Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Вие сте много добър към него — не мога да отклоня краля от ласкателната представа за неговия двор като център на новото познание и Реджиналд като негов посланик в един изпълнен с възхищение свят. — Но нима трябва да замине веднага?

— О, смятам, че това трябва да стане възможно най-скоро — казва важно Хенри. — Ще му плащам издръжка, а той има и приходи от… — обръща се, и Томас Улзи, който върви зад нас и явно слуша, казва:

— Катедралата в Уимборн.

— Да, това е. А ще има и други неща, които може да получи, Улзи ще се погрижи за това. Улзи така добре умее да разпределя постове и да ги съобразява с нуждите на хората. Искам Реджиналд да бъде наш представител; трябва да се представи като уважаван учен в Падуа и да живее като такъв. Аз съм негов покровител, лейди Маргарет, неговото положение отразява собствената ми начетеност. Искам светът да знае, че съм сериозен човек в предните редици на новото познание, крал-учен.

— Благодаря ви — казвам. — Просто работата е там, че ние, неговото семейство, искахме той да бъде за малко при нас, у дома.

Хенри взема ръката ми и я пъха в сгъвката на лакътя си.

— Разбирам — казва той топло. — Аз също тъгувам за майка си, знаете. Изгубих я, когато бях по-млад, отколкото е Реджиналд сега. Но трябваше да го понеса. Един мъж трябва да отиде там, където го призове съдбата му.

Кралят върви бавно, хванал ме под ръка. Край нас минава красиво момиче и му хвърля сияйна усмивка. Почти мога да почувствам как пламва интересът на Хенри, докато тя прави реверанс, свела светлокосата си глава.

— Изглежда, че всички дами са променили вида на шапчиците си — отбелязва Хенри. — Сестра ми ли донесе тази мода? Какво носят напоследък?

— Това е френската шапчица — казвам. — Вдовстващата кралица на Франция я донесе, когато се върна. Мисля и аз да сменя моята. Тази е много по-лека и по-удобна за носене.

— Тогава и нейна светлост трябва да ги носи — казва той. Притегля ме малко по-плътно. — Добре ли е тя, как мислите? Дали може да имаме късмет този път? Тя ми казва, че е пропуснала месечното си неразположение.

— Много е рано, но се надявам да бъде така — казвам овладяно. — Моля се да е така. И знам, че тя всеки ден се моли да бъде благословена с дете.

— Тогава защо Бог не ни чува? — пита ме той. — След като тя се моли всеки ден, и аз се моля всеки ден, и вие също? А също и половин Англия? Защо Бог би отвърнал лице от съпругата ми и не би ни дарил със син?

Толкова съм ужасена, задето изрича тази мисъл гласно пред мен, докато Томас Улзи е достатъчно близо да ни чуе, че краката ми натежават, сякаш газя в кал. Хенри бавно ме обръща с лице към себе си и стоим неподвижно.

— Не е грешно да задам такъв въпрос — настоява той, настроен по детски предизвикателно. — Не е нелоялно към нейна светлост, която обичам и винаги ще обичам. Не е предизвикателство спрямо Божията воля, следователно не е еретично. Питам само: защо всеки тлъст глупак в някое село може да се сдобие със син, а кралят на Англия не може?

— Може да имате син сега — казвам немощно. — Тя може да носи вашия син точно сега.

— Или може да роди син, който ще умре.

— Не казвайте това!

Той ме стрелва с подозрителен поглед:

— Защо не? Да не би сега да се боите от урочасване? Мислите ли, че тя има лош късмет?

Задавям се с думите си. Този млад мъж ме пита дали вярвам в урочасване, когато знам със сигурност, че родната му майка прокле рода на баща му, и си спомням много ясно как самата аз се молех на колене Бог да накаже Тюдорите за злото, което сториха на мен и близките ми.

— Вярвам в Божията воля — казвам, избягвайки въпроса. — И не може жена, толкова добра, и мила, и набожна като кралицата, да не бъде благословена.

Изглежда, че това не го успокоява, изглежда нещастен, сякаш не съм казала онова, което е очаквал. Не мога да се сетя какво още може да иска да чуе.

— Аз би трябвало да бъда благословен — напомня ми той, сякаш още е разглезено момче в детска стая, която се върти около детинските му желания. — Аз съм този, който би трябвало да е благословен. Не може да е справедливо аз да не мога да се сдобия със син.

Дворът тръгва на лятно пътуване на запад: кралицата пътува в носилка, за да не се уморява твърде много. Кралят, нетърпелив като момче, става на зазоряване всяка сутрин, за да отиде на лов, и се връща на мястото, където сме отседнали, като крещи, че е гладен като вълк! Умира от глад! Готвачите поднасят голяма закуска по пладне, понякога на ловното поле, където издигат село от палатки, сякаш сме войска на поход.

