Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Чакам.

— Съпругът ми е човекът, който представлява опасност за мен — казва тя изнурено; лицето ѝ е твърда, прекрасна маска. — Млад глупак, разглезен глупак. Вече би трябвало да е достатъчно възрастен, за да си вземе любовница, без да се влюби. Не бива никога да позволява някой да поставя под въпрос брака ни. Не бива да си помисля дори за миг, че този брак може да бъде анулиран. Да направи това, означава да унищожи както собствения си авторитет, така и моя. Аз съм кралица на Англия. Може да има само една кралица. Може да има само един крал. Аз съм негова съпруга. И двамата сме короновани. Това не бива никога да бъде оспорвано.

— Можем да се погрижим това никога да не стигне по-далече — предлагам.

Тя поклаща глава и казва:

— Най-лошото вече е сторено. Крал, който говори за любов на която и да е друга жена, освен съпругата си, крал, който поставя под въпрос брака си, е крал, който разклаща основите на собствения си трон. Можем да попречим тези глупости да стигнат по-далече, но злото е било сторено, когато тази мисъл е влязла в глупавата му глава.

Седим мълчаливо дълги мигове, мислейки за красивата златокоса глава на Хенри.

— Той се ожени за мен по любов — отбелязва тя уморено, сякаш това е било отдавна. — Не беше уреден брак, а брак по любов.

— Това е лош прецедент — казвам аз: дъщеря от уреден брак, вдовица от уреден брак. — Ако един мъж се ожени по любов, нима мисли, че може да уреди анулиране на брака, когато вече не обича жена си?

— Той не ме ли обича вече?

Не мога да ѝ отговоря. Това е толкова болезнен въпрос за жена, която е била така дълбоко обичана от първия си, мъртъв съпруг, който никога не би легнал с друга жена и никога не би творил за любов на друга.

Поклащам глава, защото не знам. Съмнявам се, че и самият Хенри знае.

— Той е млад — казвам. — И импулсивен. И разполага с власт. Това е опасно съчетание.

* * *

Ан Хейстингс така и не се връща в двора; съпругът ѝ я изпраща в манастир. Братовчед ми Едуард Стафорд, Бъкингамският херцог, нейният брат, възвръща доброто си настроение и отново се присъединява към нас. Катерина печели Хенри отново за себе си и зачева отново — момчето, което ще докаже, че Бог се усмихва на брака им. Кралицата и аз се държим, сякаш онзи миг, в който тя осъзна, че съпругът ѝ е глупак, никога не е бил. Не заговорничим по този въпрос. Не се налага да го обсъждаме. Просто правим необходимото.

Ние сме благословени, възнаградени сме, а Катерина е спасена. Тя дарява краля със син и наследник за Тюдорите и така опровергава ширещите се слухове за проклятието, което тегне върху фамилията на Тюдорите, и отхвърля съмненията във валидността на брака.

Имам честта да отида при младия крал, за да му съобщя, че е станал баща, и го откривам тържествуващ сред младите мъже от свитата му, които пият за великия му триумф. Когато се връщам, заварвам Катерина, затворена в покоите си, облегната на възглавниците в голямото пищно легло, изтощена и усмихната.

— Направих го — казва ми тихо тя, когато се навеждам да я целуна по бузата.

— Направихте го — потвърждавам.

На следващия ден Хенри изпраща да ме повикат. Намирам покоите му все още претъпкани с мъже, които крещят поздравления и пият за здравето на сина му. Сред шума и ликуването той ме пита дали приемам да бъда гувернантка на принца, да ръководя домакинството му и да назначавам служителите му, да го възпитам като наследник на трона.

Слагам ръка на сърцето си и правя реверанс. Когато се изправям, Хенри съвсем по момчешки се хвърля в обятията ми и аз го прегръщам в споделената ни радост.

— Благодаря ви — казва той. — Зная, че ще го пазите и възпитавате, и ще го ръководите, сякаш сте майка ми.

— Ще го сторя — казвам му. — Знам точно какво щеше да иска тя и ще направя всичко както трябва.

Бебето е кръстено в параклиса на капуцините-обсерванти в Ричмънд; ще бъде Хенри, разбира се. Един ден той ще бъде Хенри IX, ако е рекъл Господ, и ще властва над страна, която ще е забравила, че някога розата на Англия беше чисто бяла. Назначават му бавачка и дойка, той спи в люлка от злато, повиват го в най-фин лен, навсякъде, където отива, го носят вдигнат на височината на гърдите, двама кралски телохранители вървят пред бавачката му, а двама — отзад. Катерина настоява да го носят в покоите ѝ всеки ден, и докато си почива в леглото, нарежда да го сложат да легне до нея, а когато спи, заръчва да поставят малката му люлка в долния край на леглото ѝ.

Хенри отива на поклонение, за да въздаде благодарност. Катерина се пречиства в църква и става от леглото, взема една от обичайните си горещи испански вани и се връща в двора, сияеща от гордост в своята младост и плодовитост. Нито едно момиче в свитата ѝ, нито една дама в покоите ѝ не се поколебава дори за миг, преди да се поклони ниско на тази тържествуваща кралица. Не вярвам в страната да има жена, която да не споделя радостта ѝ.

