Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Животът ни сякаш е застинал неподвижно, докато студът кара водата в каните ни да замръзва, а стичащите се от плочите на покрива капки се превръщат в дълги, заострени ледени висулки. Позволяват на Хари да присъства на уроците на Едуард, и той остава за вечеря в стаите на Кортни, където трапезата е по-добра от моята. С Гъртруд си разменяме приятелски съобщения, но никога не разменяме писмено нито дума. Братовчед ми Уилям дьо ла Поул умира сам в студената килия, където е живял като затворник, като невинен човек, като мой сродник. Бил е тук трийсет и седем години. Моля се за него; но се опитвам да не мисля за него. Чета, когато светлината е достатъчно добра, шия, седнала до прозореца с изглед към моравата. Моля се пред малкия олтар в ъгъла на стаята си. Не си задавам въпроси за освобождаването си, за свободата, за бъдещето. Опитвам се да не мисля изобщо. Уча се на твърдост.

Само че външният свят продължава да се движи. Урсула ми пише, че Констанс и Джефри имат бебе, което ще бъде кръстено Катрин, и че кралят ще има нова съпруга. Намерили са принцеса, готова да се омъжи за човек, когото никога не е виждала и за когото може да е чувала само най-лоши разкази. Ана от Клев ще предприеме дългото пътуване от протестантската си родина до страната, която кралят и Кромуел унищожават, следващата пролет.

Понасяме цяла една дълга година и люта зима като затворници в килиите си: виждаме небето само като тънки сиви линии, обрамчени от железни решетки, усещаме мириса на вятъра откъм реката в студените повеи под дебелите врати, чуваме самотния зов на зимната червеношийка и неспирното оплакване на чайките някъде надалече.

Хари става все по-висок и по-висок, израства от панталоните и обувките си, и се налага да моля тъмничаря за нови дрехи за него. Позволяват ни огън в стаите само когато става много студено, и аз виждам как пръстите ми отичат и се зачервяват от измръзвания. В малките стаи се смрачава много рано, остава тъмно задълго, зората идва все по-късно и по-късно през тази студена зима, а когато откъм реката се надигне мъгла или облаците са много ниски, изобщо не става светло.

Опитвам се да бъда бодра и да гледам ведро на нещата заради Хари, чета с него на латински и френски, но след като той заспи в малката си килия, а аз оставам заключена в моята, издърпвам тънката завивка над главата си, лежа със сухи очи в задушната тъмнина и съзнавам, че съм твърде смазана от скръб, за да плача.

Чакаме, докато пролетта идва, за да раззелени дърветата в градината на Тауър и можем да чуем как косовете пеят в овощната градина на коменданта. Позволяват на двете момчета да излизат на моравата да играят, някой им поставя мишена за стрелба и им дава лъкове и стрели, друг им дава кегли и им разчертава игрище. Макар че дните стават по-топли, в стаите ни още е много студено, и затова моля тъмничаря да ми позволи да изпратя някого за дрехи. Обслужват ме почетната ми дама и прислужницата на главния домакин, а аз се срамувам, че не мога да им плащам надниците. Тъмничарят представя прошение от мое име, и аз получавам малко дрехи и пари, а после, изненадващо, без никаква причина, Гъртруд Кортни е освободена.

Уилям Фицуилям лично пристига заедно с тъмничаря да ми съобщи добрата новина.

— И ние ли ще си тръгнем? — питам го спокойно. Слагам ръка върху слабото рамо на Хари и чувствам как потръпва като малък пленен сокол при мисълта за свобода.

— Съжалявам, ваше благородие — казва Томас Филипс, тъмничарят. — Все още няма заповеди да ви освободим.

Усещам как раменете на Хари се отпускат, а Томас вижда изражението на лицето ми.

— Може би скоро — казва той. Обръща се към Хари: — Но ти няма да изгубиш другаря си в игрите, така че няма да бъдеш самотен — казва той, опитвайки се да звучи бодро.

— Едуард не отива ли с майка си? — питам. — Защо им е да освобождават лейди Кортни, а да задържат малкия ѝ син като затворник?

Когато среща погледа ми, той осъзнава, както и аз, че става дума за хвърляне в тъмница на Плантагенети, не на предатели. Гъртруд може да си върви, защото е родена Блаунт, дъщеря на барон Маунтджой. Но синът ѝ, Едуард, трябва да остане, защото неговото име е Кортни.

Няма обвинение, не може да има обвинение, той е дете и никога дори не е напускал дома си. Това е дело на краля: събира синовете на Плантагенетите под свой надзор, като Кърта, подкопаващ основите на къща, като чудовище в приказка, което яде деца, едно по едно.

Помислям си за малките Хари и Едуард, будните им, жадни очи и къдравата кестенява коса на Хари, и си мисля за студените стени на Тауър и безкрайно дългите дни на пленничество, и откривам ново ниво на издръжливост, на болка. Поглеждам Уилям Фицуилям и му казвам:

— Както желае кралят.

— Нима не намирате това за несправедливо? — пита той удивено, сякаш е мой приятел и би могъл да пледира за освобождаването на момчетата. — Нима не мислите, че би трябвало да проговорите? Да обжалвате?

