Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Момче ли е? — пита настойчиво тя.

— Момче! — съобщават ѝ те, във възторжен хор. — Момче! Живо момче!

Тя посяга да докосне малките му стиснати юмруци, ритащите му крачета, макар че този път се страхува да го поеме. Но той е силен: със зачервено лице, надаващ силни викове, шумен като баща си, надут и важен като Тюдор. От устните ѝ се откъсва удивен, възхитен смях и тя протяга ръце.

— Той добре ли е?

— Той е добре — потвърждават те. — Дребен е, защото подрани, но е добре.

Кралицата се обръща към мен и ме удостоява с огромна чест.

— Вие ще съобщите на краля — казва тя.

* * *

Намирам го в покоите му да играе карти с приятелите си Чарлс Брандън и Уилям Комптън, и сина ми Монтагю. Съобщават за идването ми пред безредна група придворни, които са се надявали да разберат новината от придворните дами пред вратата и да отидат при него с първите вести, и той веднага разбира защо съм дошла при него. Скача на крака, с лице, светнало от надежда. Отново виждам момчето, което познавах, момчето, което вечно се луташе между самохвалство и боязливост. Правя реверанс и когато се изправям, широката ми усмивка му казва всичко.

— Ваша светлост, кралицата роди хубаво, здраво момче — казвам просто. — Имате син, имате принц.

Той залита и слага ръка на рамото на Монтагю, за да се закрепи. Собственият ми син подкрепя краля и първи изрича:

— Слава Богу! Хвала!

Устните на Хенри треперят и аз си напомням, че въпреки суетността си той е само на двайсет и три години, а перченето му е само параван пред страха му от провал. Виждам сълзите в очите му и осъзнавам, че е живял под ужасен страх, че бракът му е прокълнат, че никога няма да има син, и че точно сега, докато хората отвън пред стаята ликуват при новината, а другарите му го пляскат по гърба и го наричат велик човек, същински бик, жребец, истински мъж, той чувства как проклятието се вдига от него.

— Трябва да се помоля, трябва да въздам благодарност — пелтечи той, сякаш не знае какво говори, не знае какво би трябвало да каже. — Лейди Маргарет. Трябва да въздам благодарност, нали? Трябва веднага да поръчам да отслужат литургия? Това е Божията благословия върху мен, нали? Доказателство за Неговото благоволение? Аз съм благословен. Аз съм благословен. Всеки може да види, че съм благословен. Родът ми е благословен.

Придворните се тълпят около него. Виждам как Томас Улзи си пробива път с лакти през младите мъже, а после изпраща съобщение оръдията да дадат залп, а всички черковни камбани в Англия да бият радостно и във всяка църква да бъде отслужена благодарствена литургия. Ще запалят празнични огньове по улиците, ще поднасят безплатен ейл и ще пекат месо, а из цялото кралство ще се разнесе новината, че бъдещето на кралския род е подсигурено, че кралицата е дарила краля със син, че династията на Тюдорите ще пребъде вечно.

— Значи тя е добре? — пита ме Хенри през глъчката от подмятания и възторжени поздравления. — Бебето е силно?

— Тя е добре — потвърждавам. Няма нужда да му казвам, че тя има разкъсвания, че кърви ужасно, че е почти ослепена от подправките, които хвърляха в лицето ѝ, и изтощена от родилните болки. Хенри не обича да слуша за болести; изпитва ужас от физическата слабост. Ако чуе за разкъсванията и кървенето на кралицата, никога не би отишъл отново в леглото ѝ.

— Бебето е здраво и силно — поемам си дъх и изигравам най-силната си карта в полза на кралицата: — Изглежда точно като вас, господарю. Има коса, червена като на Тюдорите.

Той надава радостен вик и изведнъж започва да подскача из стаята като момче, като удря мъжете по гърбовете, прегръща приятелите си, буен като млад овен на ливада.

— Моят син! Моят син!

— Херцогът на Корнуол — напомня му Томас Улзи за титлата.

Някой донася гарафа вино и я разлива щедро в дузина чаши.

— Херцогът на Корнуол! — реват те. — Бог да го благослови! Бог да пази краля и Уелския принц!

— А вие нали ще отговаряте за детската стая? — подвиква ми Хенри през рамо. — Нали, скъпа лейди Маргарет? Ще се грижите за сина ми и ще го пазите? Вие сте единствената жена в Англия, на която бих се доверил да го възпита.

Колебая се. Щях да бъде гувернантка на първия син и се боя да се наема отново с тази задача. Но трябва да се съглася. Ако не го сторя, ще изглежда, че се съмнявам в способностите си, че се съмнявам в здравето на детето, което поверяват на грижите ми. През цялото време, през всеки ден от живота си, през всяка минута от всеки ден трябва да се държим така, сякаш всичко е наред, сякаш нищо не може да се обърка, сякаш Тюдорите се ползват с изключителното Божие благоволение.

— Не бихте могли да му осигурите по-нежни грижи — казва бързо синът ми Монтагю, докато аз се колебая. Погледът му ми напомня, че трябва да отговоря, и то бързо.

— За мен е чест — казвам.

Сам кралят слага бокал с вино в ръката ми.

— Скъпа лейди Маргарет — казва той. — Вие ще отгледате следващия крал на Англия.

* * *

И затова дойката вика първо мен, когато вдига малкото бебе от украсената му със златен емайл люлка и открива, че е посиняло и безжизнено. Били са в стаята в съседство със спалнята на кралицата; дойката седяла до люлката и го наглеждала, но ѝ се сторил много тих. Сложила ръка върху меката му главица и не усетила пулс. Пъхнала пръсти отдолу под тънката му ленена нощница, и открила, че е още топъл. Но не дишал. Просто бил спрял да диша, сякаш някакво старо проклятие е положило леко хладната си ръка върху нослето и устата му, слагайки край на рода, който уби принцовете на Йорк.

Прегръщам безжизненото тяло, а дойката ридае на колене пред мен, повтаряйки отново и отново през плач, че изобщо не е откъсвала очи от него, той не издавал звук, нямало как да знае, че нещо не е наред — а после го слагам обратно в украсената му люлка, сякаш се надявам да спи добре. Без да знам какво да кажа, минавам през вратата, свързваща детската и родилната стая, където кралицата, изкъпана, превързана и облечена в нощницата си, е готова за нощта.

Акушерките опъват чистите чаршафи на голямото легло, две придворни дами са седнали до огъня, самата кралица се моли пред малкия олтар в ъгъла на стаята. Коленича до нея, тя обръща лице към мен и вижда изражението ми.

— Не — казва простичко.

— Толкова съжалявам — в един ужасен миг ми се струва, че ще повърна, призлява ми от ужас пред онова, което трябва да кажа. — Толкова съжалявам.

Катерина клати глава, безмълвно, като идиот на панаира.

— Не — повтаря тя. — Не.

— Той е мъртъв — казвам много тихо. — Издъхна в люлката си, докато спеше. Само преди миг. Толкова съжалявам.

Тя побелява и се олюлява назад. Надавам предупредителен вик и една от дамите ѝ, Беси Блаунт, я улавя, когато припада. Вдигаме я и я слагаме на леглото, а акушерката идва да изсипе горчиво масло върху парче плат и го притиска към носа и устата ѝ. Тя се задавя, отваря очи и вижда лицето ми.

— Кажете ми, че не е вярно. Кажете ми, че е било ужасен сън.

— Вярно е — казвам, и усещам, че собственото ми лице е мокро от сълзи. — Вярно е. Толкова съжалявам. Бебето е мъртво.

От другата страна на леглото виждам как Беси гледа ужасено, сякаш най-лошите ѝ страхове са се потвърдили, а после се свлича на колене и свежда глава в молитва.

* * *

Кралицата лежи в голямото си, пищно легло в продължение на дни. Би трябвало да е облечена в най-хубавите си дрехи, облегната на златисти възглавници, да получава подаръци от кръстници и чуждестранни посланици. Но никой не влиза тук, а и тя не би приела никого. Заравя лице във възглавницата си и лежи безмълвно.

Аз съм единствената, която може да отиде при нея, да хване студената ѝ ръка и да изрече името ѝ.

— Катерина — прошепвам, сякаш съм нейна приятелка, а не нейна поданица. — Катерина.

За момент си мисля, че ще остане безмълвна, но тя се размърдва леко в леглото и ме поглежда през приведеното си рамо. Лицето ѝ е набраздено от болка; изглежда далеч по-стара от двайсет и осемте си години, прилича на повалена статуя на скръбта.

— Какво?

Моля се да ми дойде наум някоя насърчителна дума, моля се за послание за християнско търпение, за напомняне, че трябва да бъде смела като майка си, че е кралица и има предопределена съдба. Мисля си, че навярно мога да се помоля с нея, или да поплача с нея. Но лицето ѝ, бяло като карарски мрамор, е сурово и мрачно, докато ме чака да намеря какво да кажа, докато лежи там, свита на кълбо, вкопчила се в скръбта си.

В тишината разбирам, че няма думи, които да я утешат. Не може да бъде казано нищо, което би ѝ донесло утеха. И все пак има нещо, което трябва да ѝ кажа.

— Трябва да станете — е всичко, което казвам. — Не можете да останете тук. Трябва да станете.

* * *

Всички се чудят, но никой не говори. Или по-скоро: всички се чудят, но засега никой не проговаря. Катерина се пречиства в църква и се връща в двора, а Хенри я посреща с някаква хладина, нова за него. Отгледан е да бъде буйно и весело момче, но тя го учи на скръб. Той беше момче, уверено в собствения си добър късмет, държащо да бъде щастливо, а Катерина го учи на съмнение. Като мъж и като момче той се е стремил да бъде най-добрият във всичко, което прави; изпитвал е наслада от собствената си сила, умения и външност. Не може да понесе провал — свой или на някой от близките си. А сега е разочарован от нея, разочарован е от мъртвите ѝ синове, разочарован е дори от Бог.

Беси Блаунт придружава навсякъде краля, само дето не се държат за ръце, сякаш са млад съпруг и красивата му съпруга. По време на коледните празненства начело на всичко седи една безмълвна кралица, подобна на някоя от фигурите, които придворните възторжено оформят от дебелия сняг в белите градини. Тази статуя е съвършено копие на кралицата в цялото ѝ изящество, но е студена като лед. Хенри разговаря с приятелите си, които седят от лявата му страна на вечеря, често слиза от подиума и се разхожда из залата с непринудения си, жизнерадостен маниер, разговаряйки с един, а после с друг, разпръсквайки кралско благоволение, посрещан със смях и шеги на всяка маса. Той е като най-красивият актьор в дворцова пиеса, предизвиква възхищение навсякъде, където отиде, играе ролята на красив мъж, обичан от всички.