Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Би било по-благоразумно да не ѝ казвам нищо, макар че би трябвало да ѝ кажа, че жените трябва да променят имената си и да потискат собствената си воля, макар че можех да ѝ кажа, че предопределените съдби са за мъжете.

— Да — казвам неохотно. — Да. Наистина искам да се грижа за децата, които му обещахте. Наистина искам да бъда гувернантка на Мери. И никога няма да кажа нищо за вас и Артур. Не знам нищо със сигурност, дори не бях в замъка през първата ви брачна нощ, и ако сте истински решена, тогава няма да ви предам. Няма да имам мнение.

Тя свежда глава и аз осъзнавам, че е дълбоко облекчена от решението ми.

— Правя това за него — напомня ми тя. — От любов към него. Не заради собствената си амбиция, нито дори заради родителите си. Той го поиска от мен, и аз ще го сторя.

— Ще ви помогна — обещавам ѝ. — Заради него.

Но не мога да направя за нея особено много. Вече не съм съпругата на настойника на Уелския принц, защото вече няма отделен двор и домакинство на Уелския принц. Новият принц — Хари — е обявен за твърде ценен, за да бъде изпратен надалече. Докато коремът на моята братовчедка кралицата расте от бременността с дете, за което всички казват, че трябва да е момче, единственият им жив наследник, Хари, е отглеждан в двореца Елтам близо до Гринич със сестрите си Маргарет и Мери, и макар да е здраво, силно единайсетгодишно момче, достатъчно голямо да поеме задълженията си като кралски наследник, достатъчно възрастен, за да има свои собствени съветници и да се учи от тях да отсъжда внимателно, нейна светлост майката на краля настоява той да бъде държан у дома като сестрите си — обожаван и разглезен повелител на кралството в детската стая.

Той разполага с най-добрите домашни учители, най-изтънчените музиканти, и най-умелите ездачи, които да го научат на всички знания и умения, необходими за един млад принц. Майка му, моята братовчедка, се старае той да бъде учен и начетен и се опитва да го накара да разбере, че един крал не може да получава винаги каквото поиска; но нейна светост настоява той никога да не бъде излаган на каквато и да е опасност.

Той не трябва никога да се приближава до болен човек, покоите му трябва да се почистват постоянно, край него трябва винаги да има лекар. Трябва да язди прекрасни коне, но те трябва да са обяздени и укротени от началника на конницата му и да е гарантирано, че са безопасни за изключително ценния си ездач. Той може да язди и да се цели в мишената за хвърляне на копие, но никога не може да се изправи срещу противник в турнир. Може да гребе по реката, но никога, ако има изгледи, че ще завали. Може да играе тенис, макар че никой никога не го побеждава, да пее песни и да свири на различни инструменти, но никога не трябва да се превъзбужда или прегрява, или да се напряга. Не го учат да управлява, не го учат дори да владее себе си. Това момче, вече разглезено и покварено, сега е единственият мост към бъдещето за Тюдорите. Ако го загубят, ще изгубят всичко, за което са се борили, заговорничили и работили. Без син и наследник, който да последва краля от рода на Тюдорите, няма династия на Тюдорите, няма кралска фамилия Тюдор. След смъртта на брат си сега Хари е единственият син и наследник. Нищо чудно, че го загръщат в хермелин и му сервират от златни блюда.

Той не може да направи и крачка, без болезнено да си дадат сметка, че той е единственото им момче. Фамилията на Тюдорите е толкова малобройна: кралицата ни, изправена пред изпитанието на раждането, крал, който е постоянно измъчван от възпалено гърло и не може да си поеме дъх, без да изпитва болка, старата му майка, две момичета, и само едно момче. Малобройни са и са уязвими.

Никой не отбелязва другото — че ние, Плантагенетите от рода Йорк, сме толкова многобройни. Наричат ни демонско котило, и наистина, ние се плодим дяволски лесно. Имаме наследници в изобилие, начело с моя братовчед Едмънд, който постоянно печели последователи и влияние в двора на император Максимилиан, брат му Ричард, и десетки сродници и братовчеди. Кръвта на Плантагенетите е плодовита; нарекли рода на Planta Genista, храстът зановец, който расте навсякъде, и в най-бедната почва, който никога не може да бъде изкоренен, и дори когато бъде изгорен, упорито израства пак още на следващата пролет, жълт като злато, дори корените му да са впити в най-голата, камениста земя.

Казват, че ако обезглавиш един от Плантагенетите, изниква друг, свеж и зелен. Родът ни води началото си чак от Фулк Анжуйски, съпруг на водна богиня. Винаги раждаме по дузина наследници. Но ако Тюдорите изгубят Хари, те нямат с какво да го заместят, освен бебето, което братовчедка ми носи ниско и тежко в утробата си, което изсмуква цвета от лицето ѝ и я кара да повръща всяка сутрин.

Тъй като принц Хари е толкова ценен, тъй като е единственият им скъпоценен наследник, трябва да му се намери съпруга, и те се поддават на изкушението от испанското богатство, испанската мощ, и удобното присъствие на Катерина, покорна и копнееща да бъде от полза, очакваща вестта в лондонския си дворец. Обещават ѝ брак с Хари и така тя постига своето. Разсмивам се на глас, когато съпругът ми се връща от Лондон и ми разказва новините, и той ме поглежда любопитно и ме пита какво е толкова забавно.

