Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Изпратих я на бой с кучета. Хрътките я убиха. Не мога да понасям нелоялността.

* * *

Това е най-пищният турнир, който съм виждала някога, който Англия е виждала някога. Кралят присъства навсякъде, никоя сцена не е завършена без него в нов костюм. Той предвожда шествието на началника на арсенала, тръбачите, придворните, вестителите, съдебните помощници, поетите, певците, и, най-после, дългата редица от участници в турнира. Хенри е обявил турнир, в който ще отправи предизвикателство към всички участници.

Той язди големия си сив боен кон и е облечен в златен брокат, украсен с най-пищното синьо кадифе, блестящ на светлината от яркото пролетно слънце, сякаш е току-що изсечен от злато. По целия му жакет, по шапката му, по панталоните му за езда, по сбруята му са пришити малки златни букви „К“, сякаш иска да покаже на света, че е неин, името ѝ присъства навсякъде по него. Над главата му е знамето с девиза, който е избрал за този ден: Верен. Ще излезе на арената под името Coeur Loyall, Хенри е сър Вярно Сърце, и докато Катерина сияе от гордост, той язди коня си из кръга и показва номерата, които е упражнявал пред мен: съвършен принц.

Всички споделяме радостта ѝ, дори момичетата, които и сами с радост биха приели вниманието на съвършения принц. Катерина седи на трон, а слънчевата светлина, процеждаща се през балдахина от златен брокат, хвърля по кожата ѝ розови и златисти отблясъци, усмихва се на младия мъж, когото обича, с увереността, че първото им дете, техният син, е на сигурно място в златната си люлка.

* * *

Но само десет дни по-късно, когато отиват да го вземат, го намират изстинал, с посиняло личице — той е мъртъв.

* * *

Сякаш светът е свършил. Хенри се оттегля в покоите си; в покоите на кралицата цари вцепенение и тишина. Всички думи на утеха, които могат да бъдат казани на една млада жена, изгубила първото си дете, застиват на устните ни пред мрачния ужас на Катерина. Дни наред никой не ѝ казва нищо. Няма нищо за казване. Хенри потъва в мълчание и не желае да говори за изгубеното си дете; не присъства на погребението, нито на литургията. Те не могат да се утешат взаимно, непоносимо им е да бъдат заедно. Тази загуба в младия им брак е толкова ужасна, че Хенри не може да я проумее, не може да се опита да я проумее. Над двора се разстила тъмнина.

Но дори в скръбта Катерина и аз знаем, че трябва да бъдем бдителни, през цялото време. Трябва да следим кое ще бъде следващото момиче, което Хенри ще отведе в леглото си, следващата, която ще обвие ръце около врата му и ще прошепне в ухото му: „Ето! Погледни! Виж! Бог не благославя брака ви!“ Минали са само двайсет месеца, и въпреки това вече е имало три трагедии: едно помятане, едно дете, изчезнало, сякаш се е изпарило от утробата, едно бебе, мъртво в люлката си. Нима това не е доказателство, убедително, все по-силно доказателство, че бракът е против Божията воля, но че една девица от здрав английски род може да го дари със син?

— А коя от придворните си дами би трябвало да подозирам? — пита ме Катерина горчиво. — Коя? Коя да следя? Лейди Мод Пар? Тя е хубава жена. Мери Кингстън? Лейди Джейн Гилдфорд? Лейди Елизабет Болейн? Тя е омъжена, разбира се, но нима това би ѝ попречило да прелъсти краля? Може би вас?

Дори не се обиждам от изблика ѝ.

— Кралицата трябва да бъде обслужвана от най-красивите и благородни дами на кралството — казвам просто. — Така стават нещата в двора. Трябва да бъдете заобиколена от красиви момичета, те са тук, за да си намерят съпруг, твърдо решени са да блеснат, със сигурност ще хващат окото на придворните и на краля.

— Какво мога да направя? — пита ме тя. — Как да направя брака си неуязвим?

Поклащам глава. И двете знаем, че единственият начин, по който тя може да докаже, че Бог е благословил брака ѝ, е да роди жив син. Без него, без този малък спасител, всички чакаме мига, в който кралят ще започне да отправя въпроси към Бог.

Когато се появява след траура си за бебето, кралят се държи добре с мен, затова ме съветват да помоля за връщането на състоянието и земите на брат ми. Би трябвало да помоля дори за връщането на семейната ми титла. След като цял живот съм се преструвала, че името ми е нищожно, а богатството ми — изгубено, сега ме съветват да поискам и двете.

Това е замайващо преживяване, като повторно излизане от студения манастир, сякаш отново се озовавам в онзи кралски двор под знака на пролетта, отново излизам от мрака, примигвайки на светлината. Описвам голямото състояние, което брат ми изгуби, когато бащата на този крал го изтръгна от учебната му стая и го захвърли в Тауър. Назовавам титлите, с които разполагах, когато им обърнах гръб, тръгвайки към олтара, за да се омъжа за един рицар на Тюдорите от низш произход. Отначало предпазливо, сякаш поемам огромен риск, назовавам прочутото си име, посочвам стойността на голямото си състояние и казвам, че то е било мое собствено, изцяло мое собствено, че Тюдорите несправедливо са ми го отнели, и че го искам обратно.

