Тъкмо се готвя да прекося градините на кралицата, когато чувам някой да ме вика по име, и когато се обръщам, виждам епископ Джон Фишър, изповедник на нейна светлост и стар мой познат. Когато бях малко момиче, той идваше в замъка Мидълхам да ни учи на катехизиса и да изслушва изповедите ни. Той познаваше брат ми, Теди, като малко момче, като престолонаследник; учеше ме на псалмите, когато името, изписано в псалтира ми, беше Маргарет Плантагенет, а аз бях племенница на краля на Англия.

— Ваше преосвещенство! — възкликвам и правя лек реверанс, защото той стана видна личност под благочестивото управление на нейна светлост.

Той прави кръстния знак над главата ми, и ми се покланя така ниско, сякаш все още съм наследницата на кралската династия.

— Лейди Поул! Съжалявам за загубата ви. Съпругът ви беше прекрасен човек.

— Наистина беше — казвам.

Епископ Фишър ми предлага ръката си и тръгваме един до друг по малката пътека.

— Рядко ви виждаме в двора, дъще моя?

Каня се да направя някаква незначителна забележка, например, че трябва да си купя нови ръкавици, когато нещо в дружелюбното му, усмихнато лице ме подтиква да му се доверя.

— Дойдох за помощ — казвам откровено. — Надявам се, че нейна светлост ще ме посъветва. Съпругът ми ме остави почти без нищо, а не мога да се справям с вдовишките си ренти.

— Съжалявам да го чуя — казва той простичко. — Но съм убеден, че тя ще ви изслуша любезно. Тя има много грижи и много работа, Бог да я благослови; но никога не би пренебрегнала член на семейството си.

— Надявам се — казвам. Питам се дали има начин да успея да го помоля да се застъпи за мен пред нея, когато той посочва с жест към отворените врати на галерията пред нейната приемна.

— Хайде — подтиква ме той. — Ще вляза с вас. По-добре е да не отлагате, винаги има много хора, които чакат да се срещнат с нея.

Вървим заедно.

— Сигурно сте чули, че бившата ви повереница, вдовстващата принцеса на Уелс, ще си замине обратно за Испания? — пита ме тихо той.

Потресена съм от тази новина.

— Не! Мислех, че е сгодена и ще се омъжи за принц Хари.

Той поклаща глава.

— Още не е общоизвестно, но не могат да се споразумеят за условията — казва. — Бедното дете, мисля, че е много самотна в големия си дворец без никого освен изповедника си и дамите си. За нея е по-добре да си отиде у дома, отколкото да живее сама тук, а нейна светлост не желае тя да идва в двора. Но нека това си остане между нас двамата. Не знам дори дали са ѝ казали вече. Ще отидете ли да я видите, докато сте в Лондон? Знам, че много ви обича. Бихте могли да я посъветвате да приеме съдбата си с радост и достойнство. Наистина мисля, че ще бъде по-щастлива у дома, отколкото да чака и да се надява тук.

— Ще го направя. Толкова съжалявам!

Той кимва.

— Животът ѝ не е лесен. Остана вдовица толкова млада, а сега е принудена да се прибере у дома отново като вдовица. Но нейна светлост намира напътствия в отговор на молитвите си. Тя смята, че Божията воля е принц Хари да се ожени за друга. Вдовстващата принцеса не е за него.

Стражите отстъпват встрани да направят път на епископа, и отварят вратите на приемната. Тя е претъпкана с молители; всеки иска да се представи пред нейна светлост и да я помоли за една или друга услуга. Всички дела, полагащи се на кралица, са паднали на нейните плещи, а тя има и собствени големи земи, които да управлява. Тя е един от най-заможните земевладелци на кралството, безспорно най-състоятелната жена в Англия. С нейни дарения са създадени колежи и параклиси, построила е болници, църкви, колежи и училища, и всички те изпращат представители да ѝ докладват или да молят за благоволението ѝ. Оглеждам стаята и пресмятам, че около двеста души чакат да се срещнат с нея. Аз съм една от твърде многото.

Но тя ме забелязва и ме избира сред всички. Влиза в стаята от параклиса, с дамите си, вървящи две по две зад нея, носейки молитвениците си, сякаш са подбрани монахини от малък манастир, и се оглежда с острия си, наблюдателен поглед. Вече е на повече от шейсет години, лицето ѝ е покрито с дълбоки бръчки и смръщено, но главата ѝ е изправена под тежката ѝ триъгълна шапчица, и макар да се обляга на една от дамите си, докато върви през стаята, подозирам, че го прави просто за показност; може да върви също толкова добре и сама.

Всички ѝ правят толкова ниски реверанси и поклони, сякаш е кралицата, чиито покои заема. Снишавам се в реверанс, но държа главата си изправена и се усмихвам: искам тя да ме види. Привличам погледа ѝ, и когато тя спира пред мен, целувам ръката, която ми поднася, а когато показва с жест, че мога да се изправя и се надвесва напред, я целувам по меката старческа буза.

— Скъпа братовчедке Маргарет — казва тя хладно, сякаш сме се разделили като добри приятелки едва вчера.

— Ваша светлост — отвръщам.

