Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Никога няма да простя на Тюдорите за тази огромна мъка. Те изгазиха до трона през кръвта на моите сродници. Измъкнаха чичо ми Ричард от калта на полето при Бозуърт, разсъблякоха го, развеждаха тялото му, преметнато на гърба на собствения му кон, а после го захвърлиха в незнаен гроб. Родният ми брат беше обезглавен, за да осигури спокойствието на крал Хенри; братовчедка ми Елизабет умря, опитвайки се да го дари с още един син. Омъжиха ме за беден рицар, за да ме принизят, и сега той е мъртъв, а аз съм слязла по-ниско, отколкото съм мислела, че може да стигне един Плантагенет. И всичко това — всичко това! — за да узаконят претенциите си към един трон, който във всеки случай завоюваха със сила.

Но явно Тюдорите не намират много радост в своя триумф и нашето подчиняване. След смъртта на съпругата си, нашата принцеса, кралят е несигурен по отношение на придворните си, боязлив по отношение на поданиците си, и изпълнен с ужас от нас, Плантагенетите от династията Йорк. С години изсипваше пари в джобовете на император Максимилиан, плащайки му да предаде братовчед ми, Едмънд дьо ла Поул, претендента за трона на Англия от династията Йорк, и да го изпрати у дома на смърт. Сега научавам, че сделката е сключена. Императорът взема парите и обещава на Едмънд, че ще бъде в безопасност, показвайки му документа за право на свободно пътуване, издаден от краля, подписан със собствената му ръка. Това е гаранция, че Едмънд може да се прибере у дома. Едмънд вярва на уверенията на Хенри Тюдор, доверява се на думата на един миропомазан крал. Вижда подписа, проверява печата. Хенри Тюдор се кълне, че той ще пътува в безопасност и ще бъде посрещнат почтено. Едмънд е Плантагенет, обича страната си, иска да си дойде у дома. Но в мига, когато минава под зъбчатата решетка на крепостната врата в Кале, той е арестуван.

Това поставя началото на поредица от свързани обвинения, която се врязва в редиците на моите сродници, както ножиците прорязват коприна, и сега аз съм на колене, отправяйки молитви към Бога за живота им. Братовчед ми Уилям Кортни, вече арестуван, сега е обвинен в изменнически заговор. Сродникът ми Уилям дьо ла Поул в Тауър е подлаган на безмилостни разпити в килията си. Братовчед ми Томас Грей попада под подозрение, само защото вечерял веднъж с братовчеда Едмънд преди години, преди той да избяга от страната. Един след друг мъжете от моя род изчезват зад стените на Тауър, принудени да понасят самота и страх, убеждавани да назоват други гости на онази вечеря, задържани в онази мрачна крепост, или тайно изпращани отвъд морето в твърдината на Кале.

Пиша на синовете си Хенри и Артур, за да ги попитам как са, дали учат и трупат знания. Не смея да злоупотребявам с щедростта на абатството, като ги поканя тук; сестрите не могат да посрещнат двама енергични младежи в тихия си манастир, а и бездруго не мога да платя за пътуването им.

Виждам малкото си момче Реджиналд само веднъж на всеки три месеца, когато го изпращат през реката при мен с наета гребна лодка. Той идва, както му нареждат, премръзнал, сгушен на носа на малката лодка. Може да остане само за една нощ, а после трябва да си отиде отново. Научили са го да бъде мълчалив, научили са го много добре; държи очите си наведени, а ръцете си — отстрани до тялото. Когато се затичвам да го поздравя и да го прегърна силно, той остава скован и неотзивчив, сякаш жизненият ми, приказлив син е мъртъв и погребан и единственото, което ми е останало да прегръщам, е един студен, малък надгробен камък.

Урсула, почти на девет години, сякаш расте с всеки изминал ден, и аз отпускам отново и отново подгъвите на старите ѝ, „наследени“ рокли. Обувките на двегодишния Джефри го стискат отпред на пръстите. Когато го слагам в леглото вечер, милвам краката му и дърпам пръстите му, сякаш мога да им попреча да израстат закривени и свити. Наемите от Стортън се събират и ми се изпращат предано, но аз трябва да ги предавам на абатството за издръжката ни. Не знам къде ще отиде Джефри, когато стане твърде голям, за да живее тук. Може би и двамата с Урсула ще трябва да бъдат обречени на Църквата като брат си Реджиналд, и да изчезнат в мълчание. Прекарвам часове на колене, молейки се на Бог да ми изпрати знак, или да ми прати някаква надежда, или просто да ми изпрати малко пари; понякога си мисля, че когато и последните ми две деца бъдат затворени и заключени на сигурно място в лоното на Църквата, ще вържа на колана си голяма торба с камъни и ще нагазя в студените дълбини на река Темза.

Коленича на стъпалата пред олтара и вдигам поглед към статуята на разпнатия Христос. Чувствам се така, сякаш съм вървяла по пътя на скърбите на Плантагенетите, истинска Виа Долороза, точно като Него, в продължение на цели две години.

После опасността идва с една стъпка по-близо до мен: кралят арестува братовчед ми Томас Грей и братовчед ми Джордж Невил, лорд Бъргавени, който е приютил двете ми момчета, Хенри и Артур. Джордж оставя момчетата ми у дома в Кент и влиза в Тауър, където хората са започнали да мълвят, че кралят лично идва всяка нощ да надзирава изтезанията на заподозрените. Амбулантният търговец, който идва до вратата на абатството да продава евтини книжки с народни песни и приказки, и броеници, казва на вратарката Джоан, че в Сити разправят как кралят се бил превърнал в чудовище, което обича да слуша виковете от болка: „Злокобен кърт“. Прошепва старата дума за прокълнатата къртица, която копае в тъмнината сред мъртви и погребани неща, и подкопава собствените си пасища.

Отчаяно искам да повикам момчетата си, да ги отведа от дома на човек, който е арестуван като предател. Но не смея. Боя се да привлека вниманието към себе си, почти в отшелническо уединение, почти укриваща се, почти в свято убежище. Не трябва да подсещам системата от шпиони на Тюдорите за Реджиналд, укрит сред мълчание в обителта в Шийн, за Урсула и мен, скрити в благочестивия дом „Сион“, или за Джефри, най-скъпоценният от всички, все още плътно до мен, тъй като монахините знаят, че той няма къде да отиде, че дори едно тригодишно дете не може да бъде пуснато навън в света, тъй като няма съмнение, че Хенри Тюдор, подушвайки кръвта на Плантагенет, ще го открие.

Този крал се е превърнал в мрачна загадка за своя народ. Той не е като кралете от моята династия — открити, жизнерадостни мъже, свободно отдаващи се на чувствата си, които управляваха по съгласие и си проправяха път с обаяние. Този крал шпионира хората си, хвърля ги в затвора само по устно обвинение без доказателства, изтезава ги, така че те си отправят взаимни обвинения и контраобвинения, а след като получи доказателство за измяна, за всеобщо удивление той им прощава, освобождавайки ги с помилване, но обременени от толкова ужасни глоби, че никога няма да бъдат освободени от задълженията си към него и рода му — и те, и потомците им в продължение на половин дузина поколения. Това е крал, тласкан от страх и ръководен от алчност.

Моят втори братовчед Джордж Невил, настойникът на моите момчета, излиза от Тауър, упорито отказвайки да обясни новото си накуцване; кракът му сякаш е бил счупен и оставен да зарасне накриво — обеднял е с цяло състояние, но е свободен. Другите ми братовчеди все още са затворници. Джордж Невил не казва на никого какво споразумение е сключил зад онези влажни стени; всяко тримесечие изплаща мълчаливо на краля половината от дохода си и никога не се оплаква. Наложени са му такива тежки глоби, че двайсет и шестима от приятелите му трябва да станат гаранти, забранено му е да стъпва в любимата си къща в Кент, както и в къщите си в Съри, Съсекс или Хампшър. Той е изгнаник в собствената си страна, макар да не е бил обвинен в нищо, макар да не е доказана никаква негова вина.

Никой от мъжете, които бяха арестувани заедно с него, никога не говори за договорите, които всеки от тях е подписал с краля в затъмнените стаи под Тауър, където стените са дебели, а резетата на вратите са пуснати и само кралят стои в ъгъла на стаята, докато неговият палач завърта един лост на дибата и въжетата се впиват здраво. Но хората шушукат, че техните споразумения за уреждането на огромни дългове били подписани със собствената им кръв.

Братовчед ми Джордж ми пише кратко:

Спокойно можеш да оставиш момчетата си при мен; те не попаднаха под никакво подозрение. Аз съм по-беден, отколкото бях, и съм прогонен от дома си; но все още мога да ги подслоня. По-добре ги остави при мен, докато шумът утихне. Безсмислено е заради тях хората да се насочат към теб. По-добре е да си стоиш кротко там.

Не говори с никого и не се доверявай на никого. Времената са тежки за бялата роза.

Изгарям писмото и не отговарям.

С всяка година кралят става все по-недоверчив, оттегляйки се във вътрешните стаи на дворците си, където седи с майка си и отказва да допусне каквито и да е непознати да пристъпят прага, удвоява броя на телохранителите, които стоят на вратата му, преглежда безкрайно, наистина безкрайно, сметководните си книги, обвързвайки мъже, вече доказали предаността си, да поддържат мира с огромни глоби, отнема земите им като гаранция за добро поведение, иска от тях подаръци, с които да докажат добронамереността си, намесва се в съдебните дела и прибира таксите. Сега дори самото правосъдие може да бъде купено, като се плати на краля. Безопасността може да бъде купена с една такса, внесена в хазната му. В отчетите могат да се впишат определени думи на цената на един подарък за когото трябва, или заличени срещу подкуп. Нищо не е сигурно, освен че парите, предложени на кралската хазна, могат да купят всичко. Предполагам, че моят братовчед Джордж Невил е почти разорен, плащайки всяко тримесечие за свободата си; но никой не смее да ми пише и да ми го съобщи. От време на време получавам писма от Артур и Хенри, но те не споменават ареста на своя домакин и завръщането му — един съсипан човек, прогонен от дома, който беше неговата гордост. Те са само на по шестнайсет и четиринайсет години, но вече знаят, че за мъжете от нашия род е добре да си мълчат. Родени са в най-даровитото, начетено, вечно търсещо нови знания семейство в Англия, а са научени да си държат езиците зад зъбите от страх да не бъдат отрязани. Знаят, че ако в теб тече кръвта на Плантагенетите, е добре да си се родил и ням, и глух. Чета невинните им писма и ги изгарям веднага след прочитането. Не смея да запазя дори тях, добрите пожелания на моите момчета. Никой от нас не смее да притежава нищо.