Спомням си гневните си молитви в абатството „Сион“, пренебрегвам гнева си и пиша внимателно прошение до краля, като оформям молбата си така, че да не звучи като укор към онзи алчен тиранин, баща му, а само като скромно искане за онова, което ми принадлежи. Искане синовете ми да получат онова, което е наше. Искам да възстановя семейното величие, искам отново да бъда Плантагенет. Очевидно е дошло времето, когато мога да бъда Плантагенет. Очевидно най-после ще мога да бъда себе си.

Удивително е, но кралят удовлетворява молбата ми. Щедро, великодушно, мило, той ми предоставя всичко, което искам, и ми казва, че тъй като по рождение и по положение съм една от най-изтъкнатите дами на кралството, е редно да се радвам и на най-голямото богатство. За него съм това, което съм родена да бъда: Маргарет Плантагенет, богата, както се полага на принцеса на Йорк.

Моля кралицата за разрешение да отсъствам от двора за нощта.

— Искате да съобщите на децата си — усмихва се тя.

— Това променя всичко за нас — казвам.

— Вървете — казва тя. — Вървете в новия си дом и се срещнете с тях там. Радвам се, че най-сетне получихте справедливост. Радвам се, че отново сте Маргарет Плантагенет.

— Графиня на Солсбъри — казвам, като ѝ правя дълбок реверанс. — Той ми даде фамилната титла, която ми се полага по право. Аз съм графиня на Солсбъри.

Тя се засмива от удоволствие и казва:

— Звучи много внушително. Много царствено. Скъпа моя, толкова се радвам за вас.

Отвеждам Урсула, която сега е високо тринайсетгодишно момиче, и по-малкия ѝ брат Джефри, с кралската баржа надолу по реката до Л’Ербер, прекрасния дворец на Плантагенетите край реката, близо до Тауър, който кралят ми върна. Уверявам се, че огънят в голямата зала е запален и свещите горят в стенните свещници, така че когато моите момчета влизат, дворецът е топъл и гостоприемен, а новите служители от домакинството ми могат да видят, осветени ярко като актьори в жива картина, тези момчета от рода Йорк, които влизат във владение на собствеността си.

Чакам ги, застанала пред огромния огън в голямата зала, с Урсула до мен, с ръката на седемгодишния Джефри в моята. Хенри влиза първи, както подобава, коленичи за благословията ми и ме целува по двете бузи, после отстъпва встрани да направи място на брат си Артур. Един до друг те коленичат пред мен, почтителната им поза прикрива високия ръст и силата им. Вече не са момчета, те са млади мъже. Пропуснала съм пет, близо шест години от живота им, и никой, нито дори един крал от династията на Тюдорите, не може да ме обезщети за това. Това е загуба, която никога не може да бъде възстановена.

Помагам на Хенри да се изправи на крака и се усмихвам на гордостта си, когато той се извисява над мен. Той е висок, добре сложен, близо двайсетгодишен мъж. По-висок е от мен с цяла глава, мога да почувствам силата в ръцете му.

— Сине — казвам, и се покашлям, за да прикрия треперенето на гласа ми. — Синко, липсваше ми, но сега отново заедно, отново заемаме законно принадлежащото ни място в света.

Протягам ръка на Артур и целувам и него. На седемнайсет той е висок почти колкото по-големия си брат, и още по-едър и силен. Той е атлет, превъзходен ездач. Спомням си как братовчед ми Джордж Невил — лорд Бъргавени — ми обеща, че ще направи от това момче силен мъж. „Заведеш ли го в двора на краля, ще се влюбят в него заради храбростта му на арената за турнири“, каза ми той тогава.

Следващ по ред, Реджиналд се изправя на крака, когато пристъпвам към него, но макар че го прегръщам, той не обвива ръце около мен, не се вкопчва в мен. Целувам го и отстъпвам назад, за да го погледна. Той е висок и строен, с тясно лице, чувствително и подвижно като на момиче, кафявите му очи са много предпазливи за единайсетгодишно момче, устата му — твърда, сякаш затворена от насила наложено мълчание. Мисля си, че той никога няма да ми прости, задето го оставих в манастира.

— Съжалявам — казвам му. — Не знаех как да те опазя, не знаех дори как да те изхраня. Благодаря на Бога, че сега си отново при мен.

— Достатъчно добре опазихте другите — казва той кратко: гласът му е неуверен, понякога момчешки дискант, а друг път се запъва и става по-плътен. Той хвърля поглед към застаналия до мен Джефри, който стисва по-здраво ръката ми, когато долавя враждебността в гласа на брат си. — Те не трябваше да живеят като безмълвни отшелници, сами сред чужди хора.

— Хайде сега! — Хенри изненадващо прекъсва брат си. — Нали всички сме отново заедно! Почитаемата ни майка спечели обратно състоянието ни и нашата титла. Избави ни от живот на лишения. Стореното — сторено.