Тя ми кимва да тръгна редом с нея. Заемам мястото на придворната ѝ дама и тя се обляга на ръката ми, докато вървим през множеството. Забелязвам, че съм публично удостоена с вниманието ѝ.

— Дошли сте да ме видите, скъпа моя?

— Надявам се да получа съвет от вас — казвам тактично.

Подобният на клюн нос се обръща към мен, суровите ѝ очи оглеждат лицето ми. Тя кимва. Знае много добре, че отчаяно се нуждая от пари.

— Дълъг път сте изминали за един съвет — отбелязва тя сухо. — Наред ли е всичко в дома ви?

— Децата ми са добре и молят за вашата благословия — казвам. — Но не мога да се справям само с вдовишката си издръжка. Имам съвсем малък доход сега, когато съпругът ми е мъртъв, а имам пет малки деца. Правя най-доброто, което мога, но в Стортън има само малко земя, наемите на имотите в Медменъм и Елсбъро носят само петдесет лири годишно, а, разбира се, аз получавам само една трета от тях — притеснявам се това да не прозвучи като оплакване. — Не е достатъчно да си плащам сметките — казвам простичко. — Нито да поддържам домакинството.

— Тогава ще трябва да намалите броя на слугите си — съветва ме тя. — Вече не сте Плантагенет.

Споменаването на името ми публично, макар и толкова тихо, че никой не може да чуе, означава заплаха.

— Не съм чувала това име от години — казвам ѝ. — И никога не съм живяла така. Намалих броя на слугите си. Искам само да живея като вдовицата на един рицар, предан на Тюдорите. Не търся нищо по-показно. Съпругът ми и аз се гордеехме, че сме ваши смирени слуги, и се стараехме да ви служим добре.

— Бихте ли искали синът ви да дойде в двора? Да прави компания на принц Хари? — пита тя. — Бихте ли искали да бъдете моя придворна дама?

Едва успявам да отговоря; това е разрешение, за което не бях и мечтала.

— За мен ще бъде чест… — изричам със запъване. Удивена съм, че проявява такова благоволение. Това ще реши всичките ми проблеми. Ако мога да въведа Хенри в двореца Елтам, той ще получи най-доброто образование на света; ще живее като принц, заедно със самия принц. А една придворна дама получава заплащане за услугите си, възнаграждават я с постове, когато има свободни, получава дребни допълнителни възнаграждения дори за най-малки услуги, приема подкупи от новопристигнали в двора. На една придворна дама подаряват накити и рокли, кесия със злато за Коледа, получава издръжка за себе си и за семейството си, подслоняват конете ѝ безплатно в конюшните, слугите ѝ също се хранят в двореца. Надеждата да се изхранвам с храната от кралските кухни, а конете ми в кралските конюшни да ядат сеното на Тюдорите, е като обещание за освобождаване от затвора на тревогите ми.

Лейди Маргарет вижда надеждата, която озарява лицето ми.

— Възможно е — признава тя. — В края на краищата, подобаващо е.

— За мен ще бъде чест — казах. — Ще бъда много щастлива.

Изискано облечен мъж застава пред нас и се покланя. Изглеждам го смръщено; това е моето време с нейна светлост. Тя е източникът на всяко богатство и закрила; тя и синът ѝ, кралят, притежават всичко. Това е единственият ми миг и единственият ми шанс; никой няма да ни прекъсне, ако мога да го предотвратя. За моя изненада епископ Фишър слага длан върху ръката на благородника, преди той да успее да изложи молбата си, и го дръпва настрани, като му казва нещо шепнешком.

— Трябва да ви задам един въпрос, който ви зададох веднъж преди — казва лейди Маргарет тихо. — Става дума за времето, което прекарахте в Лъдлоу, с принца и принцесата на Уелс.

Усещам как се вледенявам. Джон Фишър току-що ми каза, че се готвят да изпратят Катерина у дома в Испания. Ако наистина е така, защо биха се интересували дали бракът е бил консумиран, или не?

— Да?

— Безпокои ни един дребен въпрос, правен въпрос, относно разрешението за първия ѝ брак. Трябва да се погрижим да осигурим правилна формулировка на разрешението, за да може скъпата ни Катерина да се омъжи за принц Хари. В интерес на принцесата е да ми кажете това, което трябва да знам.

Знам, че това е лъжа. Лейди Маргарет иска да я изпрати у дома.

— Бракът между принц Артур и принцесата беше консумиран, нали?

Хватката върху ръката ми се затяга, сякаш тя иска да изстиска признание от мозъка на костите ми. Стигнали сме до края на стаята, но вместо да се обърне, за да тръгне отново бавно през тълпата от молители, тя кимва на облечените си в ливреи слуги при двойните врати да ги отворят, ние влизаме през тях в личните ѝ покои и вратите се затварят зад нас. Сами сме; никой не може да чуе отговора ми освен нея самата.

— Не мога да кажа — изричам привидно спокойно, макар да откривам, че се страхувам от нея, тук, в тази празна стая със стражи пред вратите. — Ваша светлост, казах ви, съпругът ми водеше принца в спалнята ѝ, но тя ми каза, че той е бил неспособен.

— Казала е това. Зная какво е казала тя — в гласа ѝ се долавя дрезгава нотка на нетърпение, но тя успява да се усмихне. — Но, скъпа моя Маргарет, какво вярвате вие?