Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Слуги и търговци, които са ме отбягвали след смъртта на съпруга ми и изпадането ми в немилост, идват при мен с дузини да предлагат услугите си сега, когато името ми вече не е написано някъде, в някой списък, с въпросителен знак до него.

Бавно, едва смогваща да повярвам на късмета си, подобно на останалата част от страната откривам, че съм в безопасност. Като че ли съм оцеляла през опасните двайсет и четири години на царуването на първия Тюдор. Брат ми умря на ешафода на крал Хенри, съпругът ми — докато му служеше, братовчедка ми — в родилното ложе, опитвайки се да го дари с още един наследник; но аз оцелях. Бях разорена, сърцето ми беше разбито, бях принудена да се разделя с повечето си деца, задържайки само две, и живях в укритие с тях, но сега мога да изляза, полузаслепена, на слънчевата светлина, в лятото на младия принц.

Катерина, някога вдовица, по-бедна от мен, се издига в слънчевата светлина на благоволението на Тюдорите като женски сокол, разперил ръждивочервените си криле в утринната светлина: дълговете ѝ са опростени, зестрата ѝ е забравена. Принцът се жени за нея, набързо, в тесен кръг, наслаждава се на изразената най-после страст. Сега той твърди, че я е обичал безмълвно и от разстояние през цялото това време. Наблюдавал я е, желаел я е. Само че баща му, само че баба му, нейна светлост, го заставили да си мълчи. Двусмисленото папско разрешение за този брак, което майката на Катерина така хитро осигури толкова отдавна, прави женитбата неоспоримо законна; никой не пита за първия ѝ съпруг, никой не го е грижа, и само след броени дни те са вече женени и са споделили легло.

А аз заемам мястото си до нея. Отново имам право да изваждам най-хубавите кадифени дрехи от кралския гардероб, заемам перлени и златни нанизи и накити от кралската съкровищница. Отново съм първа придворна дама на кралицата на Англия, и на вечеря пред мен върви само един Тюдор. Новият съпруг на Катерина, крал Хенри — Хенри VIII, както всички доволно си напомняме — ми отпуска издръжка от сто лири на година в мига, когато пристигам в двора, и аз уреждам дълговете си: към предания ми управител Джон Литъл в Стортън, към братовчедите си, към монахините в „Сион“, към манастира на Реджиналд. Изпращам да доведат Хенри и Артур, и кралят им предлага място в свитата си. Кралят много цени образованието и усвояването на нови познания, и нарежда Реджиналд да бъде добре обучаван в манастира си; той ще дойде в двора като философ и учен. Засега задържам моето момче Джефри и Урсула в покоите на кралицата, но скоро ще ги изпратя у дома, те ще могат отново да живеят в провинцията и да бъдат възпитавани, както се полага на наследници на Плантагенетите.

Дори получавам предложение за брак. Сър Уилям Комптън, най-близък приятел и другар на младия крал в неговите гуляи и турнири, ме пита, застанал смирено на колене, вдигнал дръзко усмихнатите си очи към мен, дали бих обмислила възможността да го приема за съпруг. Прегънал е коляно в знак, че мога да го ръководя, топлата му ръка, която държи моята, подсказва, че това може би ще ми достави удоволствие. Живяла съм като монахиня в продължение на близо пет години; мисълта за красив мъж между хубави ленени чаршафи няма как да не ме накара да се поколебая за миг и да се вгледам в кафявите усмихнати очи на Уилям.

Отнема ми само една минута да реша, но за да уважа силното му чувство за собствено достойнство като на мъж, издигнал се почти от нищото, увъртам няколко дни. Благодаря на Бог, че не се нуждая от новосъздаденото му име, сега не се налага да крия името си. Не се нуждая от кралското благоволение, с което се ползва той. Собствената ми популярност в двора е голяма, и постоянно нараства, когато младият крал се обръща към мен за съвет, за истории от старите времена, за да чуе спомените ми за майка му. Разказвам му за приказния двор на Плантагенетите и виждам, че копнее да пресъздаде нашето царуване. Затова нямам нужда от новопостроената къща на Комптън; дотолкова съм възвърнала положението си, имам такива прекрасни перспективи, че фаворитът на краля ме смята за изгодна партия. Учтиво му отказвам. Вежливо, изтънчено, той изразява разочарованието си. Приключваме сцената като двама опитни танцьори, които изпълняват стъпките на елегантен танц. Той съзнава, че съм на върха на своя триумф, аз съм му равна, нямам нужда от него.

Прилив от богатство и благоденствие се излива от разтворените врати на хазната. Слисано разтварят бюфети, кутии и сандъци във всеки кралски дом, и навсякъде откриват сребро и злато, накити и платове, килими и подправки. Старият крал прибираше данъците и глобите си под формата на пари и стоки, безразборно заграбвайки покъщнина, ограбвайки магазини на търговци, дори сечивата на чираците, докарвайки бедните до пълна нищета. Новият крал, младият Хенри, връща на невинно пострадалите онова, което баща му е откраднал от тях, тържествено обезщетявайки ги за изгубеното. Ковчежникът връща несправедливо наложените глоби, благородници получават отново земите си, моят сродник Джордж Невил, който пазеше синовете ми, е освободен от непосилните дългове и получава поста на отговорник по продоволствието, покровител на хиляди, господар на стотици, с кралско състояние на негово разположение, което само чака да бъде похарчено за добри дела. Той се ползва с благоволението на краля, Хенри му се възхищава, нарича го свой сродник и му се доверява. Никой не споменава зле наместения му крак; позволено му е да отиде в който и да е от домовете си, във всичките си красиви домове.

Брат му, Едуард Невил, е фаворит и служи в спалнята на краля. Кралят се кълне, че Едуард е истински негов образ и подобие, вика го да застане до него, за да сравни ръста и цвета на косите им, уверява братовчед ми, че може по грешка да ги вземат за братя, че обича всички ни като свои братя и сестри. Държи се топло с цялото ми семейство — Хенри Кортни от Девън, моя братовчед Артур Плантагенет, семейство Дьо ла Поул, семейство Стафорд, семейство Невил, всички нас — сякаш търси майка си в нашите усмихнати, познати лица. Постепенно се връщаме там, където всички сме родени да бъдем, в центъра на влиянието и богатството. Ние сме сродници на краля, никой не е по-близък с него.

Дори нейна светлост майката на стария крал е възнаградена с връщането на двореца ѝ в Уокинг, макар че не доживява да му се радва дълго. Вижда внука си коронован, а после се оттегля в покоите си и умира. Изповедникът ѝ, скъпият Джон Фишър, изнася хвалебствена проповед на погребението ѝ и описва една истинска светица, прекарала живота си в служба на страната си и на сина си, оставила работата си едва щом била приключена. Слушаме във вежливо мълчание, но, честно казано, никой не скърби много за нея; повечето от нас познаваха повече семейната ѝ гордост, отколкото роднинската ѝ любов. И аз не съм единствената, която тайно си мисли, че тя умря от фатално накърнено честолюбие, в страх, че влиянието ѝ е приключило, и че поради това не би понесла да види нашата кралица Катерина да изглежда прекрасно и да се весели в покоите, където старата жена бе властвала така сурово в продължение на толкова време.

Бог благославя новото поколение, и ние не се интересуваме от онези, които са си отишли. Кралица Катерина зачева почти веднага, през безгрижните дни на лятното пътуване, и оповестява благословеното си състояние преди Коледа, в двореца Ричмънд. За миг, в това време на празнуване, в постоянен вихър от забавления, започвам да си мисля, че проклятието на братовчедка ми е забравено и че родът на Тюдорите ще наследи късмета на моето семейство и ще бъде така здрав и плодовит, както ние винаги сме били.

Тя прекарва тежка нощ, когато изгубва бебето, а после следват и по-лоши дни. Онзи глупак, лекарят, ѝ казва, и — още по-лошо — уверява краля, че тя е носела близнаци, и в утробата ѝ има друго здраво бебе. Може да е претърпяла мъчително помятане, но няма повод за тревога: тя все още носи наследник, едно момче от рода на Тюдорите чака да се роди.

Именно така научаваме, че младият крал обича да чува добри новини, всъщност настоява да чува добри новини, и в бъдеще може да е нужна доста смелост да го заставим да чуе истината. Един по-възрастен човек, един по-разсъдлив човек, би поставил под съмнение думите на такъв оптимистично настроен лекар; но Хенри жадува да повярва, че е благословен, и радостно продължава да празнува бременността на съпругата си. На празника през последния ден преди началото на постите той обикаля всички участници в пиршеството и предлага наздравици за кралицата и бебето, което според него тя носи в издутата си утроба. Наблюдавам го невярващо. За първи път виждам, че болнавият му баща и ужасната му баба са му внушили абсурдно упование в лекарите. Той слуша всичко, което казват. Изпитва дълбок, суеверен ужас от болести, и копнее за всякакви лекове.

Катерина покорно се оттегля в усамотение в очакване на раждането в двореца Гринич, и докато подутият ѝ корем хлътва безрезултатно, тя чака с мрачна решителност, знаейки, че няма да има раждане. Когато времето ѝ изтича и тя няма какво да покаже, тя се изкъпва като истинска испанска принцеса, с безброй кани вряла вода с розово масло и най-хубавия сапун, облича се в най-хубавата си рокля, и събира смелост да излезе и да се изправи пред двора, изглеждайки като глупачка. Стоя до нея като свиреп пазител, очите ми обхождат стаята, предизвиквайки някой да коментира дългото ѝ безсмислено отсъствие, а сега — и изненадващото ѝ завръщане.

Храбростта ѝ е зле възнаградена. Посрещат я без съчувствие, защото никой не се интересува особено от завръщането на една бездетна съпруга в двора. В ход е нещо далеч по-интригуващо, дворът е в трескаво вълнение от възникнал скандал.

Става дума за Уилям Комптън, моят бивш обожател, който, изглежда, се е утешил, като флиртува с моята втора братовчедка Ан, една от двете красиви сестри на Бъкингамския херцог; току-що омъжена за сър Джордж Хейстингс. Пропуснах да видя как се заражда тази лекомислена афера, тъй като бях погълната от скръбта на Катерина, и със съжаление научавам, че нещата са стигнали толкова далече, та моят братовчед Стафорд се спречкал с краля заради оскърблението, нанесено на семейството му, и я отвел от двора.