Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Така ли е? — питам недоверчиво.

Той свежда свенливо глава.

— Аз съм най-добрият латинист в моя колеж — казва тихо. — Твърдят дори, че съм най-добрият в града.

— Тоест, най-добрият в Англия! — заявява възторжено Артур.

Вратата зад нас се отваря, и вътре за миг нахлува шумна музика, заедно с Монтагю и Джефри до него. Десетгодишният Джефри се втурва към по-големия си брат с вълнението на малко дете, но Реджиналд го избутва настрани и прегръща Монтагю.

— Водил е тридневен дебат върху природата на Бог — казва ми Артур. — Много му се възхищават. Оказва се, че нашият брат е голям учен.

Усмихвам се и казвам:

— Е, радвам се за това. И какво сега, Реджиналд? Кралят даде ли ти заповеди? На Църквата ли трябва да служиш? Какво иска да правиш?

Реджиналд ме поглежда тревожно.

— Нямам призвание за Църквата — казва тихо. — Затова се надявам, че ще ми позволите — почитаема майко…

— Нямаш призвание? — повтарям. — От шестгодишен си живял зад стените на абатство! Прекарал си почти целия си живот сред духовници. Образован си като духовник. Защо да не бъдеш ръкоположен?

— Нямам призвание — повтаря той.

Обръщам се към Монтагю.

— Какво иска да каже? — настоявам. — Откога един духовник трябва да бъде призован от Бог? Всеки епископ в страната заема своето място за благото на семейството си. Очевидно той е получил образование, подходящо за духовно лице. Артур ми казва, че се ползва с уважение. Самият крал не би могъл да направи повече за него. Ако встъпи в лоното на Църквата, той може да получи средствата, които отговарят на големите ни имоти, и несъмнено ще го направят епископ. И би могъл да се издигне, навярно дори да стане архиепископ.

— Това е въпрос на съвест — Артур прекъсва отговора на брат си. — Наистина, почитаема майко…

Отивам до стола начело на масата, настанявам се, и поглеждам надолу по дългата полирана повърхност към момчетата си. Джефри ме следва и застава зад стола ми, гледайки мрачно по-големите си братя, сякаш е мой паж, мой малък оръженосец, а те са молители, дошли при нас двамата.

— Всеки в това семейство служи на краля — заявявам категорично. — Това е единственият път към богатството и влиянието. Това означава както успех, така и сигурност. Артур, ти си придворен, един от най-добрите участници в турнири, украшение за двора. Монтагю, ти спечели поста си като личен камериер на краля, най-добрият пост в двора, и печелиш все по-голямо благоволение; зная, че ще станеш и старши съветник. Когато порасне още малко, Джефри ще отиде в покоите на краля и ще му служи така добре, както всеки от вас. Урсула ще се омъжи за благородник, ще ни обвърже с най-изтъкнатото семейство, до което успеем да се доберем, и ще продължи рода ни. Нашият Реджиналд ще бъде духовник и ще служи на краля и на Бог. Какво друго е възможно? Какво друго може да прави?

— Аз обичам краля и му се възхищавам — казва Реджиналд тихо. — И съм му благодарен. Той ми предложи мястото на декан на катедралата в Уимборн, високо ценен пост. Но не е задължително да приемам духовен сан, за да го получа. Мога да бъда декан и без да бъда ръкоположен. Той казва освен това, че ще поеме разноските да продължа обучението си в чужбина.

— Не настоява да положиш обети?

— Не.

Изненадана съм.

— Това е знак на голямо благоволение — казвам. — Смятах, че ще настоява да го сториш, след всичко, което направи за теб.

— Кралят прочете едно от есетата на Реджиналд — обяснява Артур. — Реджиналд казва, че на Църквата трябва да служат единствено мъже, чули Божия зов, а не хора, които се надяват да се издигнат в света, използвайки Църквата като стълба. Кралят беше много впечатлен. Възхищава се на логиката на Реджиналд, на неговата преценка. Смята, че той е както вдъхновен, така и образован.

Опитвам се да прикрия изненадата си от този мой син, който, изглежда, се е превърнал по-скоро в теолог, отколкото в свещеник. Не мога да го заставя да положи свещенически обети на този етап от живота му, особено ако кралят е готов да го покровителства като светски учен.

— Е, добре, така да бъде — съгласявам се. — Много добре засега. По-късно ще трябва да приемеш духовен сан, за да се издигнеш в църковната йерархия, Реджиналд. Недей да мислиш, че можеш да избегнеш това. Но засега можеш да приемеш поста на декан и да учиш, както желаеш, след като негова светлост одобрява — хвърлям поглед към Монтагю. — Ще съберем таксите за него — казвам. — Ще му плащаме издръжка.

— Не искам да ходя в чужбина — казва Реджиналд много тихо. — Ако сте съгласна да ми позволите, почитаема майко, бих искал да остана в Англия.

Толкова съм потресена, че за момент не казвам нищо, и Артур проговаря в тишината.

— Той още от дете никога не е живял с нас, почитаема майко. Позволете му да учи в Оксфорд и да живее в Л’Ербер, да прекарва летата си с нас. Може да идва с нас, когато сме на лятно пътуване с двора, и когато отиваме в Уорблингтън или Бишам. Сигурен съм, че кралят ще позволи. Монтагю и аз можем да помолим за това от името на Реджиналд. Нима сега, когато завърши обучението си, не може да се прибере у дома?

Реджиналд, момчето, което не можех да си позволя да изхранвам, на което не можех да дам подслон, поглежда право към мен.

— Искам да се прибера у дома — казва той. — Искам да живея със семейството си. Време е. Мой ред е. Нека се прибера у дома. От толкова отдавна съм далече от всички вас.

Колебая се. Да събера семейството си отново заедно ще бъде най-явният израз на триумфалното ми завръщане към богатството и благоволението. Да събера под покрива си всичките си синове и да ги видя как работят за влиянието и силата на семейството ни, това е мечтата ми.

— Именно това искам — казвам му. — Никога не съм ти казвала, никога няма да ти кажа колко много ми липсваше. Разбира се. Но ще трябва да попитам краля — казвам. — Никой от вас няма да го моли. Аз ще помоля краля и ако той се съгласи, това ще бъде изпълнение на най-съкровеното ми желание.

Реджиналд поруменява като момиче и виждам как очите му внезапно потъмняват от сълзи. Осъзнавам, че може да е блестящ и обещаващ учен, но все още си остава едно петнайсетгодишно момче, което никога не е имало детство. Разбира се, че иска да живее с всички нас. Иска отново да бъде мой обичан син. Отново намерихме дом, той иска да бъде с нас. Редно е да бъде с нас.

Завръщането на нашата принцеса Мери като вдовстваща кралица на Франция внася енергия и красота в един двор, където радостта е станала оскъдна. Тя влиза и излиза тичешком от покоите на кралицата, за да ѝ покаже разветите поли на новата си рокля, или да донесе книга за нови науки. Учи дамите на кралицата на танците, които са на мода във Франция, а присъствието на собствената ѝ свита връща обратно всички млади придворни, а и самия крал, в покоите на кралицата, където пеят и свирят, флиртуват и пишат поезия.

Това кара краля отново да потърси компанията на съпругата си и той отново открива чара и остроумието, които са ѝ присъщи по природа. Отново осъзнава, че е женен за красива, образована, забавна жена, и му се напомня, че Катерина е истинска принцеса: красива, обожавана, най-прекрасната и изтънчена жена в двора. В сравнение с момичетата, които се натрапват на вниманието му, Катерина просто блести. Докато лятото става по-топло, а придворните започват да излизат с лодки по реката и на пикник в тучните поля около Лондон, кралят идва често в леглото на Катерина, и макар да танцува с Беси Блаунт, спи със съпругата си.

В тези слънчеви дни се възползвам от възможността да попитам краля дали Реджиналд може да остане в Англия.

— Ах, лейди Маргарет, трябва да се сбогувате с момчето си, но не за дълго — казва той изключително любезно. Вървя до него на връщане от кегелбана. Пред нас са няколко от дамите на кралицата, които се бавят нарочно, с много престорен смях и закачливо държание, надявайки се кралят да ги забележи.

— Всяко кралство в Европа е увлечено от новото знание — обяснява Хенри. — Навсякъде се пишат трактати, чертаят се планове, изобретяват се машини, строят се големи паметници. Всеки крал, всеки херцог, най-незначителният лорд иска учени в дома си, иска да бъде техен покровител. Англия се нуждае от учени не по-малко от Рим. А ми казват, че вашият син ще бъде един от най-изтъкнатите сред тях.

— Доставя му удоволствие да учи — казвам. — Наистина мисля, че има дарба. И ви е признателен, че го изпратихте в Оксфорд. Всички сме ви признателни. Но нали той може да ви служи като учен така добре в Уестминстър, както и където и да било другаде, и може да живее у дома.

— Падуа — заявява кралят — Падуа е мястото, където трябва да отиде. Именно там се случва всичко, точно там са най-големите учени. Той трябва да отиде там и да научи всичко, което може, а после вече може да се прибере у дома при нас и да донесе новото познание в нашите университети, да публикува мислите си на английски. Може да преведе на английски великите текстове, които те пишат, за да могат английските учени да ги изучават. Може да донесе тяхната начетеност и познания в нашите университети. Очаквам от него велики дела.

— Падуа ли?

— В Италия. Там може да намери и купи за нас книги и ръкописи, и да ги преведе. Може да ги посвети на мен. Може да основе библиотека за мен. Може да насочи италиански учени към нашия двор. Той ще бъде мой учен и мой служител в Падуа. Ще бъде пътеводна светлина. Ще покаже на християнския свят, че тук, в Англия, ние също четем и учим, и разбираме. Знаете, че винаги съм обичал начетеността, лейди Маргарет. Знаете колко впечатлен беше Еразъм от мен, когато бях още само момче! А всичките ми домашни учители отбелязваха, че когато встъпя в лоното на Църквата, ще бъда изтъкнат теолог. А също и познавач на езика. Все още пиша поезия, знаете. Ако имах шансовете, които Реджиналд има пред себе си, не зная какъв можех да стана. Ако бях възпитан като него, като учен, нямаше да искам да правя нищо друго освен да уча.