— Просто го повтори! — настоявам.

— Принц Хари е бил сгоден за вдовстващата принцеса на Уелс — повтаря той. — Но не виждам какво толкова забавно има.

— Защото тя твърдо реши да постигне именно това, а аз изобщо не мислех, че ще се съгласят — обяснявам.

— Е, изненадан съм, че го сториха. Трябва да вземат разрешение от папата и да договорят споразумение, а после те няма да могат да се оженят с години. Бих си помислил, че нищо освен най-доброто няма да е достатъчно добро за принц Хари. Не братовата му вдовица.

— Защо не, ако бракът така и не е бил консумиран? — дръзвам да попитам.

Той ме поглежда.

— Така казват испанците, говори се из целия двор. Не го оспорих, макар да не съм сляп и да виждах какво става в Лъдлоу. Не зная дали това твърдение е истина и не зная какво да кажа. — Изглежда смутен: — Не знаех какво ще иска да чуе нейна светлост майката на краля. Докато тя не ми съобщи, няма да казвам нищо.

Братовчедка ми, кралица Елизабет, се молеше да носи още едно момче, молеше се проклятието, което бе изрекла като млада седемнайсетгодишна жена, да не е било нищо повече от думи, хвърлени на студения вятър, молеше се родът на Тюдорите да не изчезне. Но тя легна в родилното ложе и роди момиче, безполезно момиче, и това ѝ струва живота, а бебето също умря.

— Съжалявам — казва ми тихо съпругът ми, от запечатаното с черен восък писмо в ръката му висят черни копринени панделки. — Съжалявам. Знам колко много я обичаше.

Поклащам глава. Той не знае колко много я обичах, и не мога да му го обясня. Когато бях малко момиче и светът ми беше почти рухнал заради победата на Тюдор, тя беше до мен, бледа и изплашена като мен, но твърдо решена ние, Плантагенетите, да оцелеем, твърдо решена да получим дял от плячката на Тюдор, твърдо решена да бъдем начело на двора на Тюдорите, твърдо решена да стане кралица, за да може родът Йорк все така да управлява Англия, дори ако трябва да се омъжи за нашественика.

Когато се бях поболяла от тревога и в пълно неведение как да опазя брат си от новия крал и майка му, Елизабет беше тази, която ме успокои, която ми обеща, че тя и майка ѝ ще ни пазят. Елизабет беше тази, която препречи пътя на кралските телохранители, когато дойдоха да арестуват малкия ми брат, Теди, и пак Елизабет беше тази, която заяви, че не бива да го отвеждат. Именно Елизабет говореше със съпруга си отново и отново, умолявайки го да освободи Теди, Елизабет беше тази, която ме прегръщаше и която плака с мен, когато най-накрая, кралят се застави да извърши онзи ужасен акт и да убие брат ми, Теди, за престъплението, че беше Едуард Плантагенет, за това, че носеше името си, нашето име, името, което споделяхме с Елизабет.

— Ще дойдеш ли с мен на погребението ѝ? — пита Ричард.

Не зная дали мога да го понеса. Погребах сина ѝ, а сега трябва да погреба нея. Единият беше погубен от болестта на Тюдорите, другата — от тяхната амбиция. Семейството ми плаща висока цена, за да задържи Тюдорите благополучно на трона им.

— Искат да присъстваш — казва той кратко, сякаш това просто решава въпроса.

— Ще дойда — казвам, защото наистина е така.

Нейна светлост майката на краля постановява как трябва да се извърши погребението, както се разпорежда за всички важни церемонии на този велик кралски двор. Осем черни коня теглят ковчега на Елизабет по улиците на Лондон; следват го двеста бедняци, които носят запалени свещи. Облечена в черно, вървя след ковчега заедно с дамите ѝ, докато благородниците от двора яздят зад нас, в черни мантии и качулки, през улици, ярко осветени от пламтящи факли и изпълнени с опечалените, чак до Уестминстърското абатство.

Лондон се изсипва да изпрати принцесата на Йорк. Лондон винаги е обичал династията Йорк, и докато минавам, следвайки ковчега ѝ, се понася шепот, който ме следва надолу по калдъръмената улица — „За Уорик!“, като благословия, като приношение. Държа главата си сведена, сякаш не мога да понеса да чувам бойния вик на дядо си.

Кралят не е тук; заминал е надолу по реката в красивия дворец, който построи за нея, Ричмънд; оттеглил се е в личните покои в сърцето на двореца и е затворил вратата, сякаш не може да понесе мисълта да живее без нея, сякаш не смее да погледне и да види какви приятели са му останали, сега, когато принцесата от династията Йорк вече я няма. Винаги е заявявал, че тя не му е донесла Англия, той я е завоювал сам, със собствени сили. Сега, когато нея я няма, той може да види какви са завоеванията му: какви приятели има, над какво има власт без нея; може да види колко сигурен се чувства сред народа си.