, дори не и херцог, нито лорд, а човек, посветил се на собственото си издигане, ме тревожи много дълбоко, докато отбелязвам преполовяването на годината в сърцето на новопостроения си дом, и обикалям на кон нивите, където моите хора вървят зад плуга, а палешникът обръща богатата почва.

Не бих избрала да живея никъде освен в собствените си земи, не бих се хранила с нищо, което не сме отгледали ние. Не искам да ми служи друг освен собствените ми хора. Аз съм родена и израсла като Плантагенет в сърцето на страната си. Никога не бих я напуснала доброволно. Защо кралят, чийто баща прекара живота си в опити да дойде в Англия, и рискува живота си, за да я завоюва, не чувства тази дълбока, сърдечна връзка със своето кралство?

Празнуваме Великден в Бишам, само със семейството. Кралският двор, все още затворен за всички, освен за най-близкото обкръжение на Хенри и кардинала, сега се намира някъде край Оксфорд. Започвам да се питам дали някога ще се приберат у дома, в столицата си.

На кардинала са поверени всички дела на кралството, тъй като никой не може да се среща с краля; той отказва да приема дори документи. Всичко отива при Улзи и неговата постоянно увеличаваща се свита. Неговите чиновници пишат кралските писма, неговите инспектори знаят цената на всичко, неговите съветници преценяват как трябва да се постъпва, а фаворитът му, Томас Мор, който се е издигнал до поста на доверен посредник между краля и кардинала, сега е натоварен с огромната отговорност да не допуска болести в кралския двор. Той нарежда пред всеки дом в кралството, където има болен, да се слага наръч сено, за да може всеки да вижда знака и да стои надалече.

Хората се оплакват, че правникът Мор набелязва и преследва бедните, но аз пиша на младия юрист да му благодаря за грижата му към краля, а когато научавам, че самият той е болен, му изпращам бутилка дестилирани от мен масла, за които се твърди, че смъкват температурата.

— Много сте щедра — отбелязва синът ми Монтагю, когато вижда как пратеникът взема кошница със скъпоценни лекарства, предназначени за Томас Мор в Абингдън, недалече от Оксфорд. — Не знаех, че Мор е наш приятел.

— Ако е фаворит на кардинала, ще бъде близък с краля — казвам просто. — А ако е близък с краля, тогава бих искала да мисли с добро за нас.

Синът ми се разсмива.

— Сега сме в безопасност, нали знаете — изтъква той. — Може всички да е трябвало да купуват приятелството на високопоставените едно време, когато на трона беше старият крал, но съветниците на Хенри не са заплаха за нас. Никой няма да го настрои срещу нас сега.

— Това е навик — признавам. — Цял живот съм живяла от благоволението на двора. Не зная друг начин за оцеляване.

Тъй като никой от нас не е поканен в малката свита, на която е позволено да живее с краля, моите сродници, семействата Невил и Стафорд идват и отсядат у нас за една седмица, за да отпразнуваме края на Великите пости и Великден. Бъкингамският херцог, Едуард Стафорд, моят втори братовчед, води със себе си сина си Хенри, шестнайсетгодишен и буден очарователен младеж. Моето момче Джефри е само с три години по-голямо, двамата братовчеди си допадат и изчезват по цели дни, яздят на арената за турнири, ходят на лов със соколи, дори ловят риба в студената вода на Темза и носят у дома тлъста сьомга, която настояват да приготвят сами в кухнята, за възмущение на готвачката.

Удовлетворяваме гордостта им и караме тръбачите да оповестят пристигането на блюдото в трапезарията, където то е внесено триумфално, а всички триста души от общото ни домакинство, които вечерят в голямата ми зала, се изправят на крака и аплодират внушителната сьомга и ухилените млади рибари.

— Научихте ли кога ще се върне дворът? — Джордж Невил пита Едуард Стафорд, когато вечерята приключва и ние, братовчедите, и нашите момчета, сме седнали в личната ми стая и сме се разположили удобно около огъня с вино и захаросани плодове.

Лицето на Стафорд потъмнява:

— Ако кардиналът постигне своето, ще задържи краля завинаги далече от двора му — казва той кратко. — Наредено ми е да не го посещавам. Прогонен от двора? Защо е това? Аз съм добре, близките ми са здрави. Това няма нищо общо с болестите, работата е там, че кардиналът се бои да не би кралят да започне да се вслушва в моите думи — его защо ми е забранено да го посещавам.