Свивам рамене.

— Той е кралят — казвам. — Той е императорът, върховният глава на Църквата. Преценката му трябва да е правилна. Не мислите ли, че преценката му е безпогрешна, милорд?

При тези думи той примигва, примигва като своя господар, Кърта, и преглъща мъчително.

— Той не греши — казва бързо, сякаш може аз да го шпионирам.

— Разбира се, че не — казвам.

През лятото е по-лесно, защото, макар да не ми е позволено да излизам от килията си, Хари и Едуард могат да влизат и излизат, стига да не излизат извън стените на Тауър. Опитват се да се забавляват, както правят винаги момчетата, играят, боричкат се, отдават се на блянове, дори ловят риба в тъмните дълбини на шлюза и плуват в крепостния ров. Прислужницата ми влиза и излиза от Тауър всеки ден, и понякога ми носи дребни сезонни лакомства. Един ден ми донася половин дузина ягоди, и в мига, щом ги вкусвам, се озовавам обратно в овощната си градина в Бишам, с топлия сок на смачканите плодове върху езика ми, с горещото слънце в гърба ми, и света в краката ми.

— Освен това имам новини — казва тя.

Хвърлям поглед към вратата, където може да минава някой тъмничар.

— Внимавай какво говориш — напомням ѝ.

— Това го знаят всички — казва тя. — Кралят ще се откаже от новата си съпруга, макар тя да е в страната само от седем месеца.

Веднага си помислям за моята принцеса, лейди Мери, която ще изгуби още една мащеха и приятелка.

— Ще се откаже от нея? — повтарям, внимавайки с думите, като се питам дали ще бъде обвинена в нещо чудовищно и убита.

— Говори се, че бракът никога не е бил законен — казва прислужницата ми: гласът ѝ е едва доловим шепот. — И ще бъде наречена „сестра на краля“ и ще живее в двореца Ричмънд.

Съзнавам, че я гледам съвсем неразбиращо; но не мога да проумея свят, където един крал може да нарече съпругата си своя сестра и да я изпрати да живее сама в дворец. Нима вече никой не съветва Хенри? Никой ли не му казва, че истината не е нещо, което той създава, не може да бъде измисляна от самия него? Не може днес да нарича една жена „съпруга“, а на следващия ден да я назове своя сестра. Не може да казва, че дъщеря му не е принцеса. Не може да провъзгласява себе си за папа. Кой някога ще намери смелост да посочи това, което става все по-ясно и по-ясно: че кралят не вижда света какъвто е, че виждането му е нереално, че — макар да е държавна измяна да го изричаме — кралят е напълно луд.

Още на следващия ден се взирам навън през стреловидното си прозорче към реката, когато виждам как баржата на Хауард се задава бързо надолу по реката, и обръща, гребците опитно удрят с плоската част на веслата, за да влязат бързо във вътрешния док, когато шлюзът се отваря със скърцане. Някой нещастен нов затворник, заловен от Томас Хауард, помислям си, и наблюдавам с интерес, докато измъкват насила от баржата яка, набита фигура — човекът се бори като някой колар, и се спречква с половин дузина мъже на кея.

— Бог да му е на помощ — изричам, докато той се мята насам-натам като мечка, по която са насъскали кучета, без надежда за свобода. Стражите са готови да се хвърлят върху него, а той продължава да се съпротивлява, чак нагоре до стъпалата и по-нататък, когато вече го губя от поглед, и аз се притискам към камъка и залепям лице до стреловидното прозорче.

Изпитвам любопитството на самотен затворник, но освен това мисля, че разпознавам този човек, който се мята и замахва срещу тъмничарите си. Разпознавам го в мига, когато го смъкват от баржата, разпознавам тъмните дрехи, подобни на дрехите на духовно лице, прекрасно ушити, в черно, широките му рамене и черната кадифена шапчица. Взирам се надолу удивено, притиснала буза към студения камък, за да мога да видя Томас Кромуел, арестуван и завлечен, борейки се, в същия този Тауър, където е изпратил толкова много други хора.

Отстъпвам назад от стреловидното прозорче, и отивам със залитане до леглото си, падам на колене и скривам лице в ръцете си. Откривам, че най-сетне плача, с горещи сълзи, стичащи се между пръстите ми.

— Благодаря на Бог — проплаквам тихо. — Благодаря на Бог, който ме доведе невредима до този ден, Хари и Едуард са спасени, малките момчета са в безопасност, защото коварният съветник на краля падна от власт, и ние ще бъдем освободени.

Томас Филипс, тъмничарят, склонява да ми каже единствено, че Томас Кромуел, лишен от веригата, която е знак на службата му и от цялата си власт, е арестуван и задържан в Тауър, молейки през плач за помилване, както толкова много достойни мъже са плакали преди него. Сигурно чува, както чувам и аз, как издигат ешафода на Тауър Хил, и в ден, хубав и слънчев като деня, когато изведоха Джон Фишър или Томас Мор, техният враг, врагът на вярата в Англия, тръгва по стъпките им и отива на смърт.