Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Скъпи отче,

Надявам се да можете да ми помогнете, защото нямам към кого друг да се обърна. Не мога да плащам сметките си, нито да издържам децата си у дома.

Бях принудена да изпратя двете си най-големи момчета при моя братовчед Невил; но бих искала да намеря място в добър религиозен дом за малкия си син Реджиналд. Ако Църквата настоява, ще го отдам в служба на Бога. Той е умно момче, находчиво и жизнено, може би има дори заложби за духовно извисяване. Мисля, че ще служи добре на Бог. А и, във всеки случай, не мога да го задържа у дома.

За себе си и двете си по-малки деца се надявам да намеря подслон в някой женски манастир, където ще можем да се издържаме от малкия ми доход.

Ваша дъщеря во Христе, Маргарет Поул

Той отговаря веднага. Направил е повече, отколкото съм го помолила — намерил е място за Реджиналд и подслон за мен. Казва, че мога да отседна в абатството „Сион“, един от предпочитаните от семейството ми религиозни домове, срещу стария дворец Шийн. Абатството се ръководи от абатиса и се поддържа от петдесетина монахини, но те често подслоняват благородни посетители и аз ще мога да живея там с дъщеря си и бебето Джефри. Когато Урсула навърши пълнолетие, може да стане послушница, а после — монахиня в ордена, и бъдещето ѝ ще е подсигурено. Най-малкото, ще имаме храна на масата и покрив над главите за следващите няколко години.

Епископ Фишър е намерил място на Реджиналд в мъжкия клон на абатството — приоратът Шийн, манастир на картузианския орден. Ще бъде само на няколко мили от нас, на отсрещния бряг на реката. Ако ми отпуснат свещ, ще мога да я слагам на прозореца си, той ще вижда сиянието на светлината и ще знае, че мисля за него. Може да ни позволят да наемаме лодкар, който да ни откарва от другата страна на реката, за да го виждаме в празничните дни. Ще бъдем разделени от дисциплината на религиозните домове и от голямата, широка река, но ще мога да виждам комините на манастира, под чийто покрив ще живее синът ми. Имам всички основания да се радвам на такова великодушно разрешение за трудностите си. За сина ми ще се грижат в единия дом, а другите деца и аз ще имаме покрив над главите почти до него. Би трябвало да ликувам от облекчение.

Само че, само че, само че… Отпускам се на колене и се моля на Светата Дева да ни спаси от това убежище. Напълно съм убедена, че това не е подходящото място за Реджиналд, моето умно, будно, бъбриво момче. Картузианците са орден на безмълвни отшелници. Обителта Шийн е място на ненарушимо мълчание с най-строга религиозна дисциплина. Реджиналд, моето весело малко момче, което толкова се гордее, че се е научило да пее в канон, което обича да чете на глас, което е научило няколко гатанки и шеги и обича да ги разказва бавно, силно съсредоточено, на братята си; това будно, приказливо дете ще трябва да служи на монасите, които живеят като отшелници в отделни килии, и всеки се моли и работи сам. В обителта не се изрича и дума, с изключение на неделите и религиозните празници. Веднъж седмично монасите се разхождат заедно и тогава може да разговарят тихо помежду си. През останалото време потъват в молитвено мълчание, всеки сам с мислите си, със собствената си борба да постигне Бог, сам в килията си, обграден от високи стени, заслушан само в звука на вятъра.

Непоносимо ми е да си представям бъбривия си, жизнерадостен син, принуден да мълчи на място с такава свята дисциплина. Опитвам се да се успокоявам с мисълта, че Бог ще проговори на Реджиналд в студената тишина и ще го призове да му служи. Реджиналд ще се научи да мълчи, точно както се научи да говори. Ще се научи да цени собствените си мисли и да не се смее, да не танцува, да не лудува и да не се закача с по-големите си братя. Отново и отново си внушавам, че това е голям шанс за моето будно момче. Но в сърцето си знам, че ако Бог не призове това малко момче към живот, отдаден на свята служба, ще се окаже, че съм хвърлила будното си, обичливо момче в безмълвен затвор за цял живот.

Сънувам го заключен в мъничка килия, събуждам се стреснато и извиквам през плач името му. Блъскам си ума да измисля някакъв друг начин, по който да постъпя с него. Но не познавам никого, който би го взел на обучение, а нямам пари да го дам като чирак, и освен това — какво би могъл да прави? Той е Плантагенет — не мога да го дам да се учи за обущар. Редно ли е един наследник на династията Йорк да разбърква малцовата смес за някой пивовар? По-добра майка ли ще бъда, ако го изпратя да се учи на ругатни и сквернословия, докато изпълнява поръчки в някой хан, вместо на молитви и мълчание в един благочестив орден?

Епископ Фишър му е намерил място, място, където ще е в безопасност, където ще го хранят и образоват. Трябва да се съглася. Не мога да направя нищо повече за него. Но когато си представям своя весел, безгрижен син на място, където единственият звук е тиктакането на часовника, отброяващ часовете до следващата литургия, не мога да попреча на очите си да се замъглят от сълзи.

Мой дълг е да разруша дома и семейството си, които създадох така гордо, когато станах лейди Поул. Викам всички домашни слуги и конярите в голямата зала и им казвам, че са ни застигнали тежки времена и че ги освобождавам от служба. Изплащам им надниците до този ден; не мога да предложа повече, макар да знам, че ги хвърлям в нищета. Казвам на децата, че трябва да напуснем дома си, и се опитвам да се усмихвам и да им внуша, че това е приключение. Казвам, че ще бъде вълнуващо да живеем другаде. Затварям и заключвам замъка в Стортън, където съпругът ми ме доведе като булка, и където се родиха децата ми, като оставям само Джон Литъл като управител, за да събира наемите и таксите. Две трети трябва да изпраща на краля, една трета ще изпраща на мен.

Потегляме на коне от дома си, Джефри е в ръцете ми, докато яздя на странично седло зад Джон Литъл, Урсула язди малкото пони, а Реджиналд изглежда миниатюрен върху стария ловен кон на брат си. Язди добре; притежава бащиното си умение да се разбира с конете и хората. Ще му липсват конюшните и кучетата, и веселият шум на стопанския двор. Не мога да се заставя да му кажа къде ще отиде. Непрекъснато си мисля, че докато сме на път, той ще ме попита къде отиваме, и че ще намеря смелост да му кажа, че трябва да се разделим: Урсула, Джефри и аз в една религиозна обител, а той — в друга. Опитвам се да се залъгвам, че той ще разбере, че това е съдбата му — не каквато бихме избрали, и въпреки това неизбежна. Но в доверчивостта си той не ме пита. Приема, че ще останем заедно; не му хрумна, че може да бъде отпратен.

Той е потиснат, че напуска дома си, докато малкият Джефри е развълнуван от пътуването, а Урсула отначало е бодра, а после започва да хленчи. Реджиналд нито веднъж не ме пита къде отиваме, и тогава започвам да си представям, че по някакъв начин вече е разбрал, и че също като мен иска да избегне разговора.

Едва през най-последната сутрин, докато яздим по пътеката за теглене на кораби до реката към Шийн, казвам:

— Скоро ще пристигнем. Това ще бъде новият ти дом.

Той вдига поглед към мен:

— Новият ни дом?

— Не — казвам кратко. — Аз ще отседна наблизо, съвсем малко по-надолу, от другата страна на реката.

Той не казва нищо, и си мисля, че може би не е разбрал.

— Често съм живяла отделно от теб — напомням му. — Когато трябваше да отида в Лъдлоу и те оставих в Стортън.

Той обръща към мен лицето си с широко отворени очи. Не казва: „Но тогава бях с братята и сестра си и с всички хора, които съм познавал цял живот, с бавачката ми в детската стая, с възпитателя ми, който учеше братята ми и мен.“ Просто ме гледа, без да разбира.

— Нима ще ме оставиш сам? — пита накрая. — На чуждо място? Майко? Нима просто ще ме оставиш?

Поклащам глава. Не вярвам, че ще успея да проговоря.

— Ще те посещавам — прошепвам. — Обещавам.

Високите кули на манастирския клон се показват, портата се отваря, и игуменът лично излиза да ме посрещне, хваща Реджиналд за ръката и му помага да слезе от седлото.

— Ще идвам да те виждам — обещавам, седнала високо на коня си, гледайки надолу към златистото теме на сведената му глава. — А на теб ще ти позволяват да ме посещаваш.

Изглежда много малък, докато стои до игумена. Не се дърпа, нито показва някаква съпротива, но вдига бледото си лице, поглежда ме с тъмните си очи и изрича ясно:

— Почитаема майко, позволете ми да дойда с вас и брат си, и сестра си. Не ме оставяйте тук.

— Хайде, хайде — казва игуменът твърдо. — Нека не слушаме думи от деца, които би трябвало винаги да мълчат пред по-възрастните и по-висшестоящите от тях. А в тази обител ще говориш само когато ти нареждат да го сториш. Тишина, свята тишина. Ще се научиш да я обичаш.

Реджиналд покорно прехапва долната си устна, и не казва нито дума повече; но продължава да ме гледа.

— Ще те посещавам — казвам безпомощно. — Тук ще бъдеш щастлив. Това е добро място. Ще служиш на Бог и на Църквата. Ще бъдеш щастлив тук, сигурна съм.

— Желая ви приятен ден — игуменът намеква, че е време да си вървя. — По-добре да се свърши бързо, след като трябва да се направи.

Обръщам коня си и поглеждам назад към сина си. Реджиналд е само на шест години; изглежда много малък до игумена. Пребледнял е от страх. Послушно, не казва нищо, но устните му безмълвно оформят думата: Мамо!

Не мога да направя нищо. Не мога да кажа нищо. Обръщам коня си и се отдалечавам.

Моето момче Реджиналд трябва да свикне да живее сред сенки и тишина, а също и аз. Абатството „Сион“ е във владение на августинския орден „Света Бриджет“ — тук не се изисква мълчание; сестрите дори ходят в Лондон да преподават и да се молят, но аз живея сред тях, сякаш съм се заклела да онемея, да мълча като малкото си момче. Не мога да говоря за негодуванието и горчивината си, а нямам за казване нищо, което да не е изпълнено с горчивина и негодувание.