Томас Улзи пътува с нас, яздейки винаги бяло муле, уподобявайки се на нашия Господ, но скромното му ездитно животно е нагиздено с най-хубавата кожена сбруя в кардиналско червено, каквато Иисус надали би избрал. Свещенослужителят от скромен произход е направил най-големия скок, който един служител на Църквата може да направи, и сега има кардиналска шапка, а навсякъде пред него носят сребърен кръст и пътува, заобиколен от собствена свита в ливреи.

— Най-голямото възможно издигане, освен ако не успее да ги убеди да го направят папа — прошепва кралицата през завесите на носилката си, докато яздя редом с нея.

Разсмивам се, но не мога да не се запитам как би отговорил кардиналът, ако кралят го попита защо Бог не го благославя със син. Един духовник — толкова близо до Рим, толкова начетен, с такъв висок сан в Църквата — със сигурност трябва да има отговор за господаря, издигнал го точно защото може да отговори на всеки негов въпрос. Сигурна съм, че Хенри ще го попита. Сигурна съм, че в отговор той ще каже онова, което Хенри иска да чуе, и наистина се питам какво е то.

Най-сетне получаваме вести от Шотландия. Сестрата на краля, вдовстващата кралица Маргарет, е избягала от страната, в чието управление така очевидно се провали, и, съкрушена, се е оттеглила в един северен замък, за да роди момиченце, което ще носи името лейди Маргарет Дъглас. Бог да е на помощ на детето, защото майка ѝ е в изгнание, а баща ѝ е избягал обратно в Шотландия. Вдовстващата кралица ще трябва да продължи на юг, за да се прибере в безопасност при брат си, и кралица Катерина ѝ изпраща всичко, което би могло да ѝ потрябва за пътуването.

Подготвяме покоите на кралицата за оттеглянето ѝ в очакване на раждането. Дамите ѝ наблюдават, докато слугите окачват пищните гоблени от стена до стена, закривайки цялата светлина от прозорците, и наглеждат подреждането на златните и сребърни чаши и чинии в бюфетите. Те няма да се използват от кралицата, която ще се храни от обичайните си златни чинии, но всяка родилна стая трябва да бъде богато обзаведена в чест на принца, който ще се роди тук.

Една от дамите, Елизабет Брайън, която вече носи името на съпруга си, Кару, надзирава оправянето на огромното кралско легло с бели ленени чаршафи и застилането на пищните кадифени покривки. Показва тези грижливи приготовления на новодошлите момичета в двора; те трябва да познават правилните ритуали за оттеглянето на една кралица преди раждане. Но това не е новост за Беси Блаунт и другите дами, и ние се залавяме за работа тихо, без вълнение.

Беси е толкова потисната, че прекъсвам работата си, за да я попитам дали се чувства добре. Тя изглежда толкова измъчена, че я дръпвам в личната стая на кралицата, и полюшващият се пламък на свещта върху малкия олтар хвърля по лицето ѝ ту златна светлина, ту сенки.

— Това просто ми прилича на пилеене на време за нас, и печал за нея — казва тя.

— Тихо! — възкликвам на мига. — Внимавайте какво говорите, Беси.

— Но то е очевидно, нали? Не го казвам само аз. Всички знаят.

— Всички знаят какво?

— Че тя никога няма да му роди дете — прошепва Беси.

— Никой не може да знае това! — възкликвам. — Никой не може да знае какво ще се случи! Навярно този път тя ще роди силно, здраво момче и то ще носи името Хенри, херцог на Корнуол, а когато порасне, ще бъде Уелски принц, и всички ще бъдем щастливи.

— Е, аз със сигурност се надявам на това — отвръща тя достатъчно покорно; но погледът ѝ се плъзва встрани, сякаш думите в устата ѝ не означават нищо, и след миг тя се измъква през сводестия вход и си отива.

* * *

Веднага щом покоите са подготвени, кралицата се оттегля в уединение, стиснала устни в тънка линия на мрачна решителност. Влизам в познатите сенчести стаи с нея, и малодушно признавам пред себе си, че сякаш нямам сили да понеса още една смърт. Ако тя роди още един син, не мисля, че ще намеря кураж да го взема под грижите си. Страховете ми са станали толкова големи, че почти са удавили всякакви надежди. Изпълнила съм се с убеденост, че тя ще роди мъртво дете, или че всяко бебе, което роди, ще умира след броени дни.

Чувствам се още по-потисната, когато кралят ме повиква при себе си след утринната литургия една сутрин и тръгва с мен в тъмнината на ранната утрин обратно към сенчестата родилна стая.

— Бащата на кралицата, крал Фердинанд, е починал — казва ми кратко. — Не мисля, че е редно да ѝ казваме, докато е в уединение. А вие?

— Не — казвам мигновено. Съществува изрично правило една кралица в уединение преди раждане да бъде пазена от лоши новини. Катерина обожаваше баща си, макар никой да не може да отрече, че той беше суров господар на малката си дъщеря. — Можете да ѝ съобщите след раждането. Не трябва да я разстройваме сега.

— Но сестра ми Маргарет се оттегли в очакване на раждането, боейки се за живота си, заплашван от бунтовниците — възроптава той. — Едва пресече границата, за да намери убежище. И все пак роди здраво момиче.