Кралят, завърнал се от поклонението си в Уолсингам, където е отдал благодарност на Светата Дева, а може би всъщност ѝ се е похвалил с постижението си, ме вика да дойда на арената за турнири. Синът ми Артур идва с усмивка и ме предупреждава да не казвам на никого, че отивам да гледам подготовка за турнира в чест на раждането на принца, а да се измъкна тихо от покоите на кралицата.

За да угодя на кралската прищявка, отивам на арената, и за своя изненада намирам Хенри сам. Той язди едър, сив боен кавалерийски кон, обикаляйки внимателно в кръг наоколо — първо в една посока, после в друга. Хенри ми махва да седна в кралската ложа и аз заемам мястото, на което би се настанила майка му, и знам, понеже го познавам толкова добре, че иска да бъда там, да го наглеждам, както тя и аз някога го гледахме да се упражнява върху понито си.

Той докарва коня точно до балкона и ми показва, че животното може да се покланя, с единия крак — изпънат, а другия — прибран назад.

— Вдигнете ръкавица или нещо такова — казва той.

Изваждам една кърпичка от деколтето си и я вдигам. Хенри отива до другата страна на арената и крещи: „Пускайте!“ Докато кърпичката пада, той пришпорва коня напред и улавя кърпичката в ръка, а после препуска през арената, развял кърпичката високо над главата си като знаме.

Спира пред мен, яркосините му очи са приковани върху лицето ми.

— Много добре — казвам одобрително.

— И още нещо — казва той. — Не се плашете. Знам какво правя.

Кимвам. Той обръща коня така, че да го виждам в профил, и го кара да подскача с извит гръб и изпънати крака, а после да се изправя на задни крака, с вдигнати предни крака, после да рита със задните, фантастично зрелище. Променя леко позицията си на седлото и конят започва да скача като конете на маврите, с четирите крака във въздуха едновременно, сякаш лети, а после танцува на място, като вдига гордо единия си крак, а после другия. Хенри наистина е забележителен ездач; седи напълно неподвижен, с прекрасна стойка, държи здраво поводите, цялото му тяло се е сляло с коня, едновременно нащрек и отпуснат, в едно цяло с едрото, мускулесто животно.

— Пригответе се — предупреждава ме той, а после завърта силно коня и той се изправя на задни крака, ужасно високо, така че с главата му идва на същата височина като мен, седнала в кралската ложа над арената, блъсва силно предните си копита в стената на ложата, отскача отново като пружина назад, и се снишава.

Насмалко не изпищявам от страх, а после скачам на крака и аплодирам. Хенри ми се усмихва широко, отпуска юздите и погалва коня по врата.

— Никой друг не може да прави това — отбелязва задъхано, доближавайки коня, като следи как ще реагирам. — Никой в Англия не може да прави това освен мен.

— Сигурно не.

— Нали не мислите, че е твърде шумно? Тя ще се изплаши ли?

Катерина някога се е изправяла заедно с майка си срещу нападение от вражеска арабска кавалерия, най-свирепите конници на света. Усмихвам се.

— Не, ще бъде много впечатлена, тя разбира от добри ездачески умения.

— Сигурно никога не е виждала нищо подобно — заявява той.

— Сигурно е виждала — възразявам. — Маврите в Андалусия имат арабски коне, и яздят прекрасно.

Усмивката моментално се изпарява от лицето му. Той отправя към мен яростен поглед.

— Какво? — запитва ледено. — Какво казвате?

— Тя ще разбере колко голямо е постижението ви — казвам: думите се изсипват като водопад в бързината ми да замажа оскърблението. — Защото е наблюдавала умели ездачи в Испания, но едва ли е виждала някога такова нещо. Никой мъж в Англия не може да прави това. Никога не съм виждала по-добър кон и по-добър ездач.

Той е несигурен, подръпва повода; конят, усетил промяната в настроението му, потрепва с ухо, заслушан.

— Вие сте като рицар от Камелот — казвам припряно. — Сигурно никой не е виждал такова нещо от златния век насам.

При тези мои думи Хенри се усмихва; усещането е почти сякаш слънцето се показва и птиците запяват.

— Аз съм новият Артур — съгласява се той.

Пренебрегвам болезненото свиване на сърцето, което изпитвам при това небрежно споменаване на името на принца, когото обичахме, чийто малък брат все още се стреми да го надмине.

— Вие сте новият Артур от новия Камелот — повтарям. — Но къде е другият ви кон, ваша светлост? Прекрасната ви черна кобила?

— Тя прояви непокорство — подхвърля той през рамо, докато излиза от кръга на арената. — Възпротиви ми се. Не пожела да ми се подчини.

Обръща се и ми отправя най-чаровната си усмивка, отново грейнал цял като слънце. Тъкмо си мисля, че е най-възхитителният млад мъж, когато той казва небрежно: