Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Тя ме вижда в мига, когато влизам тихо в стаята, и когато псалмът свършва, ме вика с жест при себе си. Дамите ѝ се отдръпват и се преструват, че обсъждат шапчиците си. Явно след вчерашната среща знаят, че тя се е скарала с мен и мислят, че съм дошла да се предам.

Тя ми се усмихва.

— Ах, лейди Маргарет. Ще можем ли да уредим идването ви в двора?

Поемам си дъх.

— Много бих се радвала да дойда в двора — казвам. — Много бих се радвала синът ми да отиде при принц Хари в двореца Елтам. Лейди Маргарет, моля ви да му окажете това благоволение. В името на баща му, вашия доведен братовчед, който ви обичаше толкова много. Нека синът на сър Ричард да бъде възпитан като благородник. Нека малкият ви сродник дойде при вас, моля ви.

— Ще го сторя, ако вие ми направите тази единствена услуга — казва тя невъзмутимо. — Кажете ми истината, и ще спасите нас, вашите роднини, от една непочтена годеница. Кажете ми нещо, което да съобщя на сина си, краля, за да го възпра да ожени испанската лъжкиня за нашето невинно момче. Молих се за това и съм сигурна, че Катерина Арагонска никога няма да се омъжи за принц Хари. Трябва да бъдете вярна на мен, майката на краля, а не на нея. Предупреждавам ви, лейди Маргарет, внимавайте какво говорите. Страхувайте се от последствията! Мислете много внимателно, преди да постъпите така, както сте си наумили.

Тя ме поглежда гневно с изпъкналите си тъмни очи, сякаш за да се увери, че разбирам заплахата, която отправя, и аз незабавно реагирам точно обратно на очакванията ѝ. Страхът ми се стапя, когато тя се държи грубо с мен. Почти ми идва да се разсмея на думите ѝ. Каква глупачка! Проклета, стара, жестока глупачка, това е тя! Нима е забравила коя съм, та ме заплашва така? За Бога, аз съм Плантагенет. Аз съм дъщеря на династията Йорк. Родният ми баща нахлу в свято убежище, уби един крал и беше убит от родния си брат. Майка ми последва баща си в бунта, а после премина на другата страна и поведе със съпруга си война срещу него. Ние сме род от мъже и жени, които винаги следват собствената си воля; не можем да бъдем заставени да се боим от последствията. Ако ни покажете опасност, ние винаги, винаги ще тръгнем към нея. Наричат ни „демонско котило“ заради дяволското ни своенравие.

— Не мога да лъжа — казвам ѝ тихо. — Не зная дали принцът е бил способен да постъпи като мъж със съпругата си или не. Никога не съм забелязала никакви доказателства. Тя ми каза, че не са консумирали брака си и аз ѝ повярвах. Вярвам, че тя е девица, каквато беше, когато дойде в тази страна. Вярвам, че може да се омъжи за всеки подходящ принц, когото баща ѝ одобри. Аз лично мисля, че тя би станала много добра съпруга на принц Хари и много добра кралица на Англия.

Лицето ѝ потъмнява, виждам как една вена започва да пулсира на слепоочието ѝ, но тя не казва нищо. С бърз, гневен жест вика дамите си да се подредят зад нея. Ще ги отведе на вечеря, а аз никога повече няма да се храня на кралската маса.

— Както желаете — тя процежда думите, сякаш отмерва отрова. — Искрено се надявам, че можете да се справите с вдовишкото си наследство, лейди Маргарет Поул.

Снишавам се в дълбок реверанс.

— Разбирам — казвам смирено. — Но синът ми? Той е кралски повереник, той е син на вашия доведен братовчед, той е чудесно момче, ваша светлост…

Тя минава бързо покрай мен без нито дума, и всичките ѝ дами тръгват след нея. Изправям се, изпращайки ги с поглед. Изживях своя миг на гордост; спуснах се по своя хълм Амбиън към полето край Бозуърт2, и не срещнах друго освен поражение. А сега не зная какво ще правя.

В продължение на още година правя всичко по силите си, за да изстискам повече пари от земите си. Когато събирачите на паберки излизат на полето, отмъквам по чаша зърно от всяка кошница, като нарушавам обичайните правила и хвърлям в смут всички по-възрастни хора в селото. Повдигам обвинения срещу бракониерите на дивеч в малките феодални съдилища, и ги хвърлям в потрес, като налагам парични глоби за дребните кражби, които вършат от детинство. Забранявам на арендаторите да вземат каквото и да е живо същество от земите — дори зайци, дори стари яйца, изоставени от кокошките — и наемам пазач за дивеча, за да им попреча да ловят пъстърва от реките ми. Ако хвана някое дете да вади яйца от гнездата на дивите патици, глобявам родителите му. Открия ли мъж в гората с наръч подпалки и дори едно-единствено по-дебело клонче, му отнемам целия товар и глобявам и него. Бих глобявала и птиците, задето летят във въздуха над нивите ми, или петлите за това, че кукуригат, ако можеха да плащат.

Хората са толкова бедни, че ми е съвестно да вземам нещо от тях. Откривам, че пресмятам колко яйца мога да очаквам от жена, която има само шест кокошки. Настоявам да получаваме дял от меда на човек, който има само един кошер и складира медените пити още от лятото. Когато фермерът Страйд заколва една крава, която е паднала в канавка и си е счупила врата, изисквам своя дял от месото до последната унция; настоявам да получа и лой, и част от кожата ѝ, за да направим кожа за обувки. Не се държа като добра господарка, проявявам алчност по време на нещастието му, влошавам още повече един лош за него момент, тъй като кралската хазна посяга алчно към моята.

Изпращам мъжете от домакинството си на лов за елени, за фазани, за чапли, за водни кокошки, всичко, което става за ядене. Ловецът на зайци трябва да носи повече зайчета, момчето, което опразва гнездата на гълъбите, свиква да ме чака в подножието на стълбата си. Тревожа се, че хората крадат от мен, и започвам да крада от тях, като настоявам да си получа не само дължимото, но и отгоре.

Превръщам се в една от онези господарки, които презирам; превръщаме се в семейство, ненавиждано от арендаторите си. Майка ми беше най-богатата наследница в Англия; баща ми беше брат на краля. Те задържаха последователите, арендаторите и поддръжниците си чрез постоянна, открита щедрост. В Лондон дядо ми хранеше всички, които се събираха пред портите на дома му. Всеки можеше да дойде по времето за вечеря и да си тръгне с толкова месо, колкото може да набучи на острието на камата си. Аз съм тяхна наследница, но предавам техните традиции. Мисля, че почти обезумявам от тревогата за пари, болезненото свиване на стомаха ми понякога се дължи на безпокойство, а друг път на глад, а аз съм толкова измъчена, че вече не мога да правя разлика.

Тръгвам си от църква един ден, когато чувам един от старейшините на селото да се оплаква на свещеника и да го моли да се намеси.

— Отче, трябва да говорите с нея. Не можем да си плащаме дължимото. Дори вече не знаем какво дължим. Тя прегледа всички договори за наем с години назад и откри още глоби. По-лоша е от някой Тюдор, по-лоша е от краля, като преглежда законите и ги обръща в своя полза. Оставя ни да гладуваме.

Така или иначе, и това не е достатъчно. Не мога да купя на момчетата си нови ботуши за езда, не мога да изхранвам конете им. Продължавам да се боря една година, опитвайки се да отрека, че заемам от себе си, че ограбвам собствените си арендатори, крада от бедните, но после осъзнавам, че всичките ми окаяни опити са се провалили.

Разорени сме.

Никой няма да ми помогне. Вдовството ми е срещу мен, бедността ми е в мой ущърб, името ми е срещу мен. И най-лошото от всичко: майката на краля е срещу мен и никой няма да се осмели да ми помогне. Двама от братовчедите ми все още са затворени в Тауър; те не могат да ми помогнат. Само моят сродник Джордж Невил отговаря на десетките писма, които изпращам. Предлага да отгледа най-големите ми момчета в дома си, и аз ще трябва да отпратя Хенри и Артур там с обещанието, че ще ги взема колкото мога по-скоро, че няма вечно да бъдат далеч от дома, че ще се случи нещо, което да ни събере отново, да ги върне вкъщи.

Подобно на губещ комарджия им казвам, че скоро ще дойдат добри времена, но се съмнявам, че някой от двамата ми вярва. Управителят ми, Джон Литъл, ги отвежда в дома на братовчеда Невил, имението Бърлинг в Кент, с последните ни коне, а самият Джон възсяда едър впрегатен кон, Хенри язди ловния си кон, а Артур — понито, за което е вече твърде голям. Опитвам се да се усмихвам и да им махам, но сълзите ме заслепяват и едва ги виждам — само бледите им лица и големите им изплашени очи, две момчета в парцаливи дрехи, потеглящи надалече от дома си, без никаква представа за мястото, на което отиват. Не зная кога ще ги видя отново, няма да бдя над детството им и да ги пазя, както се надявах да сторя. Няма да ги възпитам като Плантагенети. Не успях да изпълня дълга си като тяхна майка и те ще трябва да пораснат без мен.

На осем години Урсула е твърде малка, за да бъде отпратена в някой благороднически дом, трябва да остане с мен, а близо двегодишният Джефри си остава моето бебе. Той току-що се е научил да ходи, още не говори, и е неспокоен, плачлив и боязлив, постоянно се вкопчва в мен. Не мога да оставя и Джефри да си отиде. Той вече е страдал, раждайки се в един дом в траур, сирак без баща още от раждането си. Джефри ще остане при мен, каквото и да ми струва това; не мога да се разделя с него, единствената дума, която може да казва, е „Мама“.

Но за моето момче Реджиналд, моето будно, весело, дръзко момче, трябва да се намери място. Твърде малък е, за да постъпи на обучение в някое домакинство, а нямам сродници с деца, които биха го приели на отглеждане заедно със собствените си деца. Приятелите, които имах по границата с Уелс, са съвсем наясно, че не ме канят в двора, и че не получавам издръжка. Тълкуват правилно това като признак, че Тюдорите не гледат благосклонно на мен. Сещам се само за един човек, твърде откъснат от светската суета, за да си дава сметка колко е опасно да ми помага, твърде мил, за да откаже. Пиша на изповедника на нейна светлост, епископ Фишър: